Latest Entries »

През последните няколко седмици България беше разтърсена от случилото се с млада жена, болна от онкологично заболяване. Туморът се оказал агресивен, тя пробвала всички възможности, предложени от съвременната медицина. Накрая в своето отчаяние се доверила на шарлатанин в Бразилия, отишла там, но състоянието й се влошило … и съответно всички през последните няколко дни очаквахме със свито сърце дали тя ще успее да се върне у нас преди да се случи фаталното, поне да успее да прегърне децата си …

Не ми се ще да коментирам конкретния случай … и няма да го направя. Не мога да си представя какво е да си млад човек, намиращ се в разцвета на силите си, когато се очаква да си надживял детските болести, но все още се предполага, че си твърде млад, за да пострадаш от болестите на по-възрастните. Но пък като учен и същевременно християнин изпитвам силно притеснение относно това накъде се е запътила медицинската наука и защо тя често пъти се проваля в моментите, когато човек има най-голяма нужда от нея.

Историята на медицината е дълга, колкото е дълга и човешката история. Но отношението към страдащите не винаги е било константно. Изследователите са категорични, че болници е имало по времето на Римската империя. Но тези болници, наричани валетудинария, са били съвсем различни от това, което днес разбираме под думата „болница“. Разположени са били до стратегически точки в близост до границите на империята и са се използвали основно за лекуването на войници. Съществуват и доказателства за наличието на валетудинарии и във вътрешните части на империята, но те са се използвали за спасяването на тежко ранените роби, най-вече гладиатори. Няма данни за наличието на лечебни заведения за масовия човек (Cilliers & Retief, 2006).

Гражданските болници във вида, в който ги познаваме, възникват след 4-ти век сл.н.е. Тогава император Константин Велики приема официално християнството. Болничната грижа процъфтява и се развива в пълната си степен по времето на християнската Византийска империя. Изследователят Тимъти Милър (1984) твърди, че именно във Византия се появяват тези лечебни заведения, които притежават следните критерии: да са ориентирани специално към грижата за болните, а не просто подслон за бедни и стари хора, да има професионално лечение, при това то да е достъпно за всички представители на обществото – богати и бедни. Няма никакъв спор, че с учението на християнството за любовта, за грижата, за стойността на всеки един човек, идва и по-добрата грижа към онеправданите, в това число и към болните.

Разбира се, аз съм далеч от мисълта, че тези ранни болници са били райски кътчета. Развитието на медицината си е било рудиментарно, основно базирано на събраните сведения от гръцки и римски лекари и макар че по времето на Византия са направени големи стъпки към диагностиката на заболяванията, най-вече чрез изследването на урината (Pardalidis, 2008),  болниците са служили преди всичко за облекчаването на страданието на болния, духовна грижа и молитва за този, който преминавал от смъртен към вечен живот.

Отношението на обществото към познанието се променя след края на Средновековието, през Възраждането и най-вече по времето на епохата на Просвещението (18-ти век). Тогава се появява идеята, че науката трябва да е хладнокръвна, разумна, изцяло безстрастна, независимо от идеологията и моралните убеждения, както и от религиозни и теологични ангажименти (Plantinga, 1997). С други думи, учените се ограничават само в това да търсят истината, като се позовават единствено на естествени причини, без да намесват Бог, свръхестественото и прочие. Логиката е следната: ако изучаваш света и не можеш да си обясниш дадено явление, а вместо това си кажеш „Бог го е направил такова“ и спреш да мислиш по въпроса, това не те води до никакъв напредък. Това е ограничение по метод – нарича се „методологически натурализъм“.

Напредъкът в науката през 19-ти и 20-ти век и появата на великите технологични постижения ни води до това да се доверяваме на методологическия натурализъм. Той винаги е работил досега. Много явления, считани в миналото за свръхестествени, изведнъж се оказват с напълно естествен произход. И въпреки това е коректно да се отбележи, че ограничението по методологически натурализъм е презупция. Приема се като аксиома и толкоз.

Именно благодарение на големия напредък на науката някои хора се изкушават да отидат още една крачка по-напред – да кажат, че естествените причини са единствените, които съществуват. Това се нарича „философски натурализъм“ и именно този светоглед лежи в основата на съвременния атеизъм.

Какви са последствията от това за медицинската наука? Тя, като всяка друга наука, разчита на методологическия натурализъм. Постигнати са невероятни постижения в разгадаването на механизмите за различни заболявания. Ваксинациите и антибиотичната епоха са довели до това някои болежки да са просто далечен спомен (макар че покрай антиваксърското движение и стремежа към „чист живот“ без „химии“ и „лекарства“ някои позабравени заболявания са започнали да се връщат). Установена е ДНК секвенцията на целия еухроматичен човешки геном (между другото ръководителят на проекта „Човешки геном“, д-р Франсиз Колинс, е християнин и за това вече съм писал).

Но макар и безспорния медицинския напредък, все още има заболявания, които не могат да бъдат излекувани. Все още има онкоболни, чиято диагноза се описва от страшния термин „иноперабилен„. Какво правим, когато на човек му се живее… но медицината не му дава надежда? Оправдано ли е в такъв момент човек да търси … „чудо“?

Има ли чудеса?

Трудно е да дефинираме думата „чудо“ – хората я използват наляво-надясно за неща, които са им се случили и които не отговарят на техните представи. Окей, това е според лаиците. Но истината е, че и голям процент от лекарите вярват в чудесата. Преди 14 години в САЩ е проведено допитване сред лекарите, съгласно което 74% от тях докладват, че според тях чудеса са се случвали в миналото, а 73% твърдят, че според тях чудеса се случват и в днешно време (източник: Businesswire). Освен това 55% от лекарите съобщават, че самите те, лично, са били свидетели на събитие, което може да се опише като „чудо“.

Това отново не отговаря на въпроса какво представлява чудото. Още повече, че дори и лекарите, които биха описали даден случай като „чудо“, ако се замислят, понякога биха могли да намерят напълно естествено обяснение защо даден раково болен човек в последен стадий е влязъл в неочаквана ремисия, подобрил се е и … де факто е оздравял.

Европейската цивилизация е белязана от християнската култура и в този момент е хубаво да се обърнем към това каква е библейската перспектива за това какво представляват чудесата и защо се случват. Един човек, който повърхностно чете Новия завет, лесно може да си каже следното: „Вижте как по времето на Исус са се случвали много чудеса, защо да не се случват и днес?“

Но тази перспектива е неправилна. Внимателен прочит на Библията показва, че чудесата не са се случвали постоянно, както е на пръв поглед, а напротив, на периоди – само когато е имало преломни събития. Първото е по време на Изхода на Израел и заселването на Обетованата земя, после е имало чудеса по време на живота на някои от пророците като Даниил, по времето на Исус и по време на създаването на ранната църква. Между тези времена е имало големи периоди без чудеса. В продължение на дълги столетия са живели Божии служители, които не са преживели нито едно чудо. Самият факт, че когато Исус е правил чудеса, а хората са били изненадвани и шокирани, трябва да е показателен – преди неговото идване чудесата са се случвали рядко.

Понастоящем християнството е разделено относно въпроса с каква честота се случват чудесата в съвремието ни. Има две направления – съгласно едното, чудеса в днешно време се случват в пъти по-рядко в сравнение с ранната апостолическа църква – това е направлението на „сезационизма“. Другото направление е, че апостолическите чудеса от ранната църква продължават и до днес – „континуатионизъм“. И двете направления могат да изпаднат в крайности – представителите на първото направление могат да стигнат до заключението, че чудеса няма изобщо и никога няма да се случват в рамките на нашия живот. Другите могат да търсят чудо под всяко дърво и камък. Има и злонамерени хора, wannabe-изцелители, телевангелисти със съмнителен морал, търкалящи се по пода фрийкове и прочие. Това е дълга и деликатна тема и аз няма да влизам в подробности…

Като цяло църковните общности изобилстват от хора, които твърдят, че са преживели чудо. Когато чуем за такива случки, има два варианта: първият е да повярваме, че въпросното чудо е автентично. Повечето християни ще реагират така, ще прославят Бога за чудото и ще му благодарят. Или обратното – ще сметнем, че това не са чудеса. Че тези хора се заблуждават, че вероятно са изпаднали в някаква психологическа клопка, че понеже не са способни да разсъждават критично и да отсяват истината от лъжата, значи са приели лъжата за истина. Повечето съвременни атеисти биха реагирали точно по този начин.  Сред тези две полярни виждания, всяко от които може да е неразумно, като че ли пренебрегваме препоръката на апостол Павел: „Всичко изпитвайте, задържайте доброто“ (1 Солунци  5:21). А днес повече от всичко друго имаме нужда да следваме тази препоръка, още повече на фона на толкова много лъжеучители и шарлатани – отвратителни хора, които се хранят от нещастието на другите.

И така, откъде да започнем? Съществуват ли чудеса или не? Отговаряйки си сами на този въпрос, трябва да имаме предвид две неща: едното е, че винаги когато има твърдение за случило се чудо, то разчита на нещо, усетено със сетивата – видяно, чуто, докосвано, помирисано, вкусено. Човешките сетива обаче не са съвсем достоверни – дори и нещо невероятно да се е случило, винаги може да е илюзия, заблуда или халюцинация. От друга страна тълкуването ни на събитията зависи от философските предиспозиции, които притежаваме. Ако сме философски натуралисти, винаги бихме казали, че става въпрос за някакаква самозаблуда. Ако по презумпция вярваме, че няма такова нещо като чудеса, никакви доказателства не биха били достатъчни, за да ни убедят в обратното. Ако вярваме, че чудесата са възможни, но много невероятни, тогава само математически демонстрируемо доказателство би било достатъчно, за да ни убеди.  Но от друга страна ако вярваме, че чудесата не са невероятни, тогава би било достатъчно за нас да погледнем на различни исторически сведения, за да се убедим, че голям брой чудеса са се случвали (по К. С. Луис: „Чудесата“). При всички положения е важно да си отговорим на този въпрос – допуска ли нашият светоглед възможността, че чудеса се случват или не.

Крайните натуралисти и атеисти са ограничени от собственото си философско предположение, че естествения свят е единственото, което съществува. Голяма част от учените, а и много от лекарите подкрепят този светоглед. Истината е, че такива хора не биха могли да дадат надежда на човек, който страда. Ако едно заболяване води неизбежно до фатален край, какво биха могли да му кажат? Няма надежда … нито в този живот, нито в следващия. Ние сме плод на слепи природни сили във Вселената. На една еволюция, неръководена от никого. Хубавата новина обаче е, че натуралистите могат да грешат. Тяхното предположение, че само естественият свят е този, който съществува, е само това – предположение и то не подлежи на емпирично доказване. Но най-важното: не съществува аргумент, който да докаже категорично, че чудеса никога не биха могли да се случат.

Ако обаче не сме философски натуралист, тогава не сме ограничени от тези окови. Разбира се, всеки един учен е длъжен да използва натурализма като методология. Но това по никакъв начин не го обвързва с философските екстраполации, водещи към по-широк атеистичен светоглед. За хора като мен, които се занимаваме с наука, но съществременно не сме философски натуралисти, няма проблем да приемем, че светът се подчинява на природните закони… но има Бог, който може да се намесва периодично, поради което е напълно възможно да има чудеса!

Това наше философско вярване не ни извинява в случай че сме лековерни и виждаме чудеса там, където ги няма. Нито извинява телевангелиста или шамана, който обещава чудодейно лечение, пък то не се случва. Християнинът и лекар Брад Бърк съветва (източник) винаги да подхождаме внимателно. Винаги да изпитваме. Винаги да проверяваме, дори и това да касае някакъв близък човек, който твърди, че е видял чудо. Но с чудесата трябва да се внимава най-вече, когато ги обещаваме на човек в бедствие, който като удавник се хваща и за най-малката сламка.

