Latest Entries »

В продължение на дълги години много учени и философи смятат, че фактите говорят сами за себе си. Там е проблемът – фактите не го правят, те не говорят сами за себе си 🙂 Поради това в България, а и в световен мащаб, се налага да има хора, които се грижат за това да превеждат науката на популярен и достъпен език за обществото. Лошото е, че популяризаторите стават все по-неефективни в тази задача. Погледнете наоколо и се огледайте колко хора смятат, че: Земята е на 6 000 години, никога не е имало еволюция, американците не са стъпвали на Луната, няма климатични промени, ракът се лекува по някакъв прост начин, но фармацевтите никога няма да позволят да се разчуе името на лекарството. Може би вие, които четете този блог, споделяте някои от тези възгледи. А знаете ли, че в последно време започвам да се сблъсквам с хора, които са толкова убедени в глобалната конспирация, че смятат, че всички правителства и институции крият, че Земята е плоска? От години съм наясно, че на Запад съществува общност на плоскоземците, но за мен беше шокиращо да науча, че подобни чешити има и у нас. Да се чуди човек на какви хора попадам 🙂

Може би затова уважавам работата на Йордан Стефанов, създател на страницата „Наука и критично мислене“ и автор на блога 6nine. Накратко казано, г-н Стефанов громи не просто псевдонауката – той громи опасната псевдонаука. Тази, от която може да ти зависи живота – рискови практики като пиене на сурово прясно мляко, пиене на урина, въздържане от ваксинации, пълно ограничаване на животинските продукти в менюто. За най-лоша беда пседонауката от този тип има и медийно лоби. Дори и само поради този факт г-н Стефанов заслужава подкрепа за това, което върши.

Ето защо се смущавам, когато чета коментари като горния в неговия блог. Не че се дразня заради правописната грешка, да знаете, щото и аз съм зле с пунктуацията и граматиката, а за смисъла… Напълно съм наясно, че популяризирането на науката е неблагодарно занимание в моментите, когато се мъчиш да обясняваш на хората отсреща фактите, а това, което срещаш, е следното:

… та в този смисъл човекът си е прав. На който му харесва, да чете – на който не му изнася, окей, прав му път. В миналото и аз доста често реагирах така.

Но от всички подходи за популяризиране на науката изобщо не смятам, че това е най-правилният. Струва ми се, че агресивният подход на популяризация се наложи през последните десет-петнайсет години с развитието на интернет, защото всеки се сдоби с правото не само да чете, но и да говори – а привържениците на лъженаучни теории говорят много, дори и нищо да не четат освен форумите в мрежата. Съответно се налага като схващане, че учените и популяризаторите също трябва да са толкоз шумни, за да достигат посланията им до публиката. Тъй че – има някои хора, които крещят, че кацането на Луната е измама? Ами да, и ние трябва да крещим. Има много фундаменталисти и креационисти? Значи трябва и популяризаторите на науката да са атеисти, при това не просто атеисти, а милитантни атеисти. Много, ама много гласовити са Ричард Докинс, Сам Харис и Джери Койн. Новоизлюпилите се български популяризатори на науката се учат и взимат пример най-вече от такива от тях.

Но този тип популяризация не върши работа – псевдоучените са по-гласовити от всякога, а хората продължават да вярват в глупости.

А за да разберем защо хората продължават да вярват в глупости, трябва да се обърнем към … науката 🙂 През последните години се натрупаха достатъчно открития в областта на невронауката, за да схванем същината на проблема, да си извлечем поука и да подобрим начина на комуникация с публиката.

Един от най-успелите невроучени с множество публикации в реномирани списания е Антонио Дамазио. Някои от книгите му са достъпни на български. Дамазио работи с хора с мозъчни увреждания и прави фундаментални открития, които разтърсват света. Той установява следното: хора, които имат увреждане на тези части от мозъка, които са отговорни за създаването на емоциите, изглеждат напълно нормални, с едно изключение – не изпитват емоции и това, което е най-шокиращо – изглеждат неспособни да вземат решения. Тези хора могат да ти разкажат какво трябва да свършат по логичен път, но не могат да вземат решението за него. Какво трябва да вечерят – пилешко или свинско? Има предимства и недостатъци ако избереш едното или другото, но понеже няма очевиден рационален отговор, тези хора не са способни да вземат решение.

Емоциите са изключително важни за вземането на решения. Науката установява следното – често пъти в практиката стигаме до заключението, че това, което правим е логично. Но де факто самият момент, в който вземем нашето решение – това е абсолютно винаги емоционален акт.

За съжаление взимането на решения не е ограничено само до ежедневните ни занимания, но и за това кои философски идеи да подкрепяме и кои факти да приемаме. Професорът от Йейл Дан Кахан установява, че първо емоционално решаваме в какво да вярваме. Едва след това започваме да обвиваме нашите вярвания в рационална форма.

Какво общо има това с ирационалните вярвания? ВСИЧКО! На 21-ви януари Метю Хорнси, Дан Кахан и Трой Кампбел преставиха на симпозиума Rejection of Science: Fresh Perspectives on the Anti-Enlightenment Movement последните си открития по темата защо хората отричат научните факти.

Оказва се следното – отрицателите на науката са много и най-разнообразни. Толкова са разнообразни, че между, да кажем, един антиваксър, един антиклиматично настроен, един креационист няма никакъв общ  географски, икономически или културен бекграунд. Има само едно-единствено общо нещо – и то е, че в тяхната привързаност към определени схващания, отрицателите имат определени философски, политически, верски предиспозиции. И към тези предиспозиции те ще са привързани винаги, независимо от фактите, които им се предоставят.

Разберете го – ние, хората, сме емоционални. Всички. Без изключение. Емоциите само по себе си не са нещо лошо, защото благодарение на тях можем да взимаме решения. Научен факт. Лошото е, когато позволяваме на емоциите да замъгляват рационалното. Бил съм свидетел на срещи между интелигентни хора (да кажем висшисти с образование поне бакалавър), в които има такива караници, след което става един човек и казва : „Хора, мислете, не решавайте емоционално“. След това някой нещо го обиди и привърженикът на рационалното мислене се ядосва, става емоционален и нарушава собствения си принцип.

Хората са толкова емоционално прикрепени към философските или верските предиспозиции, че в един спор между, да кажем, атеист като Ричард Докинс и вярващ като Джон Ленокс, не може да има победител. Това е ясно – нито единият ще отстъпи, нито другият. Споровете се превръщат в състезание по оратостване и това е хубавото за публиката им – хората гледат, радват се и току виж някой нещо ще научи… Може ли даден човек да промени философките си виждания? Може, разбира се! Но много рядко става пред лицето на фактите. Най-често човек променя философията си след силно, емоционално, разтърсващо събитие, което го кара да поставя под въпрос устойчивите си възгледи, към които се е придържал през годините.

Остава обаче най-важният въпрос – как да достигнем до обществото като популяризатори на науката. Как да могат фактите да бъдат възприемчиви?

Ясно е, че агресивното навиране в лицето няма да помогне. Стилът „ето ги фактите, или ги харесваш, или не… Unfollow, unlike“ – това не работи. Метю Хорнси, Дан Кахан и Трой са категорични, че за да убедим даден човек, трябва да разберем скритите му мотиви и вярвания. И чак след това популяризирането на наука трябва да бъде подравнено с тези мотиви и вярвания.

Хората, които атакуват еволюцията, го правят, защото смятат, че еволюцията подкопава техните вярвания, пише физикът и популяризатор Фил Плейт. Затова подходът трябва да е различен – отсрещният човек първо трябва да бъде убеден, че еволюцията не подкопава верските му възгледи. Могат да бъдат давани примери – папа Йоан Павел II-ри е бил убеден, че еволюцията е установен факт. Директорът на проекта Човешки геном – Франсис Колинс – също. Колинс е както учен, така и вярващ. Значи проблемът не е, че еволюцията е анти-религиозна. Атеистична ли е еволюцията? Не. Еволюцията не заема позиция по въпроса дали има или няма бог или богове, казва Фил Плейт.

Знаете ли, напоследък си мисля, че в съвременния свят има криза на идентичността на науката. Елитарна ли е науката? Много хора (включително и учени) смятат, че науката трябва да бъде ексклузивна, а не инклузивна. Типичен пример е Пол З. Майърс, който твърди: „Ако не си атеист, не правиш науката по правилен начин„. Физикът Лорънс Краус налива огън в мелницата: „Всички учени трябва да бъдат войнствени атеисти„. Притеснявам се, че подобни изказвания отиват в много, много опасна посока – едва ли не, ако имаш определени вярвания, не можеш да се занимаваш с наука. Вярваш в Бог? Не можеш да бъдеш учен. Вярваш в извънземните? Не можеш да бъдеш учен. Допускаш възможността за конспирации и заговор? Не можеш да бъдеш учен… Аз обаче не смятам така. Нали съм популяризатор на науката? Нали основната ми цел е тя да стига до всеки един човек? Еми аз съм на мнение, че науката трябва да бъде инклузивна, а не ексклузивна. Тя трябва да бъде отворена за всички. Всеки човек, независимо от философските си виждания и разбирания, трябва да получи възможността да бъде приет и да допринася за развитието на науката.

Нека да не забравяме – и Едгар Митчел, астронавт от програма „Аполо“ и човек, стъпил на Луната, вярваше в НЛО, че даже призоваваше правителствата да разсекретят истината за НЛО. Не е нужно да споделяме неговите възгледи – те безспорно са ненаучни. Но в това, в което не се съмнявам е, че въпреки тези шантави вярвания, той е бил много добър астронавт. И поради този факт е  спомогнал за напредъка на науката въпреки всичко. Да не се чудите, но не подписах отворените писма срещу наш учен, който се занимава с уфология. Не че не съм съгласен с критиката. Напротив – съгласен съм, аргументите за гущери на Венера са лесно оборими, защото мога да се позова на експерименталните данни, с които да ги оборя. Не смятам обаче, че възникналата ситуация беше обяснена на достатъчно достъпен език пред обществото. А именно – проблематично е не в какво даденият човек вярва, а каква му е аргументацията. Личната вяра си е вяра – тя е неприкосновена. Аргументите обаче подлежат на проверка. Така работи науката. Защо не беше обяснено това както трябва пред обществото, аз не знам – подозирам, че съществува известна комбинация от медиен антагонизъм към интелектуалния ни елит, както и неспособност на много умни и грамотни хора да се аргументират пред камерите.

