Изкуство ли са компютърните игри?

Мда, това е образът на пъпчасалия и дебел геймър от епизод Make Love, not Warcraft на Саут Парк

Преди около 12-13 години си инсталирах на компютъра играта Half-Life. Дотогава не се интересувах много от компютърни игри, за разлика от много мои съученици. Но когато за пръв път опитах, бях сразен. До този момент аз имах стандартната представа за компютърните игри: като съвременен наркотик, към който се пристрастяваш, като едно безкрайно цъкане на мишката и убиване на „лошите“. Но това, което аз видях, беше съвсем различно.  Не просто убиване, не просто „разцъкване“… а напротив, един богат виртуален свят. И сюжет, който има всички линии: въведение, завръзка, кулминация, развръзка и епилог. Просто цялата история ти се разказва в рамките на компютърната игра – за учения Гордън Фриймън, който провежда експеримент, но експериментът се проваля и ти се озоваваш сам срещу света…

Когато бях още ученик, не беше трудно да приема игрите за изкуство.  Днес, след повече от десетилетие, мнението ми не се е отместило и на сантиметър. Компютърните игри, които играя, са различни в сравнение с това, което играех като тийнейджър – мултиплеър, MMORPG-та, но продължавам да виждам в тях същото, което и преди – богата история, свят, в който се потапяш, възможностите не просто да гледаш как се развива историята – и да участваш в нея. За мен компютърните игри бяха и продължават да са висша форма на изкуство.

Но дали са изкуство, наистина? Мнението, че „игрите са изкуство“ не се споделя от една съществена част от света. От една страна сме ние, които обичаме да играем компютърни игри. Но от друга страна са всички останали, неиграещите, които са убедени, че игрите са виновни за всичкото зло на света. Игрите са виновни, защото детето седи по цял ден пред екрана и не чете книги. Случило се е някакво масово убийство? Журналисти веднага започват да раздухват случая и разкриват, че убиецът е обичал компютърни игри – значи те са го подтикнали да извърши това нещо. Не че не е имало и друг път инциденти – напр. човек се самоубива, като научава как се развива историята в „Хари Потър“. Но все пак никой не е тръгнал да отрича филмите или книгите. Просто има „добри“ и „лоши“ книги и филми. Не е така при компютърните игри…

Дървеният философ в мен разбира, че приемствеността не може да стане от днес за утре, просто защото обществото не се развива по този начин и с тази скорост, на която на мен ми се иска.  Като бях в 6-ти клас се бях прехласнал по рап културата, но дядо ми разправяше из квартала: „А, той моят слуша някакъв Тупак, ама той нищо не пее. Само дърдори – дър-дър-дър-дър, дър-дър-дър-дър“. По времето на тоталитарния режим рокът е бил отричан масово и грамофонните плочи са се продавали на черния пазар, но и в демократичните държави не всички са разбирали това изкуство – просто са го считали за шумотевица и дране на гърла.  За да не превърна тая статия ала-тийнейджърско оплакване (за ужас на мен, че съм на 28 години), бих казал, че има неща, които и аз не мога да понасям в съвременното изкуство. Аз отказвам да възприема, че една книга със заглавие „Дзен и изкуството да си обършеш гъза“ на Иван Стамболов (Сула) може да се продава, да е търсена и дори да е добра. Или че един „Естествен роман“ на Георги Господинов може да има стойност и че е изкуство, защото критерия, по който обичаш гаджето си, е „ако можеш да издържиш миризмата на гаджето, което сере пред теб“. Що за изкуство?!

От друга страна днес компютърните игри са неразбрани… но старозаветната мъдрост е, че няма нищо ново под Слънцето. Днес Уилям Шекспир е всепризнат като най-значимия английски поет и виден драматург. Колко хубава е пиесата „Ромео и Жулиета“! Днес считаме театъра за сериозно изкуство, за ценители. Но театърът по времето на Шекспир е бил непризнат от обществото и масово отхвърлян (източник). Грамотните хора могли да пишат и четат. Пиесите били за неграмотни. Властимащите не са позволявали да има театър в града, защото били убедени, че разваля морала. Хората са предпочитали да ходят на театър, вместо на църква. Театрите били извън градовете и те са се свързвали с престъпност и проституция. Въобще – както навремето театърът бил виновен на цялото зло на света, така и днес са компютърните игри… просто е трябвало да мине време, да отраснат няколко поколения с театър, за да се възприеме от обществото.

Така е и с компютърните игри. Някои казват – „Компютърните игри ще бъдат признати за изкуство, когато престанем да се питаме дали са изкуство или не са“. Ще минат години, все повече и повече хора ще растат с компютърни игри. Те ще виждат какъв красив начин са за да пресъздадат дадена история, а отричащите ще намаляват. Също както един ценител на театъра по времето на Шекспир, аз не съм роден в най-благодатното време за видеоигрите. Но може би така е по-добре. До момента, в който те станат признати и влязат в учебниците, ще са възникнали други забавления и те ще бъдат отричани! Аз се надявам, че някой ден ще имаме поне нещо като реали, като в книгата „Завръщане от звездите“ на Станислав Лем…

Но дотогава темата за компютърните игри като изкуство ще продължи да бъде за бойно поле между привърженици и отричащи.

Ясно е защо искаме компютърните игри да бъдат признати за изкуство. Защото ние, ценителите, искаме да получим признание, а не да бъдем разглеждани от масата като пропаднали хора, които жадуват за евтини забавления.

И така, изкуство ли са игрите?