Струва ми се обаче, че има и един по-голям грях: то е да кажем на човека изобщо да не се надява на чудеса. Това вече е същинска жестокост. Това е като да видиш удавник, но да потопиш главата му под водата. Именно тук се провалят съвремените учени – атеисти – в тяхната абсолютна неспособност да дадат надежда. Именно тук ми се струва, че съвременната медицина е започнала да се отклонява от добрите практики, заложени още при създаването на най-ранните болници, в християнизирания Рим и Византия. Дори и човек да си отива, не му отнемай надеждата!

Преди няколко години гледах един страхотен филм, направен в чест на св. Лука Войно-Ясенецкий : Лука (2013). За един свещеник и доктор, който се е грижил не само за физическото, но и за духовното здраве на хората. За човек, обичан от останалите, мразен от комунистите с тяхното войнстващо налагане на атеистична идеология. Това е идеалът ми за истински лекар… и съжалявам, че все по-малко такива загрижени лица виждам днес в съвремието, в медицинската сфера. Уви, голяма част от хората, с които съм се сблъсквал (включително по време на болничните си престои), са били равнодушни, безразлични, груби, убиващи искриците надежда. Разбира се, имало е и изключения, но те са били малко.

Затова бих казал: окей е, напълно е приемливо да вярвате в чудеса! Най-големият чудотворец в историята на човечеството е бил Исус Христос и ако е Неговата воля, Той е този, който може да донесе изцеление на страданието ви. Но дори и да не се случи в този живот, имаме голяма надежда в следващия. Именно това е голямата притегателна сила на християнството. То не ни обещава безпроблемен живот. То не ни обещава магическо решение на проблемите при всяка наша приумица. Ако сме изцелени, то е по волята на Бог, ако ли не – пак е по волята на Бог.  Залогът е много по-голям от това дали страдаме временно на тази Земя. Залогът е за Вечността, когато вярваме, че ще видим едно ново небе, нова земя, и когато всяка сълза ще бъде изтрита от лицата ни. Смъртта, за съжаление, няма да пощади никой от нас. И да ви призная – и мен ме е страх, но вярвам, че накрая този най-страшен и последен враг ще бъде унищожен (1 Кор 15:26).

Нищо друго не бих могъл да кажа.

Advertisements

На 27-ми март излезе третата книга от поредицата „Warcraft: Chronicle“, в която писателите на Близард полагат колосални усилия, за да опишат подробно историята на Warcraft – вселената. Понеже през последния месец обърнах доста сериозно внимание на тази книга, реших да напиша ревю за нея. Още повече, че докато предишните книги описваха събития от митологията на Warcraft, както и събития отпреди Warcraft III, то третата книга описва историята на Warcraft 3 : Reign of Chaos, The Frozen Throne, World of Warcraft (Vanilla), Burning Crusade, Wrath of the Lich King до края на Cataclysm. Това са все игри, които повечето от нас сме ги играли.

Преди да разкажа за впечатлението си от книгата, не мога да не напиша няколко думи за проблема с т.нар. „реткон“.  За читателите, които за пръв път се сблъскват с понятието, пояснявам – „реткон“ представлява похват в изкуството, при който, когато имаме поредица от произведения, в най-новите произведения от поредицата се преразказва историята от предишните произведения под различен ъгъл. Има два типа „реткон“ : 1. Допълнителна история, която не е съществувала до този момент. Тук нямаме пренаписване – само допълване на неизвестни до този момент факти. 2. Исторически факти, които се пренаписват, за да се напаснат новите произведения. Пренаписаните факти противоречат на установените преди настоящия момент факти.

Играчите на World of Warcraft като цяло мразят ретконите, най-вече тези от втория тип. Това е така, защото в един момент си свикнал с определен тип история и когато ти се каже, че тази история вече не е вярна, си казваш: „това вече не е моята игра“. И въпреки това ретконите се случват, и има три причини затова:

  1. Когато се случва поради мързел. Писателят пише историята и в един момент е написал толкова много информация, че е забравил преди какво се е случило. Най-големият позор, който се е случвал в Warcraft вселената, е т.нар. проблем с ередарите. В ръководството за Warcraft III (игра, излязла през 2002 година) е изрично упоменато, че господарят на демоните Саргерас се е срещнал с много лоша раса – Ередари и понеже тези Ередари са били много зли, поради това Саргерас се е увлякъл по тях и е станал и той зъл. Но когато през 2006 година излезе играта World of Warcraft : The Burning Crusade, се оказа точно обратното – Саргерас е бил лошият, а Ередарите са били добри и мъдри – той ги е покварил. Играчите веднага забелязаха несъответствието и сред множество оплаквания във форумите Крис Метцен (който тогава работеше за Близард и слагаше тежката си дума върху всеки проблем с историята) си призна чистосърдечно: да, сгафих, забравих собствената си история, която написах преди четири години… ама въпреки това продължаваме с новата история, понеже е по-интересна. През последващите години се случиха и други подобни гафове – когато играчите попитаха например какво се е случило с човешкото кралство Гилнеас, понеже още не го виждаме в играта, Метцен отново призна, че е забравил за него.
  2. Когато се случва, понеже Blizzard искат да направят промяна на историята в услуга на феновете. Типичен пример е промяната, която беше наложена на Илидан. По време на Warcraft III той беше себичен и жаден за власт персонаж, който работеше срещу Легиона поради собствените си интереси. По-късно по времето на Burning Crusade той стана главния злодей и покварител на Аутленд и затова трябваше да го убием. След това в Legion, понеже Близард искаха да го върнат в услуга на феновете, решиха да обяснят това: Илидан винаги е бил добро момче, но по времето на Burning Crusade сме били твърде тъпи, за да го разберем…
  3. Когато се случва поради страст и любов на писателя към историята. В Blizzard работят много различни хора и като във всяка голяма компания има текучество на персонала. Идват нови писатели, които имат различна интерпретация за събитията, които са се случили. Те искат да наложат своята версия на историята. Така, парадоксално, писателите на Blizzard искат да направят нещо интересно и вълнуващо и вместо това объркват нещата. И те са хора, случва се.

Така, на фона на това, как бих могъл да опиша книгата Warcraft : Chronicle 3? За мое голямо успокоение всичките тези хроники по-скоро допълват, отколкото пренаписват историята. Какво допълват? Например: какво се е случило в главата на краля Лич, след като Артас е надянал шлема? Какви са му били мотивите? Какъв му е бил планът срещу Легиона? Или пък: какво се е случило в кралството Кул’Тирас, след като Джейна предала баща си на Ордата? Това са важни дописки и на мен лично ми беше интересно да ги прочета.  Да, имаме нова информация, но тя не противоречи непременно на вече установената история.

И все пак има едно голямо пренаписване, което, правичката си да си кажа, имаше нужда да бъде направено. Warcraft: Chronicle 3 изтрива напълно Мед’ан, синът на Гарона и Медив. Веднага щом  преди няколко години той се появи за пръв път в комиксите, играчите незабавно го намразиха. Първо, защото е син на Гарона и Медив (у-у-у!) и второ, защото е едновременно шаман, магьосник и паладин (шамадин). World of Warcraft няма нужда от супермен с много умения, който да оправя всяка неправда, особено ако това е синът на Гарона и Медив. Затова Близард решиха да „изпарят“ по Оруелски Мед’ан от историята. Той не съществува, той никога не е съществувал.

Това, което най-много ме притеснява в Chronicle 3, което ми се струва, че Близард направиха твърде голяма крачка напред, е канонизацията на dungeon и raid-овете и коя от двете големи фракции е победила в тях. Доскоро си мислехме, че въпросът кой е победил определен raid бос си стои отворен – все пак както Алиансът, така и Ордата изпраща герои да се бият за Азерот. Но не – вече не е въпрос на отворена интерпретация. Zul’Gurub и убийството на Хакар е дело на Ордата, докато Sunken Temple е атакуван от Алианса. Naxxaramas е атакуван от Алианса, а Ордата праща войски в Blackrock Spire. В Burning Crusade дънджъните The Shattered Halls, Maghteridon’s Lair и Zul’Aman са атакувани от Ордата, докато Алиансът побеждава нагите в Serpentshrine Cavern и отблъсква Кил’джейдън в Sunwell Plateau. В Lich King: Halls of Stone е победа на Алианса, докато Halls of Lightning е превзета от Ордата.  В Cataclysm: Grim Batol е щурмуван от героите на Алианса, a Bastion of Twilight – от Ордата. Връщането назад във времето, за да се вземе Демонична душа от Кладенеца на вечността е постигнато от героите на Алианса, докато убийството на покварения дракон Мурозонд (Ноздорму) в End Time е направено от Ордата.

… не съм сигурен, че ми харесва тази канонизация.

В общи линии Warcraft Chronicle : Volume 3 е четиво за хора, които са много силно запалени от историята на играта. Не бих го препоръчал на всеки – това не е роман. Няма диалози (което ще отегчи мнозина). Това е просто преразказ на събития от Warcraft – вселената. Лично на мен ми беше интересно да си напомня някои моменти от Warcraft III, други (като тези от Cataclysm) определено ми бяха скучновати. И все пак уважавам усилията на Близард, което ме кара да съм положително настроен към книгата, затова:

Оценка: 3/5.

През изминалите няколко седмици журналистите решиха да ни занимават с неминуемия край на китайската космическа станция „Тянгон-1“.

„Тянгон-1“ бе малка станция. Китайците никога не са планирали да е нещо повече от съоръжение, с което специалистите да тренират процедурите по сближение, скачване и трансфер на астронавти между кораба и „Тянгон-1“. Дълга десет метра, широка около три, тежка близо осем-девет тона, „Тянгон-1“ бе изключително незабележителна в сравнение с експлоатираните в историята „Международна космическа станция“, „Скайлаб“, „Мир“ и дори ранните съветски „Салют“. Въпреки това „Тянгон-1“ бе достатъчна, за да приюти през 2012 и 2013 година астронавтите на две космически експедиции. След като китайците приключиха с нея, станцията беше изоставена на произвола. Китайските власти никога не са се славили със своята загриженост към съдбата на обикновените хора, дори тези на тяхната собствена територия. Ракетите, излитащи от китайските космодруми, редовно замърсяват населените места в Китай с отломки.

Когато се разбра, че „Тянгон-1“ предстои да падне на Земята, медиите започнаха да отразяват полета на станцията с невиждан досега плам (станция пада, не е шега работа, ей!). Изведнъж всички забравиха, че мисията на „Тянгон-1“ е била изключително успешна с тези две пилотирани експедиции през 2012 година и 2013 година. Или може би не, би било неправилно да кажа, че всички забравиха. Може би някои тепърва чуха за „Тянгон-1“. Не всеки човек на тази кръгла планета се интересува от космонавтика, даже мнозина са безразлични. Свят широк, хора разни.

Но е хубаво, че се намериха експерти, журналисти и даже министри, които правилно оцениха, че рискът станцията да падне на територията на България е пренебрежимо малък. Анализатори правилно съобщиха, че по-голямата част от планетата ни е покрита с вода и е много по-вероятно „Тянгон-1“ да падне в океана. Така и стана.

Покрай цялата тази шумотевица попаднах на любопитна публикация от фейсбук страницата „Тия гласуват и се размножават наравно с нас„. Страницата дава примери от ежедневието с хора, които проявяват sheer stupidity (както казват в англоговорящите страни). На български на това май му викат „въпиюща глупост“. Все тая. Страницата ни напомня, че у нас има и такива индивиди, които проявяват публично крайна неграмотност и тези индивиди имат същото право на глас и да отглеждат деца, както и всички останали.

Можете да си представите колко бях неприятно изненадан и шокиран, като видях това (още повече, че се определям за евангелски вярващ):

Мигам на парцали!

Продължавам да мигам на парцали!