Чудна случка ми се случи преди няколко дни. Бях въвлечен в спор относно абортите с една жена, която, поне според това, което показва Фейсбук профилът й, работи в организация за популяризиране на науката и промотира скептичното мислене. За какво скептично мислене става въпрос, ще разберете след малко. Спорът беше за правото на жените да извършват аборт по тяхно желание, когато не са налице медицински причини, застрашаващи живота на детето или жената. В течение на спора аз посочих, че абортът като процедура носи известен процент риск от неуспеваемост, при това тази неуспеваемост може да доведе до раждане на дете с увреждания. Такъв е случаят с Джосия Пресли – момчето е родено с деформирана лява ръка, за която се счита, че е следствие от неуспешния медицински аборт на майка му. Когато посочих че, макар и рядко, такива случаи има, мнението ми беше окачествено като „религиозен булшит“. Жената, иначе популяризатор на науката, скептик и атеист, въобще не изслуша аргумента ми. Не го провери дали е верен и дали има резон в това, което казвам. За нея по-важно беше да ме нападне за мотивацията ми да извадя този аргумент, която изхожда от християнските ми разбирания. С други думи, аз бях дискриминиран не заради това, че аргументът ми е примерно погрешен, а именно за това, че съм християнин.

Голяма част от атеистите обвиняват религията и религиозните хора в нетолерантност, в това число и християните. Нещо повече – християните са нетолерантни, защото техният Бог е ужасяващо нетолерантен. Християните не са склонни да приемат нищо, което противоречи на техните вярвания и поради това непрекъснато се противопоставят на светското общество, светските обичаи, а най-големият им грях е, че не са толерантни към съвременните научни открития и ги отхвърлят без изобщо да ги проумеят. Сиреч – християнството е безспорен враг на научно-техническия прогрес и на развитието на обществото.

Моето мнение е малко по-различно. Съвременната наука (източник) наистина установява, че емоциите са тези, които оформят възгледите на хората и в това какво да вярват. Ние емоционално решаваме в това, в какво да вярваме и чак тогава обвиваме нашите вярвания в рационална форма. Не мога да отрека, че красотата на християнството е именно в неговото емоционално привличане, във вярата, че смъртта не е краят, че има нещо отвъд нея, че има надежда за несъвършените хора в този свят и че можем да се надяваме за един по-нов и по-добър живот.

Затова не е чудно, че някои християни никога не могат да бъдат убедени в нещо, което е различно от техните възгледи. А науката е такава – постоянно има открития и тези открития не са винаги това, което ухото иска да чуе. Ето защо има сериозен отпор от християните спрямо теорията И факта за еволюцията, за нашето родство с по-примитивни човекоподобни, за това, че по всяка вероятност не е имало един Адам и една Ева, нито сътворение де ново, а сме произлезли от популация.

Но това, което е вярно за християните, е валидно и за атеистите. Неверникът също има слонност да подкрепя само и единствено тези открития, които подкрепят неговите възгледи и да се бори срещу останалите. До средата на 20-ти век основният модел за еволюцията на Вселената е бил т.нар. „Стеди Стейт“ модел, при който тя няма начало. С годините обаче се приема моделът на „Големия Взрив“, съгласно който Вселената е възникнала от начална фаза, характеризираща се с много висока плътност  на материята и много висока температура. Проблемът с този модел е, че ако Вселената има начало, това естествено насочва въпроса към съществуването на Създател. Ето защо някои атеистични учени като космолога Фред Хойл яростно отричат теорията на Големия Взрив, понеже им звучи твърде религиозно (източник). Веднъж в едно интервю за БиБиСи Хойл казва следното: „Причината, поради която учените харесват „големия взрив“ е защото те са помрачени от библейската книга Битие. Дълбоко в душата на повечето учени е да вярват в първата страница на Битие“ (източник).

Уви, трагична е съдбата на Хойл. Брилянтният учен, разработил теорията за звездната нуклеосинтеза, продължава да отрича Теорията на Големия взрив дори и когато доказателствата за нея стават неопровержими през 60-те години (източник). Фред Хойл остава яростен привърженик на „Стеди Стейт“ до смъртта си през 2001 г. Да, през 2001 г. един брилянтен мъж и учен умира в невежество поради неспособността си да възприеме тези доказателства, които противоречат на светогледа му. А той дори не е християнин – атеист е!

Ако един учен е същевременно и християнин, в съвременното общество съществува реална опасност той да бъде дискриминиран. Такъв е случаят с Франсис Колинс. Това е един от най-великите съвременни биолози, откривател на гени, причиняващи заболявания, и водач на проекта „Човешки геном“. Колинс  подкрепя еволюцията, има огромен научен принос и много от статиите му са в престижни списания. Има само едно „прегрешение“ – той е християнин. През 2009 година тогавашният президент на САЩ Барак Обама назначава Франсис Колинс за директор на Националния институт по здравеопазване. През юли същата година в Ню Йорк Таймс е публикувано протестно писмо от невроучения и атеист Сам Харис (източник). Защо Харис е против Колинс? Защото … сещате се, Колинс е християнин и това е вяра, която според Харис е несъвместима с науката. Атакувайки Колинс, атеистът Харис проявява същия средновековен фанатизъм, който по начало атеистите критикуват. „Не би ли следвало Колинс да бъде преценяван по научната си продуктивност, а не поради личните си вярвания? Ето как Харис възприема науката тясно, като атеистична, а не като религиозно неутрална. Религиозните учени не се вписват в тази рамка. Да, Колинс е оповестил вярата си публично, но с какво това е по-различно от учени като Аткинс и Докинс, което открито се ангажират в про-атеистична апологетика?“, пита Стивън Снобълън, доктор и историк?

Това са само примери, които ясно показват, че има такова нещо като атеистична нетолерантност и фанатизъм. Разбира се, това не трябва да ни спира, когато виждаме същото и при християните. Някои от тях наистина са ужасно неграмотни в научно отношение и вярват на всякакви глупости за конспирации, плоска земя, креационизъм и прочие. Целта на този пост е да ви покажа, че нещата не са черно-бели и че модерните атеисти също имат своите прегрешения. Действително има дискриминация спрямо християните-учени и се опасявам, че тази дискриминация ще става все по-сериозна в бъдеще.

nova-republika

Най-накрая излезе политическата програма на Нова република – политическата формация, на която понастоящем симпатизирам и за която ще гласувам на Парламентарните избори през 2017 година. С някои неща в програмата съм съгласен. С други не, естествено (примерно частта за зоополиция – за справка разгледайте блога на Георги Драганов, който дава доста разумни аргументи срещу това). Това не ме притеснява особено – няма как една политическа формация да предложи решения, които да се харесат в 100%-ов вариант по всички точки.  Съответно няма как да предложи решения, които да се харесат на всички избиратели. Това му е хубавото на демокрацията – различните партии предоставят различни виждания и съответно се харесват на различни хора.

По една от точките обаче се вдигна много вой – в частта за изучаването на „Християнска етика“ в училището. Веднага изскочиха либералите, които почнаха да сочат с пръст – как може такова нещо… сакън, да не плъзнат ония с брадите в училищата и да не почнат да учат бедните деца на неща, които противоречат на научния светоглед.

А всъщност става въпрос за християнска етика. Етика, бе хора! Не става въпрос за вероучение. Не става въпрос за креационизъм. Става въпрос за етика, или клонът на философията, който се занимава с концепциите за добро и зло. Християнската етика разглежда и дефинира въпросите за доброто и злото в рамките на християнската вяра. Философията има своето място в училище и като учебен предмет тя не е еквивалентна на природните науки. Няма проблем да изучаваме философия в училище – какъв е проблемът тогава да бъде преподавана християнска етика?

Както повечето от читателите на блога ми знаят, аз се занимавам с наука. Като учен аз съм методологически материалист. Методологическият материализъм по своята дефиниция не представлява вяра, нито предположение за света, но представлява ограничение за метода. Науката е задължително методологически материалистична – приема се като аксиома, че за да се обясни дадено природно явление, не бива да се прави нематериално предположение за неговото съществуване. Това е необходимо зло – за да можем да обясним в пълнота законите, на които се подчинява светът, ние разчитаме на емпиричния метод посредством наблюдение и опит, като емпиричните данни могат да бъдат анализирани качествено или количествено. Всички учени са методологически материалисти (макар че има някои изследователи, които смятат, че е дошло времето за пост-материалистическа наука).

Но това, че съм методологически материалист, по никакъв начин не ме обвързва с онтологическия материализъм – или вярата и приемането, че само и единствено материалният свят съществува и няма нищо отвъд него. За онтологичния материалист не съществува такова нещо като „духовно“ или ако то съществува, то най-вероятно е продукт на материята.  Повечето атеисти са твърди онтологически материалисти. Но аз като християнин съм само и единствено методологически материалист и не се чувствам длъжен да съм онтологически материалист.

Нямам и никога не съм имал проблем с това всички научни постижения и открития да се преподават в училище – дори и тези, които се считат за „неудобни“ за християнството и религията като цяло, като откритията на еволиционната биология за произхода на Homo sapiens (онзи ден писах за това в блога – дали има конфликт между постиженията на еволюционната генетика и популационната биология, които показват, че човек произлиза от популация, а не от единична двойка). Сигурен съм, че в един момент и други „неудобни“ факти ще влязат по един или друг начин в учебниците – напр. откритията в областта на невронауката и заключенията, които се правят за съзнание и т.нар. „душа“.

С това, което имам проблем, са екстраполациите, които онтологическите материалисти правят по въпросите за морала, етиката, смисъла на съществуването на човек, доброто и злото, за възкресението на мъртвите и, разбира се, за Бог.  Със сигурност атеистите имат какво да кажат и за морала, и за еволюцията ни като морални същества. Но дали само и единствено техният глас трябва да бъде чут? И само и единствено тяхната позиция ли трябва да се изучава в училище? Аз не смятам така!