А може би трябва да започнем от основния въпрос: Що е изкуство?

Разглеждайки този въпрос, може би ще осъзнаем, че всички грешим. Ние играем игри, защото те ни харесват. Отричащите не играят, защото или не им харесват игрите (по-рядко срещано), или не им харесват реалните или въображаемите последвия – хората не четат, вманиачават се (по-често срещано). По този начин всички попадаме в капана на схващането, че изкуството е за забавление.

Според Лев Толстой в „Что такое исскуство?“, важно е да разберем следното: „За да можем правилно да дефинираме изкуство, най важно от всичко е да спрем да го възприемаме като средство за удоволствие, а да го възприемаме като едно от условията за човешкия живот. Разглеждайки го по този начин, не може да не разберем, че изкуството е едно от средствата за общуване между хората“. Толстой продължава с: „Словото предава мислите и опита на човек и служи като средство за единение между тях. Изкуството работи по същия начин. Особеното за изкуството по отношение на общуването е, че за разликата от общуването посредством речта, то се състои в следното: докато чрез думи човек пренася своите мисли към друг, чрез изкуството той пренася своите чувства“.

Преди известно време бях в една общност, която създаваше компютърни мисии за играта Thief.  Като част от тази общност аз имах възможност да създавам мисии – да моделирам сгради, да създавам градове и т.н. Голяма част от труда ми още е достъпен в мрежата (справка). Е, аз бях посредствен творец. Имаше творци, които създаваха страхотни мисии с красива архитектура и отлично написана история. В края на краищата се оказа, че този начин за изразяване не е точно за мен и затова се ориентирах към писането. Смея да кажа, че първата ми фентъзи книга – „Сред пясъците на Саркания“ нямаше да бъде това, което е, без компютърните игри. Вярно – изчел съм стотици книги, преди да се осмеля да пиша. Но съм играел и игри и от тях също съм се вдъхновявал.

В случая с гейм дизайнера, той мисли, чувства и влага своите чувства в картината, която създава – в случая – мащабен 3D свят. Хареса ми една статия по темата, в която (източник) има следната мисъл: „Най-великите хора на изкуството са искали да общуват по най-популярния начин, те са искали да бъдат чути. Затова Шекспир е писал за въшлясалите, обаче е препълвал театрите в Лондон…“ Тук компютърните игри представляват език, на който да се изразяваш.

В този ред на мисли, те притежават всичките качества, за да бъдат възприети като изкуство.

Много е трудно да дефинираме изкуство. Лев Толстой се е опитал и на мен ми харесва неговата дефиниция. И въпреки това си задавам въпроса: Можем ли наистина да изолираме удоволствията? Можем ли да изолираме красивото? Изглежда, че съвременното изкуство възприема красотата като шега, дори като старомодна идея (източник). Може би за мнозина красотата е наистина нещо относително. Но считам, че тенденцията се е засилила до деструктивен предел в днешно време. Иначе нямаше да го има тоя виц: „Случаен посетител повърнал в музея на модерното изкуство. Чистачката не забелязала нищо нередно през целия ден“.

Възможна е друга гледна точка – красивото може да се вижда като нещо старомодно, нещо относително. Но всяко поколение си има свои постоянни идеали за красивото. Красивото изкуство за времето си става популярно. Популярното изкуство става добро. Доброто изкуство е такова, защото е популярно и защото е красиво. Може дори да е неразбрано. Аз не мога да понасям поезия, която прелива от цинизми и натурализми. Е да, тя е популярна. Може би в очите на почитателите си е дори красива в своята натуралност. Не и за мен, но това си е само мой проблем. Не за изкуството като цяло. Просто съм възприел, че дори и да е изкуство, аз не мога да го оценя. В края на краищата годините ще отсеят стойностното и ще пресеят плявата. Като убеден консерватор аз продължавам да съм убеден, че една книга със заглавие как да си обършеш гъза няма как да бъде отсята. На фона на цялата тази относителност от гледни точки и позиции кое е красиво, има и някои непреходни ценности. Които не са се променили с хилядолетията.

Да, има плява и сред компютърните игри. Далеч съм от мисълта, че всички са стойностни и всички могат да бъдат вкарани сред качественото изкуство, също както не всяка книга може и не всеки филм може. Жълтият сняг не се яде. Стойностни и класически остават тези, които са едновременно популярни и едновременно актуални след години и десетилетия. Може би ще бъдат отсети поради стойностния сюжет. Може би покрай имерсивната и пленяваща графика. Може би и поради двете.

Но отричането на компютърния свят като цяло е обречено на битка в това и в бъдещите поколения.

Да, компютърните игри са за забавление, те предоставят нещо красиво на съвременния свят, но те са И изкуство едновременно. Не смятам, че на фона на тяхното широко разпространение, неграмотността добива шокиращи размери. Развитието на технологиите дава нови хоризонти и на четящите – днес има много повече четящи хора заради таблетите и е-бууците. Но за децата, за много от тийнейджърите и младежите, компютърните игри са популярната форма. С отричането им нищо не се постига. Забраните нищо не са постигали и даже са подпомагали разпространението на забранени материали.

И накрая – как компютърните игри ми помогнаха да напиша книгата си, ли? Лесно.. Покрай някои компърни игри, като World of Warcraft, писателският бизнес се развива, защото се пишат книги по сюжета на игрите. Някои от тези книги са добри. Други – не, но покрай критиката на тези книги научих не само как се пише, но как и не се пише…

Всяко нещо има своята стойност, дори и да е с отрицателен знак 🙂