Винаги съм знаел, че сред „нашите“ среди има много лековерни вярващи, поддаващи се на всякаква провокация и фалшива информация. Но никога не съм си представял, че нещата могат да са толкова зле. Зле, зле, ама чак толкова… Този тип глупости обикалят най-вече около групите, които някога бяха свързани със сайта Християни.ЦОМ. Тоя сайт вече изчезна и слава Богу. Групите, за съжаление, все още не са…

В общи линии реакцията на тези евангелисти относно падането на „Тянгон-1“ може да се раздели на два типа : 1. Пълна паника. Нещата са сериозни, помощ, ужас, станцията пада в България, #СичкиШеОмрем. Давайте да се молим, че да не ни тръсне тва нещо в главите. 2. Пълно отрицание. Стига сте вярвали на глупостите в светските медии, лъгали са ни и винаги ще ни лъжат, няма никаква станция, даже космос няма, а Земята е плоска. При това – почти всяко второ мнение е с очеизваждащи правописни грешки. И нито едно балансирано становище, нито едно, призоваващо за трезв анализ на това, което се случва.

По някое време се успокоих от това, което виждам. Те хората не са съвсем виновни, че са такива. Ако не могат да разсъждават критично, то е защото никой не ги е учил да разсъждават критично и да осмислят пристигащата до техните мозъци информация.

Драги пастори и проповедници, да, правилно ме разбирате – това са камъни по вашата градина 🙂

Окей, не всички пастори са такива. Но мнозина са. Даже едно време гравитирах в една такава църква. Виждаше се, че в нея има проблеми, но никой не си отваря устата да каже какви са тия проблеми. Е, както знаете, аз си отварях устата. Заплашиха ме, че ако тая моя уста много знае, ще вземат да ме изгонят. Не стана – сам си тръгнах. Но уви, така е, когато някои проповедници са прекалено загрижени за собствения си имидж. Така е, когато единственото, което истински ги интересува, е стадото да снася пари в минаващите по пет пъти кофи. Важното е симбиозата да се крепи: проповедникът да проповядва вестникарска екзегетика и лишено от смисъл послание (колко глави има звярът и кога ще ни сложат чиповете), а пък „стадото“ да кима с глава, да казва „амин“ без да се замисля и най-важното – да продължи да снася пари в кофите. Айде сега някой да ми каже и на мене „амин“ 🙂

Та, уважаеми пастори и проповедници, отказът ви да научите вашето паство на това как функционира света е грях. Тук не става въпрос просто за това дали учените от вас човеци ще притежават способността да отсеят критично информацията и да осъзнаят, че Земята е кълбовидна, а не плоска. Става въпрос за нещо много повече – дали те ще могат да отсеят овцата от вълка в овча кожа.

Скъпи братя и сестри. Скъпи евангелисти, не знам дали вас ви е срам от това, което се случва. Ама мене ме е срам. И ще продължи да ме е срам до момента, в който църквите не се покаят от този отвратителен антиинтелектуализъм.

Покрай спора за Истанбулската конвенция и т.нар. „третия пол“ попаднах на една прелюбопитна статия на проф. Ивайло Дичев за Дойче Веле (линк). Статията разглежда сексуалните грехове и хомосексуалността през погледа на историята. Защо проф. Дичев е написал тази статия? Ето защо: „Припомням всичко това, за да си дадете сметка за релативния характер на уж вечните морални норми от миналото“. Именно поради тази обосновка се налага да представя своя отговор. Понеже и аз съм от т.нар. традиционалисти-християни и съм противник на Истанбулската конвенция именно защото виждам в нейно лице угроза към традиционните християнски ценности, смятам, че е редно веднъж завинаги да се подчертае какво представляват тези християнски ценности. Какви са те? Вечни? Непреходни? Абсолютни? Обективни? Или пък  след толкова много столетия човекът е еволюирал заедно със своите ценностни системи и в настоящия си вариант европейският Хомо сапиенс се е доближил до по-голямо морално съвършенство в сравнение с Хомо сапиенсите от миналото? И понеже проф. Ивайло Дичев завършва статията си с това да се говори с разум и спокойствие, аз казвам: предизвикателството прието!

Понастоящем светската атеистична мисъл прави всичко възможно да изтика християнството в периферията, когато става въпрос за ценностен диалог. Борбата се води на следните няколко нива: 1. Взимат се произволни цитати от Библията, най-вече от Стария завет, които звучат шокиращо в ушите на хората. Ето, виждате ли? Вашият Бог е жесток и той не може да претендира за обективен морал. 2. Взимат се примери от порочните религиозни практики в миналото. Проф. Ивайло Дичев казва: ето, вижте – юдаизмът е бил обсебен с яденето, а християнството – със сексуални грехове. От тук изводът, който трябва да си направим, би бил следният – при положение, че християните толкова са сгафили в миналото по отношение на морала, за какво да са мерило в днешно време? 3. Правят се опити да се докаже, че абсолютни ценности не съществуват и няма как да съществуват. Юдаизмът осъжда хомосексуалното поведение. Да де, ама древна Гърция не го прави. В този век едно се смята за грях, в друг век – друго. Атеистите могат да дадат други примери за относителността на християнските ценности – Бог може да казва „не убивай“, но наистина ли да не убиваш е абсолютна заповед? Ами ако се наложи да убиеш, за да спасиш съпругата и детето си от някакъв престъпник, това лошо ли е?

Всъщност хората, които изказват тези аргументации и се мъчат да омаловажат ролята на християнската морална рамка, правят фундаментална грешка. За огромно съжаление голяма част от християните правят същата грешка, поради което пресечна точка между двете „враждуващи“ страни няма как да има. Да почнем разговора от самото начало: какви са християнските ценности? Обективни или субективни, абсолютни или релативистични? Звучи просто – мнозина първосигнално биха казали, че има непреходни ценности, т.е. те са абсолютни и обективни. В нормалната човешка реч терминът „обективен“ е равнозначен на „абсолютен“. Само че в богословието това не е съвсем така. И тук е грешката.

Християнските ценности са обективни. Това означава, че има обективен морал, с който е редноо да се съобразяваме. Но по никакъв начин наличието на обективност не означава, че има универсалност, както и че има абсолютност по отношение на времето или че не са възможни изключения в зависимост от обстоятелствата.

Обърках ли ви? Всъщност нещата са много прости. Сега, като ви ги обясня, ще разберете защо самата теза, която изказва проф. Ивайло Дичев за отсъствието на „вечни морални норми от миналото“, издиша отвсякъде.

Терминът „абсолютен“ означава „независимо от обстоятелствата“. Негов антоним е терминът „релативистичен“ със значение „вариращ според обстоятелствата“.

Терминът „обективен“ означава „независимо от човешкото мнение (включително моето собствено)“. Негов антоним е „субективен“, който означава „в зависимост от личното мнение на човек“ (източник: проф. Уилиам Лейн Крейг).

Какво означава всичко това? Означава, че ние, християните, вярваме в съществуването на Бог. Този Бог е определил наличието и съществуването на обективен морал. Независимо от моето мнение за Божия морал, това няма значение. Аз може да не се съгласявам с този морал, но моето схващане е второстепенно след Божието. Бог е този, който е определил върховенството на морала, а мое задължение е да се съобразявам с него. Но обективността на тези ценности и задължения не означава, че те не могат да се променят с времето и обстоятелствата. Божият морал продължава да бъде обективен, независимо от това дали ценностите са абсолютни или универсални.

Самата Библия потвърждава това. Бог е определил определени ценности за обективни морални критерии. Независимо от неговото абсолютно мнение по въпроса, той е допускал в историята друг тип закони, които са постановявали известен компромис спрямо обективния морал. Типичен пример е брачният закон, даден във Второзаконие. Бог определя като обективна ценност, че бракът между мъж и жена е за цял живот. Но поради коравосърдечието на израилтяните (Матей 19:8) Бог е допуснал те да могат да се развеждат. Същевременно фактът, че това е било позволено и го пише в Библията, не значи, че то има печат на Божието одобрение. Обективното правило е – мъж и жена се женят и това е за цял живот. Никакви разводи.

Именно тази тънка граница атеистите не могат и отказват да я разберат. Понякога те казват: ето, вижте какво пише във вашата Библия! Ето го, черно на бяло. Какви ценности, какъв обективен критерий? Не, отвръщат християнските апологети, при това напълно основателно – въпросите за ценностите са изключително сложни. Не, това, че дадено нещо го има в Библията, не значи, че Бог го одобрява. В същината е важно да се наблюдава целия контекст!

В по-близкото минало (тъй да се каже, историята на САЩ) е имало ожесточени спорове относно  робството. Днес робството в западния свят е изкоренено. Някои атеисти ще кажат: това не е станало благодарение на християнството. Мнозина са защитавали робството на базата на Библейските текстове. В Библията робство има, а Исус не го е забранил изрично.

Но това не е пълната история. Да, в Библията има робство. Но също така има поетапни стъпки към изкореняването му. Обективен факт е, че на робите в Израел са били осигурени човешки права и легални защити, невиждани дотогава в древния Близък изток. За пръв път в Стария завет се дава поръчение да се гледа на робите като на човешки същества и да не се взимат предвид само интересите на техните господари. В Изход 21:16 има много строго правило – ако някой открадне човек и го направи роб, това заслужава смъртно наказание. И докато и други близкоизточни култури вероятно също са забранявали отвличането на хора с цел робство, разликата между тях и Израел е била колосална. Хамурапи е наказвал със смърт тези поданици, които са помагали на избягали роби. В Израел е било точно обратното – ако в дома на евреин пристигнел избягал роб,  повелята във Второзаконие 15-16 е била да му намериш място, където да живее както иска, без да се притеснява (източник: Пол Копан).

В Новия завет има още по-сериозна градация в отношението към робството. По абсолютно безпрецедентен към този момент начин Павел нарича робите „братя“ и част от Христовата църква (1 Тимотей 6:2). Да, това не е нещото, което мнозина биха очаквали: нито Павел, нито Петър са казвали: „Роби, отървете се от хомота на господарите“ и „Господари, освободете робите си (източник: Пол Копан). Но въпреки това, поради проповядваната еднаквост пред Кръста между свободните и робите, разпространението на християнството постепенно довело до отмирането на робството на територията на Европа. Отново бих казал, че Бог – без още по времето на Стария завет да отменя изцяло робството, се съгласява на поетапна градация, поетапни стъпки, които водят до това в Божието царство да има пълно равенство между хората. Законите и правилата могат да са различни в отделните епохи, било то епохите на Стария или на Новия завет, било то в днешно време. Наличието на различни правила по никакъв начин не е показател, че няма обективен морал, зададен от Бог.

Именно тук е най-големият проблем, който аз като християнин имам с хомосексуалното поведение и набиращата скорост в Европа джендър идеология. За разлика от робството, при което в Библията има постепенна градация (от прокарването на възможно най-доброто законодателство в Израел в сравнение с това на другите народи, та се стигне до цялостно равенство между свободни и роби в Новия завет), подобна градация по отношение на хомосексуалното поведение в Библията отсъства. Хомосексуалните деяния в Библията, от първата до последната глава, са окачествени като греховни.

Нещо повече – макар и Писанията ясно да утвърждават равенството между всички хора – чернокожи, жени и роби, това не се простира до сексуалните взаимоотношения. Бог ясно и категорично утвърждава само един тип правилни взаимоотношения – тези между мъж и жена в рамките на моногамна двойка.

Те това мислим ние, обикновените хора, за традиционния и обективен християнски морал и как той се вписва в настоящата джендър дискусия. Колкото и ретроградно да звучи, аз съм привърженик на старото, патриархално семейство. И независимо от някои по-прогресивни и либерални попове (които ме ънфренднаха от Фейсбук за инакомислие), че няма мъжки и женски пол, че някой ден хората няма да се женят, нито ще се омъжват, а ще „са като Божии ангели на небето“ (Матей 22:30), това ще дойде в едно друго време – когато Исус Христос се върне повторно на Земята, когато настоящата епоха приключи и когато Божието царство влезе в своята пълнота. Дотогава – нека да се плодим и да се размножаваме според Божиите стандарти, без да ги рушим, защото не можем да предложим по-добри стандарти. Джендър идеологията не е лелеяният праведен стандарт за съвременния обществен строй. Гарантирам ви.