Сериозният въпрос, който вече е политически, звучи по следният начин: в България няма само християни. Има и (както посочих по-горе) атеисти и твърди материалисти. Но има и мюсюлмани, има будисти, индуисти. Те не вярват в християнството и искат да възпитават децата си по техните обичаи. Със сигурност и друговерците и атеистите имат някакви концепции за морала и за доброто и злото. Няма ли да нарушим техните права, ако ги задължим да вярват в християнските обичаи?

И отговорът на този въпрос е, че дори и да съществуват множество култури, ние живеем в Европа, която е такава, каквато е, заради християнството. Ние сме длъжни да подсигурим нашите деца да познават Европа и нейната история. Въпреки че много либерали се опитват да маргинализират ролята на християнството, няма спор – то безспорно е помогнало за оформянето на европейската култура и дори и на науката.

Поради това в училищата трябва да се изучава и история на християнския свят (в която не всички факти са приятни, разбира се), но и (изненада!) християнска етика. Защото разбирането на християнската етика и християнския светоглед ни дава отговор в какво са вярвали тези мъже и жени, които са оформили историята на нашия континент и защо са постъпвали така, а не иначе. Какво е накарало Боян-Енравота да не се откаже от християнството, рискувайки да загуби собствения си живот от ръката на хан Маламир? Материалистичното обяснение би било, че в древността хората са се избивали заради религии … и толкоз. Но това не променя факта, че християнството и неговите ценности имат дълбоко приложение в човешкия живот и дава едно удовлетворително обяснение за нашата способност да оценяваме красотата, изкуството, да ковем и да прилагаме законите, да се стремим да постигнем един справедлив свят, но парадоксално този стремеж винаги да стои неосъществен.

„Днес, дори и вярата в Бог да избледнява сред Запада, страните, които някога бяха колективно известни като християнски, продължават да носят белега на двухилядолетната революция, която християнството представлява. То е основната причина защо общо взето повечето от нас, които живеем в пост-християнско общество, все още приемаме за даденост, че е по-благородно да страдаме, отколкото да причиняваме страдание“, пояснява историкът Том Холанд. От християнството идва убеждението, че всеки човешки живот има своята стойност.

Училището – това е място, където децата трябва да научат факти за природните закони. Съгласен съм. Трябва ли обаче училището да бъде ценностно-неутрално? И ако не е ценностно-неутрално, това означава ли, че нарушаваме принципа за неразделение на църква от държава (от което либералите изпитват див ужас)? Тук обаче трябва да ви успокоя – училището де факто никога не е било ценностно-неутрално и е невъзможно да бъде. Независимо дали ценностите са заложени в учебния план или не, учителите преподават ценности. Сто процента. Категорично. Дори и да не е заложено в учебния план, аз си спомням как в моето училище децата задаваха въпроси и за икономика, и за наука, но и за религия. И учителите разкриваха своя светоглед, защото беше неизбежно. Обучението, скъпи читатели, представлява вид комуникация между ученик и култура, която носи своя морален заряд, предположения за това кое е реално, вярвания за вечните човешки въпроси. Нашата култура, погледната от исторически ъгъл, има своите християнски корени. Пренебрегването им и изваждането им от контекста на съвременното обучение крие директна опасност от преподаването на ценностите, налагани от атеистичния натурализъм – а това вече не е атеизъм от тип „отсъствие на вярване в каквото и да е божество“ – а нов тип религия.

Така че защо да няма християнска етика в учебния курс? Не бива да се поддаваме на паниката, която внасят ляво-мислещите. Не бива да бъркаме преподаването на етика и морални ценности с преподаване на християнски фундаментализъм. Съществува сериозна разлика между искането да се въведе молитва в училище (религиозна практика) и да има морално съдържание в учебния план (част от философията). Да не разбираш разликата е все едно да не правиш разлика между учтива усмивка и флиртуване.

Никой няма желание да флиртува с Инквизицията и средновековното мракобесие, в каквото ни обвиняват либералите. Предполагам, че няма разумен консерватор, който да иска това. Но християнска етика – какво му е лошото?

 

 

lost-world-adam-and-eve

Не мога да се сетя за друга тема, която толкова силно да разделя християнския свят, колкото темата за сътворението на света и първите хора. Вярно е, че през последните 100-200 години науката буквално разби представите за произхода на човечеството. От една страна всичко започва с Чарлз Дарвин и неговия безспорен принос за развитието на еволюционната теория. Разбира се, това не е попречило на мнозина да я приемат и да си кажат: „Е какво толкова – има ли значение как Бог е направил света, може пък и чрез еволюция да са се появили Адам и Ева“. От друга страна са модерните научни открития – както палеонтологичните находки, така и постиженията на геномиката и популационната генетика. Накратко казано, науката не е успяла да открие, че всички хора произлизат от една-единствена двойка (било то Адам и Ева, било то Ной и жена му). Напротив – всички използвани до този момент научни модели са категорични, че живеещите днес хора не са произлезли от една-единствена двойка, а от популация, чийто минимален размер е бил 10 000 души. Да – вярно е, че науката си сложи с понятията „Y-хромозомен Адам“ и „митохондриална Ева“ – т.е. може да се докаже, че при всички живи хора може да се проследи митохондриалното ДНК до една жена в миналото и при всички мъже може да се проследи Y-хромозомата до един мъж. Но тези факти не доказват наличието на библейски Адам и Ева, а напротив – и Y-хромозомният Адам, и митохондриалната Ева са били част от голяма популация. При това те не са живели по едно и също време.

Няма нужда да казвам, че това е любим аргумент на атеистите. Защото ако сме произлезли от популация, а не от единична двойка, цялото богословие се срутва, нали така? Без Адам и Ева, които да съгрешат, няма как да се обясни богословски разпространението на греха в света. Съответно цялата жертва на Исус Христос като изкупител на греховете се обезсмисля и цялото християнство рухва.

Но дали?

Джон Уолтън е автор на книгата „Изгубеният свят на Адам и Ева“ (издадена през 2015 г. от издателство InterVarsity Press), в която се разглеждат най-наболелите въпроси: съществували ли са наистина Адам и Ева? Може ли да се отхвърли категорично тяхното съществуване? Наистина ли Адам е направен от пръст, а Ева – от ребро? Истинска ли е била змията в градината? Или това е просто глупава история?

Книгата „Изгубеният свят на Адам и Ева“ обаче не е книга за еволюцията. Нито представлява опит да се съчетаят модерната наука и Библията. Джон Уолтън няма никакъв проблем да приеме модерната наука, включително и еволюционната теория и твърденията, че човечеството е възникнало чрез поетапни промени в рамките на популация. Уолтън е професор по Старозаветна литература в колежа Уетън и неговият експертен потенциал е в критиката на Стария Завет.

„Изгубеният свят на Адам и Ева“ е написана на висок, академичен стил. Затова на няколко пъти изпитвах сериозни трудности да я разбирам, особено когато Уолтън прави сравнения между Стария Завет и други писания от Близкия изток – вавилонски, асирийски, шумерски, акадски.  Непрекъснато има препратки към „Енума елиш“, към „Гилгамеш“ и сходни митологии. Няма как – това е необходимо зло, за да може да бъде доказана целта на автора.

А целта на Уолтън е да ни покаже, че ако разглеждаме Битие в рамките на културата на древен Израел и културата на древните народи около него, конфликт между съвременната наука и вярата няма.

Ако изобщо има конфликт, той е между съвременната наука и съвременните опити да я нагодим с Библията. Не е възможно да направим това, без да се оплетем като патета в кълчища. Това е така, защото съвременният свят е материалистичен. Философията ни е материалистична, онтологията ни (т.е. философският дял, който се занимава с въпроса: „какво означава дадено нещо да съществува“?)  е материалистична и съответно ние се мъчим да обясним нашето съществуване през материалистичен светоглед.

Уолтън оставя Библията да говори сама за себе си, но в рамките на древната култура. Древните жители на Израел не са били материалисти от модерен тип. Тяхната онтология е била функционална. Съответно Битие не е книга, която е ангажирана с материалистичния произход на света, а книга, която разкрива как Бог задава функции на света.

Материалистичната онтология никога не може да обясни в пълнота шестте дни на сътворение и седмия ден, в който Бог си почива. За материалиста нещата са прости – Бог е работил шест дни, накрая си почивал. И толкоз. Но за функционално ориентирания човек именно седмият ден е бил най-важен – в този ден Бог е започнал да изпълнява най-важния си план – да въведе сътворението в ред. Адам (независимо дали е бил създаден ex nihilo, или е бил просто един от хората, част от ранната човешка популация – тук е коректно да отбележим, че за разлика от някои либерални богослови, които тълкуват Битие съвсем символично, Уолтън не отрича съществуването на исторически Адам) е изпълнявал централна част от Божия план. Адам е бил поставен в градина, която е символ на Божия храм и неговата роля е била да помага да в привеждането на сътворението в ред. С акта си на непокорство той не успява да изпълни Божия план и вместо към подредба, светът започва да върви към хаос. Именно поради това Бог трябва да приведе в действие друг план, който включва нов Адам и възвръщането на оригинално предвидения Божий ред. Исус Христос е последният Адам.

Би било погрешка да тълкуваме Адам като наш генетичен предшественик и че едва ли не грехът се разпространява по някакъв генетичен път чрез всички хора (някой веднага би задал въпроса – ако това е така, не трябва ли да станем родственици с Христос чисто физически?).  Идеята на Уолтън е, че описанието на Адам и Ева трябва да бъде разбирано архетипно (а не прототипно). Архетипът е вид представител. И тъй, в Адам ние всички съгрешаваме. Но чрез Христос, който също е архетип, ние получаваме спасение.

Не е въпросът в това дали приемаме или отричаме еволюцията. Не е въпросът в това дали Адам е бил създаван de novo, ex nihilo или е произлязъл по еволюционен път, но не е бил уникален и е бил част от дадена популация. Не е въпросът в това дали той е бил изкушен от буквална змия или дали той е изял буквален плод. Битие е древна книга, отразява древния светоглед на някогашните Израилтяни, писана е конкретно за тях и чрез нея са разкрити определени богословски истини за тогавашния свят.

Да приемаме Библията сериозно – това въобще не означава да се опитваме да я хармонизираме с модерната наука. Според Уолтън това означава да успеем да разберем как древните хора са гледали на нея, за да я схванем в оригиналния контекст и оригиналната култура.