Чудили ли сте се защо Фейсбук общността е толкова груба и агресивна? Замисляте ли се защо в онлайн пространството се стига до грубости и обиди?

Научната литература нарича този ефект Online disinhibition effect (source: Lapidot-Lefler & Barak. 2011. Effects of anonymity, invisibility, and lack of eye-contact on toxic online disinhibition. 28(2):434-443).

Основната вина за съществуването на ефекта според горната научна публикация е липсата на комуникация от тип очи в очи. В обикновеното ежедневие ние общуваме с роднините и приятелите си пряко. Но когато седнем пред компютъра, пред нас стои екран, а хората, с които общуваме, са представени като някакво име, псевдоним, най-много профилна снимка. Липсват важни аспекти от невербалната комуникация – нещо, което е изключително важно за пълноценното общуване между хората. В реалния живот предаването на съобщения и смисъл става не само чрез речта, но и посредством позата на тялото, изражението на лицето, характеристиката на гласа, външния вид, наличието или отсъствието на допир, наличието или отсъствието на дистанция, време, за което разговаряме и т.н. Невербалната комуникация може да доведе до по-добро разбиране между хората, но и между сериозно неразбиране. Неправилно подаден знак при спасителна операция може да доведе до трагичен завършек, ако бъде изтълкуван погрешно. Но от друга страна невербалната комуникация може и да ни помогне – там, където не ни достигат думи, може да се стигне до взаимно разбиране само чрез взаимно поведение (източник).

При онлайн комуникацията липсват някои, но не задължително всички аспекти на невербалната комуникация. Отсъства най-основното – гледането очи в очи. Но нуждата ни да общуваме невербално с хора намира изражение чрез някои алтернативни начини – примерно хората съзират във Фейсбук лайковете одобрението на другите. Има емотиконки и емоджита с различни муцунки 🙂 Когато комуникираме в Месинджър, ние често пъти обръщаме внимание на скоростта, с която другите ни отговарят – ако видим, че някой ни е Seen-нал съобщението, но няма незабавен отговор, можем да си направим изводи затова дали той иска да общува с нас или не или до каква степен приоритизира нашия разговор. С други думи: Интернет изкривява начина, по който хората общуват, а последствията от това са много – положителни и отрицателни.

Относно положителните последствия – научната литература потвърждава, че не всички хора се чувстват комфортно да разговарят лице в лице (източник). Така например ако човек е интровертен, срамежлив има някакъв физически недъг или заболяване, онлайн комуникацията може да му помогне да изрази по-лесно чувствата си и да си намери по-бързо партньор в живота.

За съжаление липсата на комуникация очи в очи има и своите негативни страни и хората могат да изразяват по-лесно не само положителните, но и отрицателните емоции. Така може да се стигне до груби изрази, обиди или дори заплахи. Някои хора започват да се занимават с порнография, престъпления и да изразяват своето насилие посредством интернет – нещо, което никога не биха направили в реалното ежедневие. Когато интернет създава усещане за невидимост и анонимност, ние разполагаме с възможността да отделяме нашите он-лайн постъпки от идентичността и начина си на живот. Нещо повече – когато изразяваме враждебност или вършим друго неприемливо действие, ние проявяваме склонност да отклоним отговорността си за това поведение, като че ли нашият морален компас е временно отделен от онлайн психиката. Дори можем да се убедим, че нашето онлайн поведение – това не сме ние (източник).

Ако има нещо, което съм научил и което се старая да прилагам в моите семейни и приятелски отношения и което е моят най-добър съвет към вас – то е никога, ама НИКОГА да не решавате семейните или приятелските конфликти чрез Фейсбук, e-mail или дори по телефона. За предпочитане е всичко да става очи в очи. Възприемам се като щастливо женен човек и за 10-годишна връзка с един партньор смея да твърдя, че най-сериозните конфликти, през които сме преминали, са тези, които сме се опитвали да ги разрешим чрез Интернет.

Понякога е трудно да прилагаме това правило – най-вече заради желанието ни ако има проблем, той да бъде решен веднага и незабавно – а Интернет култивира такава култура на незабавно удовлетворение. Но си струва да опитаме!

Изгонен съм, тъй да се каже, без право на обжалване 🙂 

Обикновено в дните около Рождество Христово и Нова година се разразяват спорове между атеисти и вярващи. То вече си се превърна в част от традицията по празниците. Само че в края на 2017-та направо бях разбит от изненадата, която ми поднесоха ас. д-р Лъчезар Томов (НБУ, един от авторите на електронния сайт „Мисъль“) и докторант Йордан Стефанов (създател на страницата „Наука и критично мислене“).

За да не станат сакатлъци и да не ме изкарат пристрастен, ще кажа няколко думи за „Мисъль“ и „Наука и критично мислене“. Нормално е, че като сложиш такива заглавия, ще създадеш определени очаквания. В миналото както „Мисъль“, така и „Наука и критично мислене“ са ме изненадвали приятно с добри материали, но са ме и разочаровали. Смятам, че „Мисъль“ е добра платформа за консерватизъм и дясна политика и съм чел много добри статии за политическата обстановка в България. От друга страна нивото на някои от научно-популярните статии определено куца, а тези, които критикуват климатичните открития и глобалното затопляне, използват дори псевдонаучни аргументи. Относно „Наука и критично мислене“ – не мога да си кривя невроните, че там има страхотни материали за здравословно хранене, за медицина, както и статии, оборващи опасни псевдонаучни течения като уринотерапия, антиваксърство и алтернативни „терапии“ за рак. Но и Йордан ме е разочаровал, последния път – по време на този късен декемврийски спор, когато аз, Лъчезар и други участващи в дискусията, се оказахме изгонени от „Наука и критично мислене“.

Чудо голямо! Страницата си е негова, да прави каквото иска! Съгласен съм, щеше да бъде нормално, ако се казваше например „Блогът на Данчо“. Но когато се изявяваш като говорител на страница за това що е наука и що е критично мислене, да блокираш хора като Лъчо (главен асистент, доктор от НБУ!), както и други университетски преподаватели, ми се струва, че е скандал от калибъра на скандалите от конкурсите за красота през последните години (които със заглавията си също трябва да оправдаят очакванията за най-добра мис или мисис България). Оставам настрана факта, че в началото на декември блогърът на „Наука и критично мислене“ се оплака от цензура (източник),а сега прилага подобни хватки, и ще съм съвсем великодушен към факта, че тогава го подкрепих (но пък никой не е пророк в собствената си страна).

Да се върнем на спора. На 25-ти декември (Рождество Христово) сайтът „Мисъль“ публикува статията на Лъчезар Томов със заглавие „Парадоксите на скептицизма“. Статията е доста добра и касае някои неща, които аз съм ги казвал и преди, макар че д-р Томов ги представя по-добре. Лъчезар разбира доста добре научния метод, вкл. бръснача на Окам и несигурността в науката като фундаментално нейно свойство. В статията си той разказва за отношението към значимостта на човека и неговото място във Вселената и какво представлява антропният принцип. Разглежда и историята за развитието на науката – как идеята за геоцентризъм е изместена от тази за хелиоцентризъм. След това д-р Томов говори за мястото на човек според Библията и накрая завършва с размисли за сциентизма. Статията е доста добре аргументирана, с правилно посочени източници.

Пет дни по-късно, на 30-ти декември блогърът Йордан публикува „опровержение“ на материала на Лъчезар с гръмкото заглавие „Хора, които все още вярват, че Земята е в центъра на всичко„. Не знам защо блогърът е решил да се захване точно с историята на науката, геоцентризма и хелиоцентризма. Статията на Йордан е завидно слаба. Не са използвани основни термини и понятия, не са разгледан дори въпросите за паралакса и за ретроградното движение на планетите. Не е споменавал и за хелиоцентриците преди Коперник, като Аристарх. За щастие все още съм собственик на най-големия сайт за космически изследвания – КОСМОС БГ и там съм написал статия „История на науката: как човечеството открива, че Земята обикаля  около Слънцето„, в която разглеждам всички тези аспекти. В статията на Йордан има и исторически грешки – той твърди, че трудът на Коперник за хелиоцентризма е публикуван след неговата смърт, а това не е така. Има и грешки относно приносите на Бруно.

Веднага щом статията беше публикувана, голяма част фейсбук общността я разкритикува съвсем основателно. Аз също се включих и показах грешките му. Да, признавам си – самият аз бях не особено любезен, но смятам, че когато пишеш за история на науката, това е област, в която трябва да си много добре начетен. Да си чел, например, статии на астрофизика д-р Пол Стътър от Охайо, като тази: Going Bananas: The Real Story of Kepler, Copernicus and the Church. Да си наясно защо хелиоцентризмът е бил охвърлян, защо се е водил процесът срещу Галилео. Да не пречупваш историята на науката през призмата си за съвременното разбиране за науката. Да си наясно, че навремето науката, философията и теологията са били неразривно свързани заедно, че аргументите, които някога ранните (прото)учени като Кеплер са използвали, биха звучали доста абсурдно днес.

Спорът се разгорещи в страницата „Наука и критично мислене“, както и на фейсбук стените на много други хора. Някои от защитниците на творбата на Йордан ни се нахвърлиха, че сме били срещу него само защото е атеист и отказваха да чуят, че причината за острата реакция е, че статията му е изключително слаба … каквато всъщност е.

Тук е редно да отбележа, че ако беше схванал смисъла на писаното от Лъчезар Томов, авторът на „Наука и критично мислене“ въобще нямаше и да си помисли да пише статия за историята на науката, хелиоцентризма и геоцентризма – и тук си личи колко той е далече от нивото на познание на публичните атеисти като Ричард Докинс, Сам Харис и Кристофър Хитченс. Ако беше достатъчно начетен, щеше да се хване за основното – за антропичния принцип и щеше да го разкритикува – всъщност това прави Докинс при спора си с Джон Ленокс. И щеше да се получи един хубав дебат, който щеше да е чудесен подарък за празниците. Обичам качествените дебати и досега си превъртам тези, в които участват Хитченс, Харис, Докинс.

Нищо подобно. Когато се събудих на другия ден (31-ви декември) … се оказах блокиран. Аз, Лъчо и много други. Когато въпросът беше повдигнат, ето какъв бе отговорът:

Спорът продължи през целия ден. Не само авторът на „Наука и критично мислене“ дори не си направи труда да коригира историческите неточности (колко щеше да му коства да напише, че трудът на Коперник е издаден два месеца преди смъртта му?), ами спорът продължи с това кой какви наукометрични показатели и какви цитати има (щото една част от тези на Лъчезар били автоцитати). Както и да е.

Защо ще ни блокира, при това без да ни предупреди, че не сме желани на стената му?. Очевидният отговор е … защото може. Разбира се, че може. И все пак, колкото и да се мъча да се убедя, че може да не е така, не мога да се отърся от схващането, че поведението на този атеист не е по-различно от това на християните-фундаменталисти, които блокират за инакомислие. Ей така, „не ти харесвам мнението – марш оттук!“

Разбира се, познавам и доста други атеисти, които постъпват по сходен начин. Те имат както морално оправдание, така и оправдание, базирано на научни принципи. За моралното – след малко. В научната практика е общоприето, че уменията и фактите имат много по-важно значение, отколкото научните титли и звания. Важно е кой какви аргументи предлага и дали са базирани на факти, а не дали са изложени от професор, ако ще да е Нобелов лауреат. Защото ако има една област, в която дългогодишният стаж няма значение дали ще си публикуван или не, то това е науката. Eдин професор с дългогодишна практика може да получава откази от научните списания с почти такава честота, каквато получава и млад учен. Вярно е. Така погледнато един докторант без проблем може да оспорва гл. ас. д-р, например.

Разликата е, че в случая не говорим толкова за научен принцип, а за обществен ДЕБАТ, който се води не в научно списание, а на страниците на „Мисъль“, „Наука и критично мислене“, фейсбук профили и други платформи. Когато водиш дебат е много важно какво впечатление създаваш сред останалите. И когато си още на ниво магистър, а бистриш цитатите на главен асистент д-р, какъвто е Лъчезар Томов, това веднага предизвиква първосигнална реакция: „Стани и ти първо такъв, и тогава критикувай другите“. Прочие, това е стандартен отговор на университетски преподаватели спрямо студенти, дръзнали да оспорват методите на преподаване и изпитване, който съм го чувал нееднократно.

В противен случай изглеждаш като малко кученце, което лае настървено по голямо куче и така предизвиква смеха не само на останалите кучета, а и на едрите котки.

По никакъв повод не казвам, че всяка жаба трябва да си знае гьола и че един човек няма право да оспори твърдение, идващо от друг с повече постижения и по-голямо образование. Но като го правиш, прави го аргументирано и ако нееднократно ти покажат къде и как грешиш, бъди готов да се поправиш. А не блокиране, не те щем, unfAllow (с правописна грешка), unlike. Публичният дебат по дадена тема е нещо съвсем различно от това, с което един изследовател е свикнал в практиката си.

Стигаме и до морала. Предполагам, че много от атеистите имат добър в техните очи морален аргумент, който би звучал ей така: „Ето, вижте – вие, християните, дълги години сте били на политически позиции и сте били фактор в обществото, без да го заслужавате, и какво сте правили с властта си? Водили сте войни, хвърляли сте на кладата невинни хора! Инквизитори нйедни, и сега бихте го правили, стига да имахте това право! Затова ние, атеистите, не смятаме, че трябва ви се чува мнението повече. На ви, тъпи християни! Block, unfriend, unfollow, unlike! И най-важното – по-морални сме от вас – ние само ви блокираме, не сме тръгнали да ви горим на кладата! У-у!“

Въпреки че днес живеем в едни по-добри времена (поне що се касае до Америка и европейската цивилизация) и нито атеистите, нито християните ще тръгнат да се колят и бесят, аз не смятам, че риториката на атеистите е непременно морално по-добра. Поради две причини – 1. Лицемерие и 2. Тя води до нетолерантност от характерен тип.

Относно т. 1. – лицемерие. Очевидно е, че атеистите смятат нас, изповядващи християнската религия, за изключително нетолерантни. Нещо повече – ние сме нетолерантни, защото богът, в който вярваме, е нетолерантен и крайно неприятен – особено неговата Старозаветна версия. Християните са описвани като шумни, противни и бързо решават да придадат гласност относно нещата, срещу които са против.

И докато аз не оспорвам, че християните и християнските институции са били в миналото и днес също могат да бъдат нетолерантни, питам се: защо атеистите, които имат собствен морален компас, независещ от някакво божество, не успяват да проявят по-добър морал? Защо обвиняват християните в нетолерантност, когато самите те не са толерантни?

Да, ако един атеист ни цензурира, това не е равнозначно на изгарянето на клада. Но с поведението си атеистите биха могли да причинят повече от дребната неприятност, че не можем да коментираме на определени публични платформи. Напротив – държанието им може да доведе до по-сериозни неудобства, които са свързани със спънки да израстваме в кариерата, или да ни бъде попречено да заемем определена публична длъжност. Което вече е дискриминация (т.2).

Eлементарен пример: често пъти атеистите обичат да изваждат на показ проучвания,  че има отрицателна корелация между интелигентността и религиозността (линк). Т.е. религиозните хора са като правило по-малко интелигентни в сравнение с атеистите. И докато това може да е вярно за една представителна извадка, съм виждал как подобно твърдение веднага се опростява до „атеист – умен, религиозен – тъп“. Съответно, не може да си едновременно религиозен и да се занимаваш с интелектуална дейност, например, да си учен. И това създава предпоставки не да те оценяват по качеството ти на работа, а да те отхвърлят с лека ръка, само защото си сглупил да се пишеш уж за интелектуалец, но същевременно си вярващ.

Подобни неща вече се случват в САЩ (източник). През 2009 година Сенатът единодушно потвърди президентската номинация за нов директор на Националния институт по здравеопазване (NIH) да бъде проф. Франсиз Колинс. Колинс е страхотен учен със световни приноси – първооткривател на гени, отговорни за развитието на заболявания, както и ръководител на проекта Човешки геном – най-великото начинание в биологията в края на миналия век. Въпреки безспорните научни постижения на Колинс, неговата кандидатура беше атакувана от учените-атеисти Сам Харис и Джери Койн. И защо се противопоставиха? Не защото приносите му са малко. А защото, ако цитираме Койн : „аз си мислех, че сме видели за последен път теокрация при Джордж Буш, но очевидно не е така“.  Защото Колинс е не просто учен, но и изявен християнин.

Бих излъгал, че не съм усещал подобен тип дискриминация и в България. Независимо от безспорния си принос за популяризирането на науката у нас, определено съм се чувствал изолиран от страна на определени клубове и форуми за популярна наука. Не се чудя защо … но всеки си носи кръста.

Ако има нещо, което ме успокоява, то е, че агресивният тип „популяризация“ на науката в България и по света е обречен на провал – просто хората не обичат да им се говори от високо, с претенцията, че си нещо повече от тях. Нов Карл Сейгън няма да се появи скоро, за съжаление – обичаният от народа популяризатор трябва да е сладкодумен, великодушен към човешките слабости, дълготърпелив и най-важното – говорещ с уважение, приятелски – а не с даскалски маниер.

Какво празнуват атеистите на Рождество Христово? Оказва се, че e Нютонов ден, понеже самият сър Исак Нютон бил роден на 25-ти декември 1647 г. Мислех си, че се шегуват. Все пак Нютон не просто не е бил атеист, ами много ревностен вярващ (макар и не съвсем ортодоксален). И не просто е бил вярващ, ами е бил против да се използват новооткритите природни закони като аргумент срещу Бог. „Противопоставянето към божествеността представлява признат атеизъм и идолопоклонничество на практика. Атеизмът е толкова безсмислен и противен за човечеството, че никога не е имал много привърженици“, смятал Нютон.

На фона на това мнение е странно, че точно Ричард Докинс, най-публичният атеист на 21-ви век, казва следното: „25 декември е рожденият ден на един от най-великите мъже, ходил някога на земята. Постиженията му може с пълна сила да се празнуват навсякъде, където неговите закони важат. А това означава – от единия край на Вселената до другия. Happy Newton Day!“. Но да оставим Докинс настрана. Вчера много от публично заявените в България атеисти и т.нар. интелектуалци пожелаха Нютонов ден на читателите си. Не можах да се стърпя и да ги попитам: „Добре де, защо не отбелязвате рождения ден на някой атеист, роден по Коледните празници?“. Но не – трябвало да бъде Нютонов ден, защото Нютон е бащата на съвременната наука.

Подминах с усмивка цялото това желание точно на Рождество Христово да се преклониш на някоя велика личност, а понеже атеистите не признават Христос, се прекланят на някого, когото смятат за достатъчно велик в техните очи. „Но какво да кажем за верските му убеждения?“, не се стърпях да попитам. Отговориха ми: „Приносът му за науката е за цялото човечество. Личните му вярвания са лични“. Значи така, няма значение в какво вярвал Нютон. Няма значение дали неговите верски убеждения са били стимул в живота му, за да разгадава тайните на Вселената. Няма значение дали той е намирал вдъхновение в Библията. Днес живеем в модерния 21-ви век, оформен от научните и технологичните постижения и сме достатъчно умни, за да можем да си подберем кои от приносите на Нютон са ценни и кои – не. Вярата няма място сред тях, вече сме достатъчно напреднали, за да можем смело да натикаме тая вяра в килера и да се преструваме, че килерът е празен. Недай си Нютоне някой любопитен гостенин да влезе в подредената ни къща и да открехне вратата на килера, за да види какво има там. Атеистите зорко следят това да не стане, да не би като се отвори пустата му врата на килера, нещо да не вземе да се разсмърди.

Доста по-забавен е също толкова нелепият напън да подмениш Исус Христос с Исак Нютон. Защо да отнемем рождеството на Исус, а да празнуваме раждането на някой друг човек? Защото Нютон поне дал нещо на света, от което да се ползват всички. А Исус Христос? Той не е дал НИЩО! Нищичко! Не си заслужава да празнуваме рождения ден на някакъв си там човек? А нали не сме сигурни дали е съществувал. Може учениците му да са го измислили.

В тон с това попаднах на следното meme:

Реших да се поразровя и да разбера дали Исус Христос е бил толкова некадърен, че не е измислил нищо ценно за хората. Дали не е бил просто някакъв шарлатанин, а последователите му са го направили известен, независимо от липсата му на приноси? Попаднах на статия, публикувана в Huffpost: „Шест изненадващи начина, по който Исус е променил света“ [1]. Списъкът е интересен: Отношението към децата. Отношението към образованието. Появата на първите университети. Състраданието. Скромността като ценност. Простителността. Този списък показва, че Исус Христос, макар и да не е успял да открие нещо в областта на науката, има огромен принос към развитието на обществения климат. Може да не е измислил крушката с нажежаема жичка, но е положил основите на по-нататъшното просвещение.

„Но.. но… но…“, продължават да оспорват атеистите, „какво да кажем за ИНКВИЗИЦИЯТА!“. До този момент не е имало спор между християни и атеисти, без темата за инквизицията да бъде намесена. Да, вярно е, че близо 1 100 години след раждането на Исус Христос на територията на Европа възникват практики, които трудно могат да се оприличат като християнски. Вярно е, че тези практики стоят като вечно петно и позор върху църквата. Но де е разликата, питат атеистите? Коя практика е християнска и коя – не? Нали тези мъчители, инквизиторите де, са вършили своите зверства в името на Исус? А разликата, драги мои, е че много хора вършат неща в името на Бог, без да са се допитали до неговата воля. Между другото една от основните задачи на Исус Христос е била да разобличава лицемерието на тогавашния религиозен елит (които са претендирали да познават и да разбират волята на Бога). За награда религиозният елит разпънал Христос на кръст. И така, ако Исус е казвал неща като „Милост искам, а не жертви“, „Обичайте враговете си. Отвръщайте с добро на онези, които ви мразят“, „Благославайте онези, които ви проклинат“, „Бъдете състрадателни, както вашият Баща е състрадателни“, а някой не е изпълнявал тези заръки, то как Исус може да е отговорен за това?

Но атеистите си затварят очи пред тази елементарна логика и да обвиняват Исус за деянията, които неговите последователи след хиляди години са вършили в негово име. Отговорен е за това и толкоз! Уви, де въпросните атеисти да бяха също толкова последователни и да признават също толкова охотно, че Адам е отговорен за нещата, които хората са правили през вековете след неговото грехопадение. Но то лицемерието е общочовешко качество, не е само присъщо за верующите.

По отношение на Нютонов ден поне вярващите не могат да бъдат лицемери. Защото и Христос е бил велик човек, но и Нютон е бил велик, още повече, че и той е стоял на раменете на гиганти, а в основата на гигантите се намира самият Христос. Тъй че смело заявявам: „Честито Рождество и честит Нютонов ден,християни!“. На 25-ти декември празнуваме рождението на двама велики умове – единият – канарата, на която стъпват мнозина след него, а другият – вдъхновен християнин, разгадал законите на Вселената. И нищо не може да промени това – дори атеистите, които се опитват да прикрият фактите, които не харесват.

Архангел Гавриил оповестява на Дева Мария, че е зачената от Светия Дух. Картина от Бартоломе Мурильо

Пак е това време на годината, пак в социалните мрежи атеисти и вярващи кръстосват словесни шпаги. Поводът не е толкова самото рождество Христово, което скоро ще отпразнуваме. Животът на Исус Христос, описан в Библията от неговото зачеване до смъртта му, е низ от естествени и свръхестествени събития. Кръстната смърт е естествено събитие. Възкресението е свръхестествено. Исус е заченат свръхестествено, но е роден по напълно естествен начин. На 24-ти декември отбелязваме Бъдни Вечер – т.е. очакваме рождението на Исус Христос, не просто син Божий, но съобразно християнската доктрина на инкарнацията, той е Бог в плът. Самото рождение отбелязваме на 25-ти декември, макар че, както съм писал преди (източник), датата е по-скоро избрана по други причини, отколкото стремеж да е исторически точна. Сиреч, на 25-ти декември празнуваме естественото събитие, богораждането.