Горещо препоръчвам „Изгубеният свят на Адам и Ева“ на всички хора с интерес към богословието, но съответно чудещи се дали трябва да избират между науката и вярата. Надявам се тази книга да е достатъчна, за да разберат, че такъв избор изобщо не стои – Библията може да е богословски вярна и без да е нужно отразява гледището на науката на 21-ви век.

Оценка: 4/5

galileo-trialГалилео Галилей на съд. Image : Cristiano Banti (1857)

Християнската църква е оказала пагубно влияние върху науката. Тя е спряла прогреса поне за 1000 години. Ако нея я нямаше, днес щеше да има междузвездни полети

Това изказване го прочетох във Фейсбук от доста грамотен човек, физик, работил дълги години в сферата на науката. И не е единственото. Много мои грамотни приятели са на мнение, че общото влияние на църквата върху развитието на науката е било по-скоро негативно. Но колкото и да съм голям почитател на космическите полети, трудно ми е да се съглася с него. Много историци категорично не са съгласни. Не само защото е почти невъзможно да се предскаже какво щеше да е развитието на човечеството без появата на християнството. А защото просто не е вярно, че църквата традиционно е била враг на науката.

Днес може би изглежда иначе. Дебатът между еволюционни биолози и младоземни креационисти като че ли показва, че науката и религията са в състояние на неизбежен конфликт. Но това не е така. Креационизмът е доста късно явление в историята на църквата. Дълги години преди публикуването на „Произход на видовете“ на Чарлз Дарвин през 1859 година евангелските християни нямат проблеми с научните твърдения, че земята е стара (Марчев, 2007).  Младоземният креационизъм започва да набира популярност едва през последния един век и особено през 60-те години под влиянието на Хенри Морис. Наистина, приликата между младоземния креационизъм и традиционната църква е много по-малка от приликата между младоземния креационизъм и съвременните псевдонаучни течения като отхвърлянето на ваксините, плоскоземството, отхвърлянето на историческия факт, че човек е бил на Луната. Съвременните псевдонаучни течения, в това число и креационизмът, са просто продукт на демократизацията на обществото и пряк резултат на тенденцията лаици, а не експерти да се изказват по всички възможни въпроси. С бурното развитие на интернет лаиците вече имат инструмент да формират общественото мнение и така те изместват експертното мнение от публичното пространство.

През 2011 г. на блог-страниците на Нейчър се появи статия (източник) от Джеймс Ханам, д-р по История и философия на науките от Кеймбридж. Статията е озаглавена „Науката дължи твърде много както на християнството, така и на Средните векове“.  Тук ще се опитам да преразкажа основните моменти от нея.

Много от примерите, които често се цитират като факт, че религията задържа научния прогрес, се оказват неверни. Църквата никога не е учила хората, че Земята е плоска и никой не е смятал така през Средновековието. Папите никога не са забранявали човешките дисекции и гръмоотводите. Не е имало нито един пример за човек, който е бил изгарян на клада поради придържането си към научни идеи. Въпреки това тези примери продължават да се цитират като „доказателства“, че клириците пречат на научния прогрес.

Безспорно Галилео Галилей е бил изправян пред съд за това, че е твърдял, че въртенето на Земята около Слънцето е абсолютен факт, а не че това е просто една хипотеза, както е настоявала Католическата църква. И въпреки това историците са преосмислили и този случай – съдебното дело срещу него е плод не само на научен консерватизъм, но също така и на папски егоизъм. Трудно е този единичен случай да оспори подкрепата, която Църквата е давала на науката през вековете.

Църквата е подкрепяла науката по различни начини. На първо място – финансово, Католическата църква е била основен спонсор на научните проучвания. През Средните векове тя е давала пари на монаси и свещеници да учат в университетите. Църквата дори е настоявала математиката и природните науки да са задължителна част от учебния курс. След проведен дебат Църквата е приела Гръцката и Арабската естествена философия като инструмент за защита на вярата. До 17-тия век Йезуитският орден става водещата научна организация в Европа. Публикувани са хиляди статии и откритията се разпространяват по цял свят. Самите катедрали са били построявани така, че да имат функцията и на обсерватории с цел подобряването на точността на календарите. Съвременната генетика се е зародила в монашеска градина.

Широкото прилагане на науката в практиката и развитието на модерните технологии се случва едва през 19-ти век. Преди това единствената причина, поради която хората се занимават с наука, е любопитство или религиозна набожност. Християните са вярвали, че Бог е създал Вселената и е определил Законите на природата. Да изучаваш тези закони е бил начин да се прекланяш на Бог. Имало е много малко други причини да се занимаваш с науката, освен да я приемеш като религиозен дълг. Именно вярата е била тази, която е накарала Коперник да отхвърли грозната Птолемеева Вселена. Религиозната вяра е довела до това Йохан Кеплер да открие структурата на Слънчевата система, тя е накарала Максуел да сведе електричеството и магнетизма до серия уравнения.

И все пак в рамките на Късното средновековие се появяват някои изобретения като механичния часовник, очилата, печатарските устройства. Средновековни теории за ускореното движение, ротацията на Земята и инерцията са използвани в трудовете на Коперник и Галилео. Дори и през т.нар. „тъмни векове“ от 500-1000 година е имало напредък след рухването на Рим. Селскостопанската продукция е напреднала поради използването на тежки плугове, хамути, сеитбообръщение, воденици, което е довело до увеличаване на човешката популация.

Идеята, че Християнството пречи на науката, се появява едва през Просвещението. Волтер се е противопоставил на Католическата църква поради нейната връзка с абсолютната монархия. Да обвиниш поповете, че пречат на научния прогрес, е бил безопасен начин да изразиш политически аргумент.

Спирам дотук със статията на Ханам и естествено е да се питаме – ако действително Църквата е такава спирачка за науката, защо тогава всички ранни учени, които са дали начало на научната революция, са били християни?

Един от възможните отговори, който е любим на атеистите, е : ами това са били единици, които са имали смелостта да се опълчат на консервативната църква.  Но няма как това да е така, тъй като Католическата Църква като институция е била основен спонсор на науката в по-далечното минало. Дори и днес тя продължава да финансира научни изследвания. Всеки може да влезе в уебсайта на Понтийската академия на науките и да се запознае с него.

Дж. Л. Хейлброн, американски историк от Калифорнийския университет, е категоричен : „Католическата църква е дала по-голяма финансова помощ и социална подкрепа от всеки друг и всички останали институции за изучаването на астрономията в рамките на повече от шест века, от възстановяването на древни знания по време на Късното средновековие, до епохата на Просвещението“.

Полагането на основите на модерната наука е направено в Ранното средновековие. Във всички големи западни градове се появяват първоначално т.нар. Катедрални училища. По-късно те еволюират в първите университети. Първи се появява Болонският университет през 1088 година.  Университетът в Париж се появява през 1150 година, след което възниква Оксфордският през 1167 година.

И все пак, нека се върнем на въпроса – колко години са загубени в периода между падането на Римската империя и повторното внедряване на загубените учения във вече християнизирания запад? Каква е ролята на християнството във всичко така – положително или отрицателно? Може ли наистина да се говори за ранното средновековие като за „тъмни векове“? С колко столетия сме останали назад? Със 100, 200, 500 или 1000?

Тук трябва да ви кажа – аз не съм професионален историк. Историята ми е едно от хобитата. Въпросът за падането на римската империя е твърде сложен, за да се обхване с едно изречение. Едно е ясно – също както Рим не е построен за един ден, така и не е паднал за един. Тук става въпрос за комплексен процес. Да се каже, че няма загубено познание от 4 септември 476 година до, да кажем, появата на първите университети през 1088 година би било пресилено. Но би било пресилено и да кажем, че цялата цивилизация е рухнала.

Причините за рухването на Римската империя са много. Християнството има малка, но не и незначителна роля (източник). Ролята на християнството се свежда до ерозирането на много традиционни вярвания и ценности и разпалването на конфликт между християните и древните езически философии. Цялостният списък за рухването на Рим е доста голям: политическа корупция, икономически проблеми, некомпетентни лидери, появата на болести, атаки от варварите (последните силно са отслабили военната мощ на империята).

Тук е важно да се отвори една важна скоба – Римската империя се разделя на Западна и Източна, като източната днес я изучаваме в историята като Византия. Но думата „Византия“, която я срещаме в учебниците, не се е използвала от местните жители. Те не са се наричали „византийци“. Напротив, жителите са продължавали да наричат своята империя Римска империя, а самите себе си римляни (ромеи). Другите нации също са ги наричали римляни. Хората са имали римски титли и институции. Отделен е въпросът, че тези източни римляни са били основно гърци и че гръцкият език и култура са започнали постепенно да изместват римската. Важното е да се подчертае, че центърът на цивилизацията, градовете, училищата в един период от човешката история са се намирали основно на изток, за сметка на временния хаос на запад. Съществена част от познанието е било съхранено.

Тук има много интересен цикъл – В Западна Европа действително покрай падането на Рим много книги са били изгубени. Но не и в Източен Рим (Византия). Междувременно гръцкото познание е попаднало в Арабския свят и Халифатът е превел много книги на арабски. Оттук има две важни събития, които дават тласък на Възраждането и оттам на ранния научен прогрес.

Първото събитие е въвеждането на древните гръцки познания обратно чрез Латинските преводи на 12-ти век. Това е много интересен цикъл – след падането на Рим познанието се отправя към арабския свят, където е преведено на арабски, след което през 12-ти век преводачите отново го връщат обратно, превеждайки от арабски на латински.

Второто събитие е падането на Константинопол (източник).  В древността основен културен център е Римската империя. В Ранното и Развитото средновековие културен център е Източната Римска империя със столица Константинопол. В Източната Римска империя, в школи като Магнаурската, продължават да се преподават природни науки, математика, богословие. Може би най-важният напредък в науката, който се случва по време на Византийската империя, е в областта на медицината. Няма никакъв спор, че византийската медицина не просто надгражда римската и древногръцката – тя е и по-добра и качествена. За пръв път се появява диагностика на базата на урина, а християнската църква изиграва ключова роля в строежа и поддръжката на болниците.