Но на този ден не то, а именно свръхестественото събитие на зачатието е най-вече на прицел от страна на сърдитите поп-атеисти. Атеистите настояват, че в днешния век, белязан от научни открития и технологични достижения, просто няма как да вярваме в каквото и да е свръхестествено чудо, без да извършим интелектуално самоубийство или да изпаднем в когнитивен дисонанс. Християнството е суеверие за баби, немощни или болни хора, но извън тези частни случаи – без практическо приложение. Получава се интересен конфликт – от едната страна са атеистите, които посочват (често пъти с основание), че повечето от християните са неграмотни. От другата страна са християните, една част от които (не винаги лишено от основание) отричат философските заключения, които правят атеистично настроените учени. За съжаление някои християни залитат в краен фундаментализъм и не просто се отнасят с недоверие към науката, но активно воюват срещу нея и отричат всяко нещо,  утвърдено през вековете. Мислех си, че дъното е достигнато, но ето – вече е 2017 година и фундаменталистите започнаха да отричат дори формата на Земята (да, говоря за християните-вярващи в плоската земя). На фона на вербално агресивни, но богословски неграмотни поп-атеисти, както и на научно невежи, но богословски сравнително грамотни християни, няма защо да се чудим, че пресечна точка между „враждуващите“ групировки няма. По-скоро ми е тъжно, че има грамотни християни както в богословско и научно отношение, които поставят въпроса: имаме ли разумни основания да вярваме в чудесата в Библия, включително – в непорочното зачатие?

Непорочното зачатие се намира на противоположния спектър спрямо възкресението по отношение на това да бъде признато в днешния модерен 21-ви век. За живота на Исус и за възкресението има известен исторически консенсус – повечето от светските историци биха се съгласили, че след разпятието на Исус неговите ученици са го преживявали и след смъртта му (източник). От биологична гледна точна нещата са ясни – ако човек умре, той си стои мъртъв и не може да се съживи – т.е. няма как да има възкресение. При непорочното зачатие, напротив, това е нещо, което се е случило в тайна и няма как да бъде потвърдено от историята. От друга страна биологичните дисциплини допускат, че е възможно една девица да зачене – примерно, ако семенна течност попадне във влагалището, дори и да няма същински секс със проникване … или пък се мъдрят умозаключения, изхождащи от известния факт на партеногенезата (източник).

Но не биологията, нито историята слагат тежката си дума относно непорочното зачатие, а по-скоро либералните богослови, които гледат критично на библейските текстове. От една страна е проблемът с множествената атестация – само евангелията на Матей и Лука от четирите говорят за непорочно зачатие. Павел, който е написал по-голямата част от Новия завет, не го споменава. Можем ли да се доверим само на два източника, че подобно нещо изобщо се е случило?

От друга страна стои въпросът дали авторите на Матей и Лука не са изкривявали старозаветните писания, за да напаснат на техните вярвания. Особено проблематичен е пасажът Матей 1:23 (Ето дева ще зачене и ще роди син, и ще му нарекат името Емануил, което се тълкува, Бог с нас), който цитира Исая 7:14. Проблемът е, че ако прочетем задълбочено Исая 7-ма глава, контекстът е свързан с история от 8-ми век преди Христа.  Божият пророк Исая говори на Ахаз, крал на Юда, който се страхува от военна намеса от северното кралство Израел и неговия съюзник Сирия. Посланието на Бог към Ахаз е това: Дева ще зачене дете, което ще се нарече Емануил. Контекстът намеква, че детето ще се роди в дните на Ахаз, а не след стотици години. Нещо повече – Ахаз сам ще разпознае това дете.

Но не всички критично настроени изследователи отричат непорочното зачатие. Том Хобсън, автор на Patheos, споменава три имена.  Лари Хуртаго е категоричен, че записите на Матей и Лука са напълно независими и поради това достатъчни, Джон Майер отрича хипотезата, че непорочното зачеване на Исус е късна легенда, понеже съмненията към него се появяват на по-късен етап и в по-отдалечена култура, а К. Кранфилд предлага още през 1988 г. в Scottish Journal of Theology множество екзегетични сведения.

Пол Копан смята, че „взаимстването“ на Матей от Исая не е толкова проблематично, колкото изглежда на пръв поглед (източник). Повечето хора си представят пророчествата да работят по следния начин: някой казва нещо и то след време се изпълнява дума в дума. Но в Новия завет думата „изпълнявам“ има доста по-широко значение. Не всяко Писание, което е изпълнено, е с предсказвателна цел. Например, Исус е бил в гроба и възкръснал на третия ден, също както Йона е прекарал три дни в стомаха на рибата. Разбира се, пророк Йона не е предсказвал бъдещето на Исус. Освен това авторите на Новия завет са смятали, че Исус е изживял изцяло историята на Израел в Стария завет – това включва и пасажи, които на пръв поглед изглеждат взети извън контекста. Защо? Защото ранните християни са вярвали, че Израел се е провалил във вярата си и в покорството си към Бога. А Исус е истинският Израилтянин, който е направил всичко, което трябва. Щом приел водно кръщение, това е било аналогично на изхода на Израел от Египет. Също както Израилтяните са престояли 40 години в пустинята, така и Исус е престоял там 40 дни и нощи. Староеврейските племена били 12 на брой. Исус подбрал 12 апостоли. И така, когато в Матей четем за непорочното зачатие и че „всичко това стана, за да се изпълни казаното от Господа чрез пророка“, изпълнението не изключва предсказването, но напротив – има много по-богат и дълбок смисъл.

Но независимо дали ще приемате вярването на либералните богослови, които са започнали да се съмняват в буквалността на непорочното зачатие, или ще се присъедините към консервативния лагер на хора като Копан, това зависи от вашето лично разбирание за Библейските писания. Либералните богослови са прави в твърдението си, че никъде в Библията няма да прочетете, че се спасяваме, вярвайки в непорочното зачатие. Не, ние приемаме кръстната жертва на Исус и имаме надежда чрез неговото Възкресение, докато непорочнто зачатие е по-страничен въпрос.  Плюс това ние вече приемаме метафорично много текстове – например тези за сътворението. Мнозина нямат проблеми с еволюцията, включително тази на хоминидите. От друга страна консервативните богослови са прави да се притесняват, че ако започнем да се съмняваме във всяко нещо, което ни притеснява, то това може да ни тласне да отхвърляме впоследствие и второ, и трето и т.н… Ако днес се съмняваме в непорочното зачатие, какво ще ни попречи да се усъмним и във Възкресението? Плюс това нека не забравяме, че докато целта на либералните богослови е да предлагат алтернативни гледища, без те непременно да противоречат на основните стълбове на християнската вяра, целта на светските атеисти е съвсем различна – оборвайки ортодоксални идеи като непорочното зачатие, те се стремят да омаловажат цялостния смисъл на християнската вяра.

Какво бих казал аз? Ами бих казал това: за разлика от Възкресението, за което можем да приведем множество доказателства, включително исторически сведения и анализи на съществуващите писания, за девственото зачатие такива доказателства няма. Зачеването на Исус си остава мистериозно и до ден днешен. Но тъй както приемам библейския разказ за достатъчно достоверна история в своята си цялост, така нямам проблеми да приема и непорочното зачатие.

Тъй лесно бихме могли да стигнем до заключението, че ние като християни ако вярваме, че Исус Христос е бил син на Бога и че евангелията достоверно разказват неговата история, то тогава можем безпроблемно да вярваме в традиционните разкази за Рождество като фактологично истинни.

И тъй, весело посрещане на предстоящите празници! И повече положителни емоции. Честно казано се чудя на войнстващите атеисти, които по това време поемат кампания срещу Рождество Христово. Наистина, кому пречи толкова този празник? Трябва да ви кажа, че ми е жал за атеистите, които сипят огън и жупел всяка година по това време. Това да си толкова заслепен, че да не успееш да се зарадваш на празника. Що за тъжен човек трябва да си, че да имаш всяка година такава Тъжна Коледа?!

Photo : 6nine

Преди да разгърна основната си теза в тази статия, а именно че съвременният облик на църквата (като под „църквата“ ще разбирам най-вече евангелските общности в България) е анти-интелектуален, трябва да подчертая, че проблемът е доста по-дълбок. Българската култура е традиционно анти-интелектуална и докато е вярно, че Възрожденците и отците на национално-освободителното движение са били грамотни, тогавашната широка народна маса е била сходна на съвременната. Четете Христо Ботев – „Към брата си“ (Тежко, брате, се живее между глупци неразбрани), „Патриот“, „В механата“. Петко Р. Славейков е преживял много любопитна случка от предосвобожденска България, през 1845 година, когато в Михалци чува от местен селски първенец, че няма право като даскал да иска по-голяма плата от говедаря, понеже даскалът стои на сухо, докато говедарят гони добитък и го вали дъжд. Отношението днес не се е променило – учителите и учените получават ниско възнаграждение, а на власт е народнящината (популизмът).

Но не това ме ядосва най-много, а когато срещна същото отношение в църквата. Тук трябва да призная, че преди 10-тина години бях прегърнал модерния поп-атеизъм. Впечатлен от красивия изказ на Ричард Докинс бях почти готов да се превърна в негово копие, подобно и на някои образовани родни блогъри с висше образование (предимно биологическо). Някои мои вярващи приятели обичат си спомнят за дразнещото ми тогава поведение. Непрекъснато им задавах едни и същи въпроси – „къде са доказателствата за Бог“, „защо има зло“, „защо добър Бог ще изпрати някого в ада“ и т.н, поради което ме считаха за досаден. Но не защото целенасочено съм искал да бъда дразнител. А защото ако има нещо, което не мога да понасям, то е да задам конкретен въпрос и да получа уклончив отговор или отговор, базиран на незадълбочено познание. В случая това, което ме спаси от незавидната съдба да съм атеист-интелектуалец е, че най-накрая си намерих майсторите – една приятелка – българка, завършила психология в нашенски университет, и един приятел от САЩ – математик, успяха да ми изяснят отговорите на въпросите. Щастието ми се усмихна – съзнавам, че да попадне човек на такива хора в църквата е все едно да намери игла в купа сено. Уви, за съжаление не всички имат подобно щастие. Това, което е по-лошо (както пише У. Крейг в книгата „Разумна вяра“) – много хора от църквата имат въпроси за вярата, на които никой не може да им отговори и когато са конфронтирани от секуларната мисъл, те избират да следват пътя на неверието. Само че аз не смених неверието си с фанатична вяра – а подобно на писателя К.С. Луис, интересувам се от рационалната вяра и се занимавам с християнска апологетика.

Днес, години след като приех християнството като основа на своя живот, ми се налага да огранича сериозно контактите си и да преустановя временно взаимоотношенията си с някои хора, с които общувам. Трудно е да следваш пътя към Христос с друг човек, ако не сте заедно в изпълнението на най-голямата Му повеля. Исус бил често конфронтиран от враговете си по време на неговото служение. Случката в Матей 22:37-38 е особено показателна. Фарисеите са обичали да го изпитват и един от тях му задал въпроса – коя е най-голямата заповед в закона? „А Той му рече:Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум“. Това е голямата и първа заповед„. За мен е абсолютно непонятно как можеш да пренебрегваш един основен и важен аспект от тази заповед. Съвременната църква акцентира най-вече върху хвалението, върху емоцията, радостта в Божието присъствие, което е част от това да възлюбиш Бога със сърцето си.  Тя акцентира и върху покаянието, съзнателното следване на Господа през целия живот, устояване през времена на изпитание, което е част от това да възлюбиш Бога с цялата си душа. Но множество църковни общности са абдикирали от отговорността да възлюбят Бога с всичкия си ум. Като че ли папагалското четене на библейските текстове и запаметяването им е станало достатъчно. Малцина са църковните лидери, които активно призовават младите да изучават систематично богословие или да се занимават с апологетика. И единици са тези, които биха им препоръчали да започнат кариера в научната сфера, с идеята, че Бог се разкрива не само със Светото писание, но и чрез своето творение. Единици ли казах? От моя гледна точка това са нули – не познавам нито един църковен лидер, който да е окуражил друг човек да се занимава с природни науки.