Падането на Константинопол под османска власт е ужасно и трагично събитие – градът е основан през 330 г. и пада под османска власт през 1453 година – за своето 1120-годишно съществуване той е величествен символ на човечеството също както и Рим. През почти цялото време той е в обсега на Византия, като изключим период от 60 години през 13-ти век, през който е под владичеството на католически рицари (това е Латинската империя). След падането на Константинопол под османска власт много грамотни хора, които се страхуват от преследване, се отправят към Запада и с тях носят много книги, които водят обратно до изместването на центъра на науката от Изток на Запад.

Съвременният атеистичен свят има твърде опростена картина за историята на науката. В главите на повечето атеисти историята може да се сумира по следния начин: по времето на Римската империя има стабилен научен прогрес, по времето на Ренесанса настъпва разцвет в науката и технологиите, а между тях – тъмно, мрачно средновековие с общество, управлявано от малоумни свещеници, които са се молили по цял ден и са си зяпали в пъпа. В средновековието обаче са се появили гениални учени като д-р Мирабилис (монахът Роджър Бейкън, 1219-1292),  който има невероятни трудове в областта на оптиката, астрономията, алхимията, географията. Специално трудовете му в областта на оптиката са невероятни и по-късно влизат в курса на обучение в няколко средновековни университета.

Докато безспорен факт е, че в Ранното и Развитото средновековие културният център се измества към Източната Римска империя, а Западът изостава, дори и там тогава се появяват хора като Преподобния Бийд, който има засилен интерес към природните науки и е написал „Еклесиастова история на Английските народи“ – eдин от най-сериозните исторически трудове за времето си. Нека да не забравяме и Робърт Гросетест (1175-1253 г.), който за пръв път въвежда в Западния свят концепцията за контролирания експеримент и приложението му в демонстриуемата наука. Той пръв смята, че понеже могат да се наблюдават и предскажат определени небесни движения, това води до предположението, че в природата има универсални закони. И веднага щом тези закони бъдат разбрани, това може да доведе предсказания за поведението на други обекти освен Луната. След като Гросетет умира, той е признат за светец И за голям учен.

Исаак Нютон казва през 1676 година: „Ако виждах по-далеч от другите, то е защото стоях на раменете на гиганти.“ Това е и мотото на научната търсачка Google Scholar.

Много хора днес може би си мислят, че съвременната наука е започнала с Нютон, Коперник, Галилео. Но тези хора са стояли на раменете на гиганти. Те са използвали натрупаното до този момент познание от предишни учени – като Гросетест, като Бийд, като мнозина други, които изобщо не споменаваме днес.

Идеята за средновековния период като „мрачен“ вече не се възприема от модерните историци на науката. И ако атеистите наистина искат да се фокусираме само върху модерните достижения на съвременните атеистическо мислещи интелектуалци, нима трябва да пренебрегваме трудовете на гигантите от по-предходни епохи?

ПП: А, да… и преди някой да изкаже изтъркания аргумент : „Ама те в древен Рим са имали тръбопроводи, канализация, бани и тоалетни, докато поповете са забранявали хората да се къпят и затова е имало чума“, държа да напомня тази ревюирана статия в журнала Parasitology (източник),  че дори по времето на Римската империя паразитните заболявания са били също толкова разпространени, колкото и по времето на Бронзовата и желязната епоха. Римските бани са били доста мръсни, водата е била сменята рядко и на повърхността й са се натрупвали мръсотия и остатъци от римска козметика. Което е било чудесна възможност за разпространение на заболявания.  Римляните не са разполагали с познанието, че ендопаразитите идват отвън – те са смятали например, че глистите се завъждат спонтанно в червата поради лошия баланс на флуидите. 

flying-spaghetti-monsterАдам и Летящото спагетено чудовище

Повечето модерни атеисти се съгласяват около твърдението, че по отношение на съществуването на Бог, атеизмът като светоглед трябва да е подразбиращата се позиция. Те смятат така: в отсъствието на доказателства за съществуването на Бог атеизмът е единственото рационално гледище, а същевременно повечето теисти придобиват теистичния си светоглед в хода на личното си израстване или под въздействието на средата.  След зададен въпрос от момиче: „Ами ако грешиш (за съществуването на Бог)?“, атеистът Ричард Докинс (източник) например отвръща по следния начин: „Ти разбираш добре какво означава да не вярваш в определени богове, защото не си мюсюлманка, не си индуистка. Защо не си индуистка? Защото по стечение на обстоятелствата си отгледана в Америка, а не в Индия. Ако беше отгледана в Индия, щеше да си индуистка. Ако беше отгледана в Дания по времето на викингите, щеше да вярваш в Тор. Ако беше отгледана в древна Гърция, щеше да вярваш в Зевс. Ако беше родена в централна Африка, щеше да вярваш в голямото ЖуЖу в планината. Няма никаква причина да си избираме юдео-християнския бог, в който по стечение на случайността си била отгледана да вярваш, и да ме питаш – ами ако греша“… Горе-долу така отговаря всеки атеист, който познавам: „В света има 4300 различни религии. Ти вярваш в една и не вярваш в 4 299. Аз просто не вярвам във всичките 4 300“.

Но твърдението, че атеизмът е правилната изходна позиция по подразбиране, не се споделя от всички хора, включително не се споделя от всички учени и философи. Д-р Пол Копан, християнин и апологет, защитил дисертация в областта на философията на религиите, е абсолютен противник на схващането за презумпцията на атеизма. Според д-р Копан неутралната и разумна позиция е агностицизъм, а атеизмът не е просто липса на вяра, но отхвърляне на вярата в Бог или богове. Въпреки че атеистите масово казват: „Топката е във вашето поле, вие трябва да докажете, че Бог съществува“, в момента в който атеист изкаже следното твърдение : „Бог не съществува“, той изразява претенция за познание по абсолютно същия начин, по който и теистът го прави. И така, в момента, в който атеистът каже : „Бог не съществува“, ние веднага можем да отвърнем с контрааргумент : „Защо мислите така? Какви аргументи ще приведете в полза на това твърдение?“Атеистите най-често изобщо не привеждат преки аргументи в полза на това, че Бог не съществува. Те отвръщат: „Аргументите на вярващите за съществуването на Бог не работят“. Но дори и тогава д-р Копан отвръща: „В такъв случай ти трябва да си агностик, а не атеист. Логично погледнато е напълно вероятно Бог да съществува, дори ако наличните аргументи за неговото съществуване не работят. За да бъдеш атеист, необходимо е да покажеш нещо повече от твърдения, че аргументите за наличието на Бог не работят. Трябва да покажеш защо Бог не може да съществува. Отсъствието на доказателство не е доказателство за отсъствие“ (източник: Копан).

Като си говорим за агностицизъм, искам да направя една вметка за Айнщайн. Онзи ден във фейсбук групата „Атеисти“ пак зачекнаха неговото име.  Не е чудно защо – Алберт Айнщайн (1879-1955)  е най-известният учен, живял през последните 100 години, и всеки от двата лагера, на атеисти и вярващи, се опитва да го привлече в съответния лагер.  За да се спре със всякакви спекулации, трябва да признаем следното: Айнщайн определено не е бил християнин, той не е вярвал в концепцията за личностен бог и е отричал да съществува „Спасител“. Но Айнщайн не е бил атеист, в писмо от 1950 г. до М. Берковиц пише следното : „Моята позиция за съществуването на Бог е тази на агностик“.  Освен това Айнщайн е обичал да громи хардкор атеистите и е казвал за тях следното: „Фанатичните атеисти са като роби, които все още усещат теглото на отхвърлените след дълги усилия вериги“ (източник). А ако търсите световноизвестен учен, който е християнин – ето ви Франсис Колинс.

Така че неутралната изходна позиция определено е тази на агностицизма и оттук насетне можем да се отправим към търсенето на истината. По отношение на Бог има две възможности: или го има, или го няма. Ако Бог има, съществуват много варианти: Да е създал творението, но да не се занимава с него. Възможно е обаче да го е създал, да се занимава с него, но да не се е открил специално на хората. А е възможно и следното – създал го е, занимава се с него и периодично се разкрива на някои хора.

Ако обаче допуснем, че Бог съществува, че се занимава с творението и периодично се разкрива на някои хора, тогава ние сме длъжни да разгледаме наличните писания на тези, които твърдят, че са го познавали. Християните традиционно твърдят, че Бог се е разкрил на Авраам, Исаак, Яков, Моисей, на Пророците от Стария завет и освен това твърдят, че се е въплътил в човек, дошъл е на Земята, живял е, страдал е, бил е разпънат на кръст и се е възнесъл, но е оставил своите последователи.

Истинският въпрос е – защо трябва да вярваме точно на това? Защо християнството, а не другите вярвания като будизъм, хиндуизъм и т.н.? Защо Исус, а не Зевс и многото останали богове и богини на Гърция? А защо не Юпитер, защо не Тор?

Да, вярно е, че с развитието на науката стана по-трудно да доказваме автентичността на Библията поради някои от археологическите открития. В средата на 19-ти век археолозите се разровили в древни Вавилонски документи и открили нещо поразяващо – история за сътворението, която носи забележителни сходства с книгата Битие от Библията. Става въпрос за история, известна днес под името Енума Елиш. Представителите в академичния свят по това време били в шок. Започнали да се прокарват твърдения, че може би Битие е просто една от множеството древни истории за сътворението. Нещо повече – вероятно евреите просто са поеврейчили вавилонските притчи в собствените си свещени книги по време на Вавилонския плен и понеже са били сърдити на вавилонците, че не зачитали техния бог Яхве, взели че са премахнали всички останали богове от писанията, за да създадат монотеистичната религия Юдаизъм.

Но откритите от науката данни за други култури (Шумерски, Египетски, Ханаански) показали следното: Вавилонската култура не е имала такова голямо влияние върху еврейската култура и Битие не е взаимствана от Енума Елиш (източник).  Разбира се, ние трябва да продължим да имаме предвид, че Битие е древна книга и е описвала събития, характерни за древните хора.

Това, което прави книгата Битие от Библията уникална в сравнение с всичките останали писания от Близкия Изток и това което най-ярко я отличава от езическите божества, е липсата на теогония. Теогония означава битие, произход на боговете и е обща характеристика на близкоизточните божества. Богът на Библията е коренно различен от всички тях – той не е създаден от Вселената, както са създадени езическите богове.  Библейският бог е несътворен, той е създател на Вселената.

Но това, което е може би най-забележителното е, че липсва каквото и да е обожествяване на небето и земята и най-вече на звездите, планетите, Слънцето и Луната. Вселената, за която се разказва в Битие, не е митически конструкт. Това е нашият видим, познат свят – със светлина, небе, море, земя, Слънце, Луна и звезди, растения, риби, животни. Библейската книга Битие се занимава с фактически, а не с митологически събития.  Ако книгата Битие е взаимствана от други митове, защо е толкова фундаментално различна от всички тях?

Алтернативната (атеистична) идея, че Библейските писания представляват опростен вариант на Вавилонските легенди, не е издържана. В древния Близък Изток правилото е било, че прости записи или традиции са се превръщали в легенди, но не и обратното. Легендите не са били опростявани, нито са били превръщани в псевдоистория (Източник: Джон Ленокс: Седем дни, които разделят света).

Ако проверката на достоверността на Стария завет изглежда трудна, но както показах по-горе, съвсем не невъзможна задача, бихме могли да поразсъждаваме и относно Новия завет, който обхваща по-късни исторически времена. За живота на Исус Христос, централна фигура на християнството, знаем най-вече от четирите евангелия. Но дали те са достоверни?

Много добро становище по въпроса дава д-р Уилиам Лейн Крейг, защитил докторска степен в Университета Бирмингам. Крейг е автор на сайта ReasonableFaith (източник). Няма никакъв спор, че Евангелията не принадлежат в жанра на митологията, художествената литература и басните. Евангелията са най-близки жанрово до древните биографии, като Плутарховите „Успоредни животописи“. Това ги прави доста различни от целенасочената художествена измислица. Авторите на Евангелията са се опитали да напишат исторически сведения за реални хора, места и събития. Горе-долу същия аргумент съм го чувал и от устата на проф. Калин Янакиев (СУ), един от най-добрите български философи и богослови.

Горещо съветвам да разгледате сайта на д-р Крейг. Неговата статия „Доказателства за Исус“ (източник) разказва за множество исторически сведения, извън Евангелията, които доказват широка част от нещата, описани в Евангелията. Независимо от твърденията на Ричард Докинс (който не е историк, а е биолог), че Исус е митологична, а не реална личност, повечето историци са стигнали до консенсус, че по време на владичеството на римския император Тиберий е имало евреин, който се е казвал Исус, за който се говори, че е правил чудеса, който е бил учител, който е бил екзекутиран на кръст със съгласието на префект Понтиус Пилат и който е имал доста последователи дори и след неговата смърт.

Ето какви са аргументите на д-р Уилиам Лейн Крейг за достоверност на евангелията и защо можем да приемем, че разказват за исторически събития, а не за легенди.

  1.  Липса на достатъчно време, което е необходимо, за да могат легендите да изместят историческите факти. Интервалът от времето между събитията и тяхното записване в Евангелията е бил твърде кратък, за да може паметта на хората относно това, което се е случило, да бъде заличена.
  2. Евангелията не са аналогични на народните приказки и градските легенди.
  3. Еврейската методика на предаване на свещени традиции е била изключително добре развита и надеждна.  В една устна култура, каквато е била Палестина от 1-ви век, способността да запаметяваш и да възпроизвеждаш точно факти, е била изключително ценена. Още от най-ранна възраст децата в дома, училището и синагогата са били учени да запаметяват свещените традиции. Последователите на Исус със сигурност са се отнасяли със същата грижа към ученията му.
  4. Имало е естествени спирачки срещу разкрасяването на историите за Исус. Имало е  очевидци и събитията са ставали пред очите на апостолите. Тези, които са се срещали с Исус са продължавали да живеят и след смъртта му, освен това съхраняването на традициите за Исус е ставало под ръководството на апостолите. Тези фактори са били достатъчни да се противопоставят на естествените тенденции да се украсяват историите в посока, различна от тази, която е била съхранявана Христовите последователи.

Всичко това ни дава основание за рационална християнска вяра.  На фона на гореописаното трудно можем да си представим как изобщо може да става дума за сравнение на християнството с пародийната религия на Летящото спагетено чудовище. Уви, за голямо съжаление голяма част от съвременните атеисти въобще не са си правили труда да навлизат в дълбочина на християнството и тяхното непознаване на Библията, както и липсата на задълбочени познания в областта на историята като цяло, е шокиращо.

Мога само да се надявам, че някои от читателите на блога с отворен ум (макар и не хардкор атеистите, съществена част от тях са абсолютни догматици) ще се замислят за всичко, което написах, и няма да се влияят от крайните тенденции в съвременното общество от типа на: „Ако си разумен, непременно ще си атеист“.

toddler-tantrum-picture2

Наскоро попаднах на една статия, която веднага грабна вниманието ми. Става въпрос за съвременните тенденции при възпитанието на децата и как то се отразява на развитието на обществото. Статията е писана от д-р Фин Майлергаард и е достъпна в оригинал на този линк (цък). Понеже изключително много ми хареса, реших да я преведа и на български.

Приятно четене!


Онзи ден ми предстоеше полет от Амстердам до Ница (където живея) и  преживях нещо, което затвърди усещанията, които изпитвах в продължение на дълъг период от време.

Когато се качих на самолета и стигнах до моя ред, видях, че имаше едно момиче на около 5 годинки, което седеше на моето място до прозореца. Казах й, първоначално на английски, а после и на френски, че това е моето място и да е така любезна да ми го отстъпи. Веднага след това нейната майка, която си поставяше багажа в багажното отделение над главите ни, ме сграбчи за ръката и ми каза, че нейната дъщеря желае да седи до прозореца. Отвърнах на майката, че това не е мой проблем и я помолих да премести дъщеря си, за да може качването на самолета да продължи. Дъщерята взе да вика и да крещи след като майка й и каза нещо на холандски. Момиченцето не се премести до момента в който една от стюардесите не се намеси. Няма нужда да споменавам, че това беше един ужасен полет до Ница, като майката седеше на средното място, а дъщерята – на мястото до пътеката.

Работата е там, че с най-голямо удоволствие щях да й отстъпя мястото до прозореца, ако отношението беше различно и ако вече не бях преживял поредица от подобни инциденти, при които децата на други хора не знаят как да се държат и родителите смятат, че това е напълно нормално.

Когато се прибрах благополучно вкъщи, започнах да осмислям случката от по-широк ъгъл.

Летя доста често, на повече от 150 полета годишно, така че съм доста твърдоглав, когато става въпрос да търпя и да толерирам поведението на други хора. Имам и две пораснали деца, които летят около света заедно с мен, откакто са се родили.

Тенденцията е, че околните деца стават все по дразнещи, защото все по-голям брой родители ги третират като крале и кралици, които имат неограничена свобода да правят каквото искат и когато искат. Интересният въпрос в случая е: ЗАЩО? Защо родителите съзнателно възпитават децата си по начин, който несъмнено ще ги нарани ужасно по-нататък в живота?

И ето какво си мисля. Склонен съм да вярвам, че това е един от множеството странични ефекти на икономическия ръст – случила се е културна промяна. Може би хората с по-малко пари и с по-лошо образование са по-наясно, че е нужна здрава работа, за да постигнеш нещо. Може би образованите хора с повече пари са възприели нещата напълно погрешно. Понеже те са добре образовани и са финансово осигурени, те могат да планират живота си по начина, по който искат. Те дори могат да решат кога точно да имат бебе. Това бебе се превръща в още един трофей на рафта заедно с хубавата работа, къщата в провинцията и ваканциите до Френската ривиера, където по стечение на обстоятелствата живея. Изглежда, че много родители се страхуват да възпитават деца. Имам приятели с деца, които са истински слуги на техните малки крале и кралици, които седят на дивана и искат обслужване през цялото време, защото той или тя не могат да търпят да не са център на внимание, когато възрастните се опитват да проведат разговор за възрастни. Когато това се случва, аз се оттеглям.

Едно от нещата, които практикувам в моя живот, е да преподавам курсове по междукултурно лидерство,  организационно поведение и културни промени в нововъзникващите пазари. Преподавам в няколко бизнес училища и университети около света. В началото на всеки час аз винаги питам студентите каква оценка смятат, че имат. Студенти от развити и от развиващи се страни вярват масово, че имат шестици, докато студентите от по-слабо развитите страни са далеч по-скромни. Когато им кажа, че имат двойка и че в моите часове ти си никой до момента, в който не ми докажеш, че си някой, аз получавам много различни реакции – от „ами разбира се“ до „тебе трябва да те уволнят“. Отново има много ясна корелация между културата и нивото на икономическото развитие, откъдето студентите идват. Същите признаци наблюдавам и по отношение на тези, които се оплакват, че не получават шестица в края на семестъра. Става още по-жалко, когато родителите на 21-годишни студенти се оплакват за оценки. Сърдитите родители се навъртат наоколо до края на тяхното завършване.

Когато студентите се дипломират и са готови да кандидатстват за работа, ние можем да сметнем, че вероятно са се научили да си стоят на краката? Но не!

Известен брой компании, с които работим в Гугин, докладват, че не е рядко срещано родителите да пишат писмата за кандидатстване за работа, също както не е рядко срещано родителите да настояват да присъстват на интервюто. Това е доста по-доминиращо в дадени култури, отколкото в други.

И така малките крале и кралици се превръщат във възрастни крале и кралици. Ние създаваме култури от личности, на които през цялото детство им е казвано, че могат да правят това, което поискат и че не трябва да се съобразяват с другите хора изобщо. Те кандидатстват за работа с нереалистични очаквания относно каква трябва да им е стартовата заплата и нереалистични очаквания какво е необходимо, за да получат работата и да се задържат на нея.

Като крайност ние създаваме култури от свръхиндивидуалисти, които, когато техните родители не са в състояние да премахнат всички препятствия на пътя, могат да осъзнаят, че са напълно неспособни да управляват собствения си живот. Те ще се разсърдят на родителите си и ще ги накажат с това да не ги посещават.