Това е срамно и позорно. Чрез емоциите си човек може да стигне само донякъде в своята вяра. Това би била половинчата, непълна вяра.

Резултатът от набъбващия анти-интелектуализъм е, че църковните общности са започнали да се превръщат в сборища, където представителите им се замерват едни други с библейски стихове. Места, където се занимават с „вестникарска екзегетика“ – пречупване на популярните събития от днешно време през зазубрените библейски фрази, занимаване с конспиративни теории за края на света (микрочипове и всякакви подобни щуротии), гадаене кой е звярът от Откровение – дали папата, Доналд Тръмп или рептилите. Места, където псевдонаучни глупости като идеята за плоска Земя избуяват.  Места, където активно се плюе по науката и академичния свят. Наскоро четох един форум, няма да ви дам линк, за да не му правя реклама, само ви давам една кратка извадка от прочетените глупотевини: „съвременната наука не е нищо по-различно от сатанински култ. Това е религията на дървото на знанието с която сатана измами Ева“, „така наречените учени са богопротивници, защото реално те са свещениците на една друга религия, на един друг бог“, умопомрачителното : „аз с телескопи не се занимавам, нито градя убежденията си върху телескопи“.

На това трябва да се сложи точка.

Напълно съм наясно, че повечето християни не са призвани да бъдат представители в академичния свят – някои просто не проявяват интерес, а и не на всички хора Бог е дарил нужните заложби. На Божията нива има нужда от много работници и интелектуалците не са привилегировани сред тях. Но за съжаление грамотните, учените хора в съвременната църква се чувстват често пъти самотни или най-малкото не на място. Трудността идва от горепосочения факт, че да следваш Бог с всичкия си ум просто не е приоритет в църквата. Мислителите трудно се вписват в църковните общности, особено тези, в които анти-интелектуализмът звучи в прав текст от амвона. Много от тях се опитват да запълнят интелектуалната си празнота на други места, в други деноминации, сред католици или православни, дори в светските общности, защото там ги окуражават повече да използват мозъка си и не гледат на умствените им дарби с подозрение или даже с презрение.

Някои биха оспорили важността на интелектуалните занимания. Исус не е ли бил дърводелец? Апостол Петър и Андрей не са ли били прости и неуки рибари? Ето отговора ми по тези въпроси:

Първо – Исус, за разлика от апостол Павел, наистина не е бил част от интелектуалния елит. Но Писанията са категорични, че Исусовите познания са били изключителни : Йоан 7:15 „Юдеите бяха удивени и казаха: „Как е научил толкова много този човек, без да е ходил на училище?“ . Второ – Писанията са категорични, че Исус е проявял нетърпимост към лошото образование и когато е спорил, е използвал често думите: „не сте ли чели“?  „Не сте ли чели що стори Давид, когато огладня той и мъжете, които бяха с него„, „Или не сте ли чели в закона, че в съботен ден свещениците в храма нарушават съботата, и пак не са виновни.“ (Матей 12, 3, 5).  Трето – Писанията показват, че Исус е бил нетолерантен към несхватливостта и бавното разбиране – Марк 8:17 : „Исус знаеше за какво разговарят и им каза: „Защо разисквате за това, че нямате хляб? Още ли не схващате и не разбирате? Толкова ли са затъпели умовете ви?“ (в други преводи: „Още ли е закоравяло сърцето ви?“). Четвърто – Исус е умеел да си служи много добре с аргументативни методи : reductio ad absurdum (довеждане до абсурд), a fortiori (аргументация върху пропозиция), modus ponens (правило за извод в класическата логика).

Противно на това, което някои хора са склонни да смятат, християнството не е сляпа вяра (фидеизъм). Сляпата вяра означава да направиш скок в тъмното, пренебрегвайки всички доказателства за обратното. Това не е библейски метод, от него не са се възползвали Христос и неговите последователи. Напротив – библейската концепция е, че християнството е крачка на вяра, доверие в определени пропозиции, но само защото имаме разумни аргументи и доказателства в подкрепа на тези пропозиции. Един скок във вярата може да отведе човек във всяка възможна ерес, дори в някоя друга религия. Но християнството е различен тип вяра – имаме аргументи и свидетелства, с които можем да подкрепим твърденията в Писанията. Поради това християнството се различава от фидеизма, който, по дефиницията на философа Алвин Плантинга е: „изключително и основно разчитане само на вяра, придружено от постоянно очерняне на здравия разум“. Християнският фидеист казва: „Аз вярвам просто защото вярвам. Нямам нужда от и не търся причини за своята вяра в Бога“. Да бъдеш строг фидеист обаче не е никак разумна позиция, тъй както казва д-р Норман Гейслер : „Един фидеист или ще оправдае своята вяра или няма. Ако няма, тогава това е неоснована вяра, тъй като не може да претендира за достоверност (тъй като човешкото познание е основана вяра). От друга страна ако фидеистът предложи оправдание за своята вяра, тогава той вече не е фидеист, тъй като има аргумент или оправдание за своята вяра във фидеизма. С други думи фидеизмът или не е претендент за истината или се самооборва“.

Тук е и една от слабостите на модерния поп-атеизъм. Ричард Докинс твърди, че всяка вяра е фидеистична : сиреч, представлява сляпа вяра, а всеки вярващ е приучаван да вярва без да се съмнява. Аргументът му има смисъл доколкото много християни са фидеисти, пренебрегнали са разума си и не са готови изобщо да се аргументират (т.е. „вярвам и толкоз“). Но има и много християни, които могат да дадат оправдание за вярата си, дори и това да се сведе до „имах лично преживяване с Бог“.  Има и едно грамотно християнско малцинство (за съжаление наистина е малцинство), което може да даде различни рационални аргументи за съществуването на Бог: космологичен, морален аргумент, да приведе аргументи от историята в полза на Възкресението или т.н.

Но най-малко са тези, които са грамотни в природните науки. А това наистина е трагично. Време е християните да изровят главите си от пясъка, или от конспиративните канали в Youtube, и да започнат сериозно да се обучават в областта на биологията, физиката или някоя друга точна дисциплина. Оправдание за обратното няма. Една от основните причини, поради която все повече пастори, свещеници и лидери трябва да се запознават с точните науки е изключителното доверие, с което науката се ползва сред определен кръг от грамотни хора (които нямаме право да изолираме!) и безбройните технологични успехи, благодарение на които разполагаме с толкова много джаджи в ежедневието. Никой няма право да се скрие в пещера, защото вярва, че Земята е плоска. Това няма да й попречи да се върти.

Има някои хора, които подплатяват своето невежество и глупост с библейски стихове, пр. 1 Коринтяни 1:20: „Где е мъдрият? Где книжникът? Где е разисквачът на тоз век? Не обърна ли Бог в глупост светската мъдрост? Затова, след като светът не позна Бога чрез мъдростта си, Бог в своята мъдрост избра чрез „глупостта“ на посланието, което проповядваме, да спаси онези, които вярват„. Но когато апостол Павел е написал това, той не е омаловажил интелекта сам по себе си. Той по-скоро е подчертал, че първоначалното божествено откровение е необходимо, за да се стигне до спасително познание за Христос и че благодарение на човешката гордост и арогантност можем да счетем за неразумно да се покорим на Него. Божието откровение не е неразумно, но без да бъде подпомогнат, човешкият разум не може да стигне до него. Самият Павел е използвал логически аргументи в Деяния (17:16-31), когато се е препирал с епикурейските и стоическите философи. Никой няма да изгуби интелигентността си, нито ще извърши интелектуално самоубийство само защото е приел Святия дух в себе си, пише проф. Дъглас Груутъс от Денвър, Колорадо. Апостол Петър е предизвиквал слушателите си: „Бъдете винаги готови да дадете отговор на всеки, който ви разпитва за основанията за вашата надежда“ (1 Петрово 3:15-16).

Макар и мнозина да са склонни да си мислят, че „понеже Библията го казва, аз го вярвам и това решава спора“, християнството не може да бъде редуцирано до опростенческа теология и анти-интелектуалщина. Християните е редно да бъдат скромни, ограмотяващи се, грижещи се за своите събратя. Докато крайните фиделисти и библейски буквалисти са самоуверени, често пъти горди и нападателни, самоизолират се от останалата част на църковното тяло в своята „свръхдуховност“ и себеправедност. Да, някои хора имат чувството, че са жертви на светски конспирации, подкрепени от еди-коя си научна организация (най-често това НАСА). Тогава инстинктивната им реакция е да отрекат всичко, което светската мисъл ни учи. Отрицанието е най-лесното нещо. Но в отричането на всичко светско евангелското християнство е изградило мрежа от неделни училища, летни лагери, свои собствени колежи, издателства, които съдействат в това да се наложат „алтернативните факти“ и „алтернативната наука“. Ако още не сте разбрали, Земята наистина е плоска 🙂

„Скандалът на евангелическия разум е че няма кой знае колко останал евангелически разум“, пише Марк Нол в иконичната книга „Скандалът на евангелическия разум„.  „Евангелистите са се провалили съществено в подпомагането на сериозен интелектуален живот. Те са закърмили милиони вярващи в простите истини на Евангелието, но са изоставили университетите, изкуството и другите ареали на „висшата“ култура. Дори със своите прогресивни и културно изискани субгрупи, интелектуалният мускул на евангелизма е слаб“.

Трагедията е, че не винаги е било така. „Повечето от оригиналните протестантски традиции“, категоричен е Нол, „лутерани, реформирани, англикани, или са развивали интелектуален живот или са работили над теологически принципи, които биха могли (и често са го правили) да поддържат всепроникващо, даже християнско такова, интелектуално усилие. Близко до американската обстановка, пуританите, лидерите на евангелическото пробуждане на 18-ти век, като Джон Уесли, Джонатан Едуардс, и като добавим и стоиците на 19-ти век в Северна Америка като Франсиз Осбъри, презвитерианецът Чарлз Ходж, конгрешанът Моузес Стюарт, канадският презвитерианец Джордж Монро Грант, всички те са смятали, че усърдната и взискателна умствена активност е начин за прослава на Бога. Никой от тях не е вярвал, че умствената активност е единственият начин за прослава на Бога, даже не е най-висшата форма за прослава, но всички те са вярвали в разумната дейност именно понеже са били евангелски християни. За разлика от нашите духовни предшественици, съвременните евангелисти не следват задълбоченото мислене според стандартите на Бог, нито оформят разума си според най-далечните му обхвати съобразно християнските перспективи“.

Становището на Нол касае САЩ, но при положение че нашите лидери също се вдъхновяват от множество американски такива, българската църква е донякъде нейно отражение. Лошото е, че понеже, както споменах в началото на статията, българската култура е цялостно анти-интелектуална, лично аз не виждам повод за оптимизъм. Песимист съм. Интелектуалните светлинки сред родните църковни общности са задушавани и блещукат много слабо. Малцина са богословите с авторитет – може би най-яркото изключение на родния небосклон е Радостин Марчев. Надявам се в бъдеще, благодарение на организации като Български християнски студентски съюз (БХСС), да се появят повече личности в българския евангелизъм от академичния свят. Дали ще стане, предстои да видим.

Време е за нова реформация – интелектуална реформация. Но има ли кой да я направи?