Междувременно е нужно да сме наясно как компаниите трябва да се справят с множеството от егоистични индивидуалисти с нулева емпатия или културна интелигентност. Да наемеш чудовище е лошо решение. Да наемеш 100 чудовища може да ти съсипе компанията. До този момент сме стигнали до заключението, че развитието на правилната фирмена култура, базирана на устойчиви и дългосрочни ценности, е стъпка напред. Просто можеш да използваш тези ценности като справка колко добре хората се вмъкват културно. Трябва да постъпваме така, защото тези дни всеки е отличник.

halloween

Миналата година публикувах статията „Хелоуин и бесовете на българския народ„. Статията стана изключително популярна и си мислех, че какво е трябвало да бъде казано, вече е казано. Но тази сутрин, докато пътувах за работа, шофьорът на маршрутката беше надул радиото и отново попаднах на тоя спор защо хората празнуват чуждия празник Хелоуин, вместо да празнуват родния празник Ден на народните будители.

Само че подобно сравнение е ултра-мега-гига идиотско и въобще не възнамерявам да се извинявам на тези, които се чувстват засегнати от тези думи. Денят на народните будители е официален празник за България, неприсъствен за всички учебни заведения (източник). Хелоуин не е признат за официален празник в САЩ (източник). Популярен е, но не е официален. Точно поради това да се сравняват двата празника е все едно да се сравняват ябълки с портокали, както се изразяват в англоезичния свят. Далеч по-разумно би било да се сравнява Хелоуин с Кукеровден. Родните кукери са доста по-страшни от хелоуинските маскаради. На никой не му е хрумнало да сравнява Хелоуин с Кукеровден поради простата причина, че Кукеровден се отбелязва на Сирни заговезни, а поради едно съвпадение Хелоуин и Денят на народните будители се отбелязват по едно и също време. И о, ужас, как смеят хлапетата да се маскират и да дълбаят тикви, вместо да предпочетат „официалните и малко казионни тържества“ (както се изразява Манол Глишев)?

Подобна реакция доказва ясно неразбиране защо хората обичат да празнуват. Причината не е поради това, че искат да се оприличат на Сатаната. Нито защото искат да се отрекат от всичко родно и предпочитат да се американчат. Хората празнуват, защото им е забавно. Нищо няма да промени това, поне до момента, в който в България хората не започнат да празнуват по също толкова забавен начин някакъв друг празник, пък било то и Деня на будителите.  И не, подобно нещо като „патриотичен Хелоуин“ няма да свърши работа. Не е нужна пародия, а оригинално.

Не мога да разбера как съвременните радетели на „всичко българско и родно“ не могат да осъзнаят, че думичката „трябва“ убива духа на празнуване? Най-сигурният начин да отвратиш човек от дадено нещо (включително и от официален празник като Деня на народните будители) е да му казваш, че „трябва да го празнува“, докато онзи, другият с маските, „не трябва“. И с какъв акъл вярваш, че соченето на пръст би помогнало?

Вярно е, че в САЩ Хелоуин е изключително популярен и става все по-популярен. Но причината за това не е, че Сатана си действа в този свят, а защото при него елементът „трябва“ почти липсва. „Много американци са започнали да мразят определени празници, дори и Коледа, поради задължението да даваш подаръци и да се виждаш с конкретни хора. Пълчищите народ, които свързваме с празничното време, заедно със скъпите билети за транспорт около това време води до много стресиращ празничен сезон. От друга страна Хелоуин няма нито един от тези негативни аспекти. Няма увеличение на цената за самолетни билети на 31-ви октомври. Няма излишни тълпи в моловете и по улиците, като изключим самата нощ на Хелоуин. Не трябва да се дават подаръци, нито да отговаряш на нечии очаквания. Вместо това повечето американци просто искат да прекарат добро време заедно правейки нещо глупаво – като например да се облекат като нещо странно“, пише сайтът USA Federal Holidays.

Реакциите в публичното пространство показват, че хората не осъзнават горепосочените предимства на Хелоуин спрямо останалите празници. Хубавото е, че независимо от плюещите злоба интернет тролове, Хелоуин ще става все по-популярен – до момента, в който празникът не стане задължителен.

А това у нас никога няма да стане поради ред причини (политици, които гледат на Изток, соц-носталгици, пишман пуритани), така че не виждам повод за притеснение.

francis-collinsФрансис Колинс

Какво означава да съм образован човек, но същевременно да се самоопределям като християнин в днешно време? През изминалите няколко години съм се наслушал на какво ли не. Че съм предубеден. Че търся комфорт в една красива измислица, понеже не мога да приема света такъв, какъвто е. Че съм лицемер, понеже се опитвам да съвместявам вярата и науката. Че в опитите да асимилирам света със своите религиозни възгледи неизменно изпадам в състояние на когнитивен дисонанс поради конфликта между вярата ми и научните знания. Че поддържам отдавна остарели, варварски ценности. Че заради християнските си убеждения съм пещерен хомофоб и насаждам излишна вина в хора, които не са виновни, че са се родили такива. Че не разбирам науката и ако разбирах науката, никога нямаше да се занимавам с религия, защото религията е за тези, които не разбират науката.

Религията е за тези, които не разбират науката“ – едно време имаше такава страница във Фейсбук. Днес тази страница я няма, заменена от „Наука и критично мислене“. Посланието обаче по отношение на вярата и религиозността обаче си е същото. Ако разбираш науката, нямаш нужда от религия. Религиозните хора имат ниско IQ и не могат да си обяснят научните постижения, затова избират да вярват в древни фентъзита.

Но ако религията е за тези, които не разбират науката, невежа ли е Франсис Колинс?

Преди да питате „Кой е Франсис Колинс?“, аз бих ви посъветвал да не търсите в сайтовете на българските атеистични блогъри. Просто няма да намерите нищо за него, което лично мен ме изумява. Франсис Колинс не е някакво случайно взето име. Колинс е лекар и генетик, водач на проекта „Човешки геном“ – инициатива, проведена между 1990 и 2003 година, поставила си за цел да бъде установена ДНК секвенцията на целия еухроматичен човешки геном. Великият (в пълния смисъл на думата) учен обаче добива световна слава още преди това – през 80-те години става майстор в установяването на гените, отговорни за развитието на сериозни заболявания като муковисцидоза. Кариерата му е наистина блестяща и много хора могат само да си мечтаят за такава.

А да, има и още една подробност – Франсис Колинс е християнин. „Сериозен християнин“ по неговите думи.

Повечето образовани атеисти смятат, че в момента, в който започнеш да изучаваш света и в момента, в който научните открития започнат да подкопават верските ти разбирания, това непременно ще те превърне в атеист. Разбирането, че колкото повече подлагаш всичко под критичния си светоглед, включително вярата си, ще те доведе до атеизъм, явно не е приложимо при Колинс. По неговите думи (източник) той е бил атеист, смятал е, че вярата и религията са отломък от предходно, ирационално време. Колинс е бил абсолютно убеден, че хората наистина трябва да се отърсят от цялото това емоционално бреме, наречено вяра, и че трябва най-накрая да приемат, че няма нищо друго освен това, което може да бъде наблюдавано и измерено.

Какво се случило по-нататък? Франсис Колинс като лекар непрекъснато наблюдавал умиращи пациенти и бил поразен – много от тези пациенти са имали ужасни заболявания. Заболявания, които със сигурност са щели да ги отведат в гроба. Но вместо да са ядосани на Бога и да го обвиняват за ужасната съдба, се случвало нещо съвсем различно – пациентите са се осланяли на вярата си като източник на голям комфорт и на сигурност.

Тогава Колинс осъзнал следното – отхвърлил е изучаването на религиозните концепции на света без изобщо да знае какво всъщност отхвърля. Това силно го е притеснило, защото като учен нямаш право да вземаш решения за каквото и да е, без да разполагаш с някакви данни.

Към този момент Франсис Колинс все още е бил сигурен, че всички верски традиции са били човешка измислица. Въпреки това е решил да им даде шанс. Първоначално говорил с методитски пастор в Чейпъл Хил, който му казал, че е добра идея да започне с Библията. Но Колинс не е имал никакво желание да чете никаква Библия. Методистът обаче казал и нещо друго – „Знаеш ли, твоята история ми напомня на един друг човек, който е писал за своята опитност – оксфордския преподавател К.С. Луис“.

Колинс не е имал никаква идея кой е К.С. Луис, но фактът, че става въпрос за негов колега, е привлякъл любопитството му. Методисткият пастор му подарил копие на книгата „Обикновено християнство“. Франсис бил поразен – аргументите на Луис били, че идеята Бог да съществува не е просто вероятна, но правдоподобна. Че разумният мъж, ако изучава фактите, има по-голяма вероятност да вярва, отколкото да не вярва. Франсис Колинс бил много неприятно изненадан – той е бил в хармония с идеята, че няма никакъв Бог, който да се интересува от това, което прави. Въпреки това не се отказал и продължил да прелиства книжката, макар и все още да не е желаел да вземе решението да вярва.

Решението се оказало трудна стъпка. Според Колинс разумът и интелектът може да те отведе само до ръба на на вярата. Дали ще се осмелиш да скочиш в дупката – това е изцяло твое решение. Само интелектуалния аргумент няма да те блъсне в дупката и да те направи вярващ, тъй като не говорим за нещо, което може да се измери по същия начин, по който науката измерва природния свят. Науката установява „естествената истина“. Това е „свръхестествена истина“. Тук духът навлиза – не само природния ти разум.

Отнело му е година съпротива, но един ден Франсис Колинс отишъл да катери планина. Той бил толкова силно поразен от красотата на околния пейзаж, че в един момент си казал – „Не мога повече да се съпротивлявам. Това е нещо, за което съм копнеел цял живот, без да го осъзнавам и сега имам шанса да кажа ДА“. Колинс е бил на 27 години, когато това се е случило и оттук насетне никога не обърнал поглед назад.

Според Колинс най-силният аргумент в подкрепата на вярата е, че хората имат морал. „Аз отхвърлям идеята, че вярата е еволюционно следствие, тъй като моралният закон понякога ни казва, че точното нещо, което трябва да направим, е унищожително за нас. Ако ходя по брега на река и видя, че човек се дави, въпреки че не мога да плувам, аз усещам подтик да направя правилното нещо – да спася този човек. Еволюцията би ми казала точно обратното – запази своето ДНК! На кой му пука, че човекът се дави? Той е един от по-слабите, нека да си отиде. Твоето ДНК е това, което трябва да оцелее. И въпреки това говорим за нещо, което не е написано вътре в мен.

Луис смята, че ако търсиш доказателства за Бог, който се грижи за нас като личности, най-добре е да погледнеш вътре в собственото си сърце относно тази най-проста концепция за това кое е правилно и кое е грешно. И ето го! Не само, че то ти казва нещо относно факта, че има духовна природа, която някак си е написана вътре в нашите сърца, но и ти казва нещо за природата на самия Бог, че това е добър и свят Бог“.

Колинс обаче признава, че не е бил от тези, които са се почувствали щастливи в момента на приемането на християнството. „Аз бях по-скоро като К.С. Луис,  бях по-скоро унил относно цялото това нещо“, признава той. Харесвало му е да бъде в контрол на ситуацията и че ако трябва да приемеш Бог, трябва да се откажеш до някакво ниво от идеята да си постоянно в контрол, понеже не можеш да правиш всичко, което искаш, само защото изглежда добро. Ако Бог е твоето огледало, ти виждаш колко си далече от този образ, с който искаш да се гордееш. Трябва да признаеш, че не си перфектен.

„Никога няма да има научно доказателство за съществуването на Бог. Науката изучава естественото, а Бог е извън него. Така че никога няма да има нещо, което да замести вашето решение дали ще трябва да вярвате и това решение никога няма да бъде подкрепено от абсолютни данни“, казва той.

family-huggingЩастливо семейство.Photo credit : Puuung

Тези дни попаднах на една доста абсурдна статия в Webcafe, която носи заглавието „11 практични причини да не сключваш брак“. Скоро не бях попаднал на толкова абсурдно четиво! Статията е подписана от човек с никнейм „Служителка от Граждански ритуали“ и посланието й накратко е: я по-добре не се женете, заради битовизмите, заради това, че трябва да споделяте тоалетната с друг човек, заради това, че вече няма да сте свободен.

Очевидно въпросната госпожа никога не е срещала през живота си този човек, в който англоговорящите страни го наричат с думата soulmate. На български казваме „сродна душа“. Това е човек, с който се обвързваш толкова тясно, че сте буквално като ключ и ключалка. Двамата поотделно сте несъвършени, но заедно представлявате едно прекрасно цяло. Трудно е да го опишеш какво представлява, ако не си го преживял. Ако въпросната авторка го беше преживяла, нямаше да прави такива абсурдни заключения като : „Хората са изумително постоянни в осъзнатото си желание да се самозалъгват. Иначе няма как да си обясним напъна да превърнеш любовта на живота си в част от бита си, споделяйки с него/нея недотам представителни състояния като махмурлук, хъркане, стомашни разстройства, отчаяна нужда от обезкосмяване, вълчи глад, лошо пиянство.“ Уважаема госпожо, вие споделяте тези неща от живота не защото трябва непрекъснато във всеки един момент да се показвате пред вашия soulmate в представителна светлина, а именно защото сте толкова близки, че се чувствате достатъчно комфортно, за да се покажете във всяка една светлина. За каква любов говорим, ако наистина не можете да възприемете отсрещния човек такъв, какъвто е, а и той не може да ви възприеме по същия начин?

Но понеже става въпрос за „практични причини“, искам да ви представя моите практични причини, за да сключите брак. Донякъде тези „контра причини“ се припокриват с „причините на госпожата“, донякъде – не. Разбира се, всеки си решава сам за себе си.

1. Сватбата е първият сериозен тест, през който преминавате като двойка и представлява своеобразна подготовка към брака

Това много трудно може да се обясни на човек, който никога не е планирал сватба. Планирането на сватбата, уважаеми, представлява сериозен „стрес тест“. Сватбата сама по себе си не е просто едно голямо събитие – а е низ от множество малки дребни детайли, които трябва да се съчетаят перфектно, за да може и самото мероприятие да е като хората. Може би за пръв път ще ви се наложи да планирате заедно бюджет, да решавате заедно кои са ви приятелите, които можете да поканите, да сте максимално дипломатични като екип, когато се сблъскате неизбежно със сърдити приятели и роднини. В един момент ще ви залее водопад от проблеми. Как ще се справите двамата? Ще прехвърлите ли вината на другия, ще се изпокарате ли като бесни кучета? Има хора, които осъзнават по време на планирането, че са толкова различни като характери, че решават да прекратят цялата тази мъка и да се разделят. Не вярвате? Потърсете в Google „wedding planning drove us apart“ или „pre-wedding fights“ и ще ви излезнат интересни резултати.

Но като резултат от цялото планиране е, че излизате по-зрели и по-способни да се справяте с проблемите. Да, самият купон, който правите, е за другите, както казва авторката на статията в Webcafe. Може накрая да сте толкова уморени, че изобщо да не запомните сватбения си ден 🙂

Цялата сватба обаче ви дава един много важен бонус – подаръците, които в днешното по-либерално общество не се изразяват в цветни телевизори или хладилници „Мраз“, а в едни пакетчета и имат по-пряко финансово изражение 🙂 Това е един страхотен бонус, едно чудесно начало за една всяка двойка, която започва своя съвместен път.

2. Принц и принцеса сте … до когато решите 🙂

Сериозно, наистина ли има такива хора, които смятат, че от момента на сватбата нататък се превръщате в каращото се стереотипно родно семейство? Аз пък познавам хора, които след доста години брак продължават да са свежари. Даже познавам и възрастни двойки, които продължават да се държат за ръката и по този начин изразяват нежността си.  Ако се чувствате като принцове и принцеси, значи сте такива. Стига да не робувате на стереотипи и се оставите на Бог да ви води в живота, всичко ще е наред.

3. Откривате неподозирани неща за човешката психика

Авторката от Webcafe се оплаква, че с течение на брака е виждала все повече неща, които я дразнят като панталон на земята или неподредени обувки. Това е само на повърхността. Истината е, че посредством съжителството с друг човек можеш да научите неподозирани неща за човешката психика и като цяло защо ние, хората, сме такива каквито сме. Говорим за неща, които не могат да ви бъдат разказани, нито да ги прочетете в учебниците. Трябва да ги преживеете от първа ръка,  за да ги разберете.

4. Тоалетната е обект на хумор в брака 🙂

„Още след първата брачна седмица ще знаеш чудесно как функционира отделителната система на твоя любим/любима и ще понасяш с всичките си сетива последиците от нейната активност“. Ммммммддааааа…И това е повод да превърнете тоалетната и неизбежните конфузни ситуации, които възникват във връзка с нейното използване, в централна част от вашия хумор. Ако имате чувство за хумор, разбира се. Става въпрос за много забавни шегички, които са обикновено вътрешни, само в семейството (или най-малкото само между много близки приятели). Не мога да си представя живота без тях.

5. Любовта в брака може не само да охладнява, но дори и да расте с положителен знак.

Ако доста хора се оплакват, че колкото повече време минава, толкова повече се карат и по-малко се обичат… значи не обновяват брачния си живот и нямат общи преживявания. Защото може да се случи и обратното – любовта да расте. И да, има много такива случаи. Познавам такива.

Най-хубавото нещо, което може да се случи във вашия живот е да имате чудесна работа и да имате чудесно семейство. Сутрин тръгвате с удоволствие на работа и вечер се прибирате с удоволствие у вас. Защо пък да не е така?

Със сигурност ще имате кофти дни. Безспорно. На мен ми се случи тая година – с жена ми един месец обикаляхме по болници във връзка със здравословни проблеми. Не успяхме да отидем на почивка навреме. Накрая обаче преживяното ни изгради и скрепи, а когато най-накрая отидохме на почивка, успяхме да оценим всеки един миг от нея. Но това е смисълът на брака – ако единият пада, другият да може да ви повдигне и да ви съкрепи. Това е и смисълът да имате soulmate – в моментите, в които единият е слаб, другият е силен и обратното. Ако и двамата сте силни – още по-добре, двама вършат повече работа от един. Ако и двамата сте слаби в някои моменти – разчитате на Бога и това е.

6. Ако обичате другия, винаги сте готов да направите нещо за него.

Преди да се оженя, живеех сам. Сам си оправях леглото, сам трябваше да си намирам храна, сам да търся техник в случай на проблем в квартирата. След като се ожених… реших, че мога да правя много от нещата, които правих за себе си, за другия. Защо пък да не приготвите вечерята? Вашият партньор тръгнал за работа и не е оправил леглото? Е, оправете го вие, ей така.

Научете се да правите нещата с любов. Няма нищо по-хубаво от това да чуете: „Направих тази вечеря с много любов“. Това може да стопли цялата вечер, дори и вашата съпруга да е пропуснала някоя подправка. Ако влезете в кофти сценария на вечното оплакване в стил: „Защо си забравила магданоза в супата?“, естествено другият няма да направи вечерята с желание на следващия ден.

7. Само в брака има пълнота в сексуалния живот

Това може да прозвучи малко като проповед. Не е проповед. Авторката от Webcafe се оплаква, че след брака има моменти като „тъкмо си облякох пижамата“, „няма да се целуваме, понеже си ял чесън“. Отново грешен манталитет. Какво ще кажете за алтернативния вариант: вечер с удоволствие си лягаш до своя любим и сутрин с удоволствие се събуждаш до него. Нощем, когато се събуждаш, с удоволствие го прегръщаш, докато спи. Ама наистина не мога да повярвам, че има хора, които не гледат на живота по този начин и забелязват само нещата, които ги дразнят.

8. Бракът дава сигурност

Ако те с правилния партньор (soulmate) сте една идея по-спокоен за сутрешния ден. Защото случи ли се нещо, знаете винаги, че има на кого да разчитате.

9. Бракът ви съхранява като личност

Ожените ли се, това значи, че решавате да се посветите на един човек. До края на живота. Край. И това е добре, между другото. Другата алтернатива – смяната на множество партньори, или пък сте уж в relationship, обаче сте „open“- никой не дава акъл на другия, пък ако ще да спи и с други – всичко това може да ви похаби и изцеди емоционално.

10. Бракът може да ви помогне да превъзмогнете слабостите си

Отказвам да приема, че бракът отнема индивидуалната свобода на човек. Е, трябва да кажа, че и аз си го мислих това, преди да се оженя. След това обаче нещата се промениха. Както казах по-горе, бракът дава възможност да научите уникални неща за човешката психика. Включително и за себе си. Съжителството с брачния партньор може да ви даде насоки кои са вашите слабости и да ви помогне в прехода да се справите с тях. И благодарение на него да осъзнаете кои са вашите силни черти.