Безспорно най-големият конфликт между вярата и науката, в частност еволюционната теория, е свързан не толкова с твърдението, че хората са произлезли от по-низши животни, или че еволюционното разбиране за появата на човека противоречи на буквалистичния прочит на книгата Битие. Най-същественият конфликт е свързан с ролята, която играят шансът и случайността в появата на живите организми и човеците. Ние традиционно се мръщим, като попаднем на заглавие в медиите от типа на „Учени твърдят, че животът на Земята е възникнал случайно“ или, каквато е една от последните статии в сайта Наука Офнюз, „Първите хора са се появили на Земята случайно, а не заради климатични промени„. Противна ни е идеята, че ни има случайно, че сме плод на някакви слепи сили, че няма цел на нашето съществуване. Подозирам, че ненавистта към тази идея е дала тласък на съвременните псевдонаучни течения, които кулминират и с безобразната лъжетеория, че Земята е плоска. Как така – ние сме на някаква си мижава планета в безкрайния космос? Пръкнали сме се ей-така от нищото? Абсурд!

Аргументът, който поставят атеистите против съществуването на Бог, може да се сведе до следната постулация (източник):

-Ако има Бог, той е дизайнер на Вселената

-Еволюцията зависи от случайни фактори (например генетични мутации)

-Случайностите са несъвместими с божествения дизайн

-Поради това Бог, ако съществува, не управлява еволюцията или творението като цяло

-Следователно идеята, че има Бог, представлява излишна хипотеза.

Проблемът за случайностите обаче е много по-сериозен, отколкото християните и атеистите си го представят – особено тези, които нямат опит с математиката или статистиката. Започва се още със самата дефиниция на думата „случайност“. Какво разбираме, като кажем „случайност“?

Популярното схващане за „случайност“ е „нещо, което няма дизайн, смисъл, метод или цел“, „несистематично явление“. Именно такава е първосигналната реакция, когато прочетем заглавие от типа, че хората са се появили „случайно“. Но подобна дефиниция на „случайност“ е подвеждаща и доста неправилна. Нека да вземем следния елементарен пример – хвърляте зар. Веднага щом хвърлите зара, може да получите всяко едно число от 1 до 6, с вероятност 1/6. Както учените, така и лаиците биха казали, че резултатът от хвърлянето на зара е случайност. Но това означава ли, че той е безсмислен? Съвсем не – зарът е конструиран с определена цел – а именно, да генерира тези резултати. Така зарът сам по себе си не е несистематичен, а резултатът от него има ясна причина (източник).

Затова нека да разгледаме дефиницията за „случайност“ от гледна точка на науката, но и тук удряме на проблем – различните учени разбират случайността по различен начин. За математиците случайността означава несигурност, за статистиците това е свойство на селекционния процес, за компютърните учени това е отсъствието на белег в низ от битове, за квантовите физици е отсъствие на причина, а за биолозите – независимост на вариациите в потомството. Колкото и да са различни тези дефиниции, те имат едно общо нещо – нито една от тях не подсказва, че случайността непременно означава липса на цел, смисъл или контрол. Оттук идва недоразумението между учените и обществеността – някой посочва феномен в квантовата механика или еволюционната биология и твърди, че той е случаен в научен смисъл. След това въпросният човек веднага превключва на общоприетия мит, че този феномен е лишен от смисъл (източник).

Съществува ли случайността в действителност? Според абстрактната математика, отговорът е положителен- теоремата за простите числа е ясно постулирана – разпределението на простите числа сред естествените е случайно. От богословска гледна точка има само две обяснения за това – или числата са съществували в съзнанието на Бог от вечността или те са били създадени от него непосредствено преди сътворението на Вселената. И в двата случая изводът е ясен – случайността е създадена от Бога и съществува от вечни времена. В сферата на физиката също има случайности. Един типичен пример е пристигането на космически лъчи до даден детектор. „Космическите лъчи“ са всъщност частици – протони или атомни ядра, които идват от междузвездното пространство и преминават през нашата Слънчева система. Те лесно могат да бъдат засечени от Земята или от някой спътник. Пристигането на частичките следват известния принцип на Поасонов процес – който представлява вид случайност. Математическите постулати на Поасоновия процес са ясни и лежат на две предположения – има еднаква вероятност дадени частички да пристигнат за който и да е времеви момент в рамките на интервала, както и че пристигащите частички не зависят едни от други. Това е изключително важно и е хубаво да се знае – частичките се движат съобразно добре известните закони на физиката. Сиреч физиката може да опише движението на отделните частички със своите закони. Но когато частичките са в рамките на една система, тяхното поведение е случайно. Случайността не е само свойство на индивидуалните елементи, но и на системите (източник).

Тук е уместно да повдигнем един въпрос – през по-голямата част от вековете учените са били вярващи. Галилео, Нютон, Паскал. Но през последния един век все повече започва да доминира атеизмът. Какво точно се е променило в науката? Когато през 1687 година Исак Нютон описва известните си три закона за движението в произведението Principia Mathematica, това довежда до революция във физиката. До 19-ти век в академичния свят съществува схващането, че Вселената е от тип „часовников механизъм“ – има ясно постулирани закони, които са направени от самия Създател  – т.е. Бог.  Учените са смятали, че някой ден всички закони ще бъдат до такава степен известни, че науката ще бъде недостижима със своята мощ да предсказва явленията!

Но въпреки че все още би могло да бъде вярно, че живеем в такава Вселена тип „часовников механизъм“, две научни открития разбиват надеждите, че някога ще имаме напълно предсказуема Вселена. Първото е направено в областта на квантовата механика, която описва как функционират процесите при много малки мащаби. Едно от най-важните открития е формулировката за неопределеността от Вернер Хайзенберг, според която мястото и импулсът на дадена частица не могат да бъдат определени едновременно. Колкото сме по-сигурни за местоположението на въпросната частица, толкова по-малко сигурни бихме били за нейния импулс и обратното. В такъв случай на квантово равнище нашите възможности да предсказваме са ограничени.

Второто откритие е във връзка с хаоса. Математически погледнато, хаотичните системи са тези, които са чувствителни към промени в техните първоначални условия. Дори и напълно детерминистични системи могат да проявят хаотично поведение и да се държат по напълно непредсказуем начин (източник).

Така че, откъдето и да го погледнем, науката установява, че случайността съществува. Това е изкушило твърде много хора, за които науката е авторитет, че щом има случайност, не можем да говорим за Бог – а какво да кажем за неговата намеса в света, какво да кажем за пророчества, за предопределеност?

През вековете църквата не е мълчала по въпросите за случайността. Макар и науката днес да установява известни статистически закономерности във физическия свят относно случайностите и предсказуемостта, в миналото редица богослови са разсъждавали по темата, най-вече във връзка със свободната воля и предполагаемата случайност поради човешките решения. Как свободната воля се съчетава с идеята, че Бог е в контрол на събитията, които стават в света? Тук говорим за конфликт, който не е очертан от съвременната философия и наука, а за конфликт, с който Тома Аквински (1225-1274 г.) е бил наясно и е разсъждавал по него. Ето какво е казал той в Summa Contra Gentiles: „Ако всички събития, които се случват във Вселената, включително и случайните, са част от Божията воля, тогава е очевидно, че Божията воля не е достатъчно суверена или че всичко, което се случва, е напълно предопределено“. Аквински обаче не е бил съгласен с този постулат и ето какво подчертал: „Ако Бог предвижда какво ще е събитието, то ще се случи, съобразно втория аргумент. Но то ще се случи по начина, по който Бог е предвидил да бъде. Сега, той е предвидил, че то ще се случи случайно. Несъмнено ще се случи случайно, а не неизбежно. Или иначе казано, това, което Бог желае да се случи посредством разгръщането на случайността, ще се случи посредством разгръщането на случайността“ (Източник: Creating God, Evolving God: стр 45).

В нашите протестантски среди конфликтът е най-ясно изразен сред големия разкол между двете големи школи – тази на Калвинизма и тази на Арминианизма. И в двата случая има консенсус, че ако нещо се случва, то е според Божията воля. Разликата е следната – калвинистите смятат, че Бог още от вечността е предопределил всичко, което трябва да се случи. Според тази гледна точка всяко нещо се случва поради строго определена причина, защото Бог желае случките да се случат поради начертания от него начин.  Според Арминианската концепция обаче Бог е създал хора и ангели със свободна воля, макар че той е в състояние да предузнае какво те биха направили. Поради това всяко нещо, което се случва, си има своята причина, понеже Бог допуска всичко да се случи така, както трябва (източник).

Науката изглежда на пръв поглед да задълбочава проблема. Разглеждаме случайностите не само през погледа на това, което човек върши със свободната си воля, но и тези случайности, които се случват във Вселената, ако и да са плод на физическите закони. Ето защо модерните атеисти като Ричард Докинс сравняват Вселената със „сляп часовникар“, а това е удобна позиция за множество християни, за които нищо не се случва „случайно“. Отново, нека да се върнем към това, описано в началото на статията : „нито една от научните дефиниции не подсказва, че случайността непременно означава липса на цел, смисъл или контрол“.

За един биолог може да изглежда, че, примерно, някоя мутация е вредна за организма. Но ако един човек вярва в Бог и че еволюционното развитие води до определен завършек, тогава думата „случайно“ губи своя смисъл като нещо безцелно. Ако се позовем на християнския апологет Уилиам Лейн Крейг, „представете си, че Бог в своето предузнание е довел до там да се появи мутация в организма не за негова лична полза, но поради някаква друга причина – например, да стане лесна жертва за организъм, който Бог иска да процъфти или дори защото това ще доведе до появата на фосил, който някой ден бих намерил и ще стимулира интереса ми към палеонтологията, така че ще се захвана с кариерата, която Бог е имал като цел на живота ми. В такъв случай мутацията е както случайна, така и смислена“. Разбира се, това не е научно твърдение, пише апологетът Джеймс Бишоп, но когато един учен-атеист нарече случайността „ненасочена“ или „безсмислена“, това е типичен пример, както казва Крейг, за това как „философията на натурализма се опитва да се качи на гърба на легитимната наука“ (източник) .

Ето как логически можем да докажем, че наличието на случайности във Вселената не e несъвместимо с вярата в Бог.

Какъв обаче е този Бог? Деистичен? Теистичен? Ако приемем, че Бог управлява света основно чрез природните закони, това не го ли прави по-скоро деистичен: реално съществуващ, но същевременно ненамесващ се в човешките дела, неинтересуващ се от нас, без отношение към концепциите ни за грях, без да слуша молитвите ни?

По никакъв начин като вярващи не трябва да се чувстваме задължени да прегръщаме деизма. Библията, например, говори за много събития, в които Бог се намесва в конкретни ситуации и променя природните закони – примерно, Христовото Възкресение. Няма никакъв проблем в това да вярваме, че при всяко събитие във Вселената Бог трябва да реши дали да променя хода, или да запази нормалния ход според зададените закони. Това от богословска перспектива може да бъде наречено „позволителна воля“: събития, които Бог ги допуска посредством ненамеса. Бог може да е преброил космите на нашата глава, но поради причини, които не разбираме, да е решил да не се намеси в определени случаи и да не ни предпази от вреда (източник).

Говорейки си за божествени намеси, не мога да спомена един интересен аргумент, който физиците на съвремието повдигат. Защо Вселената изглежда толкова фино настроена (източник)? Защо е такава, каквато е? И ако е фино настроена по начин, който позволява съществуването на живот, има ли някой, който я настройва? Дали това не е признак, че има Бог, който периодично се намесва в творението? Защо да няма Бог, който от време на време подрежда хаоса?

Като заключение искам да кажа, че всички положения винаги трябва и да имаме едно наум, когато си мислим че ако нещо не се вписва в нашите представи за ред, то е случайно или безсмислено. Ето един чудесен пасаж от Евангелието по Йоана, 9-та глава:

И когато минаваше, видя един човек, който беше сляп по рождение.

И учениците Му Го попитаха, като казаха: Равви, кой е съгрешил – този човек или родителите му, за да се роди сляп?

Иисус отговори: Нито този човек, нито родителите му са съгрешили, а за да се явят в него Божиите дела.