Latest Entries »

nova-republika

Най-накрая излезе политическата програма на Нова република – политическата формация, на която понастоящем симпатизирам и за която ще гласувам на Парламентарните избори през 2017 година. С някои неща в програмата съм съгласен. С други не, естествено (примерно частта за зоополиция – за справка разгледайте блога на Георги Драганов, който дава доста разумни аргументи срещу това). Това не ме притеснява особено – няма как една политическа формация да предложи решения, които да се харесат в 100%-ов вариант по всички точки.  Съответно няма как да предложи решения, които да се харесат на всички избиратели. Това му е хубавото на демокрацията – различните партии предоставят различни виждания и съответно се харесват на различни хора.

По една от точките обаче се вдигна много вой – в частта за изучаването на „Християнска етика“ в училището. Веднага изскочиха либералите, които почнаха да сочат с пръст – как може такова нещо… сакън, да не плъзнат ония с брадите в училищата и да не почнат да учат бедните деца на неща, които противоречат на научния светоглед.

А всъщност става въпрос за християнска етика. Етика, бе хора! Не става въпрос за вероучение. Не става въпрос за креационизъм. Става въпрос за етика, или клонът на философията, който се занимава с концепциите за добро и зло. Християнската етика разглежда и дефинира въпросите за доброто и злото в рамките на християнската вяра. Философията има своето място в училище и като учебен предмет тя не е еквивалентна на природните науки. Няма проблем да изучаваме философия в училище – какъв е проблемът тогава да бъде преподавана християнска етика?

Както повечето от читателите на блога ми знаят, аз се занимавам с наука. Като учен аз съм методологически материалист. Методологическият материализъм по своята дефиниция не представлява вяра, нито предположение за света, но представлява ограничение за метода. Науката е задължително методологически материалистична – приема се като аксиома, че за да се обясни дадено природно явление, не бива да се прави нематериално предположение за неговото съществуване. Това е необходимо зло – за да можем да обясним в пълнота законите, на които се подчинява светът, ние разчитаме на емпиричния метод посредством наблюдение и опит, като емпиричните данни могат да бъдат анализирани качествено или количествено. Всички учени са методологически материалисти (макар че има някои изследователи, които смятат, че е дошло времето за пост-материалистическа наука).

Но това, че съм методологически материалист, по никакъв начин не ме обвързва с онтологическия материализъм – или вярата и приемането, че само и единствено материалният свят съществува и няма нищо отвъд него. За онтологичния материалист не съществува такова нещо като „духовно“ или ако то съществува, то най-вероятно е продукт на материята.  Повечето атеисти са твърди онтологически материалисти. Но аз като християнин съм само и единствено методологически материалист и не се чувствам длъжен да съм онтологически материалист.

Нямам и никога не съм имал проблем с това всички научни постижения и открития да се преподават в училище – дори и тези, които се считат за „неудобни“ за християнството и религията като цяло, като откритията на еволиционната биология за произхода на Homo sapiens (онзи ден писах за това в блога – дали има конфликт между постиженията на еволюционната генетика и популационната биология, които показват, че човек произлиза от популация, а не от единична двойка). Сигурен съм, че в един момент и други „неудобни“ факти ще влязат по един или друг начин в учебниците – напр. откритията в областта на невронауката и заключенията, които се правят за съзнание и т.нар. „душа“.

С това, което имам проблем, са екстраполациите, които онтологическите материалисти правят по въпросите за морала, етиката, смисъла на съществуването на човек, доброто и злото, за възкресението на мъртвите и, разбира се, за Бог.  Със сигурност атеистите имат какво да кажат и за морала, и за еволюцията ни като морални същества. Но дали само и единствено техният глас трябва да бъде чут? И само и единствено тяхната позиция ли трябва да се изучава в училище? Аз не смятам така!

Сериозният въпрос, който вече е политически, звучи по следният начин: в България няма само християни. Има и (както посочих по-горе) атеисти и твърди материалисти. Но има и мюсюлмани, има будисти, индуисти. Те не вярват в християнството и искат да възпитават децата си по техните обичаи. Със сигурност и друговерците и атеистите имат някакви концепции за морала и за доброто и злото. Няма ли да нарушим техните права, ако ги задължим да вярват в християнските обичаи?

И отговорът на този въпрос е, че дори и да съществуват множество култури, ние живеем в Европа, която е такава, каквато е, заради християнството. Ние сме длъжни да подсигурим нашите деца да познават Европа и нейната история. Въпреки че много либерали се опитват да маргинализират ролята на християнството, няма спор – то безспорно е помогнало за оформянето на европейската култура и дори и на науката.

Поради това в училищата трябва да се изучава и история на християнския свят (в която не всички факти са приятни, разбира се), но и (изненада!) християнска етика. Защото разбирането на християнската етика и християнския светоглед ни дава отговор в какво са вярвали тези мъже и жени, които са оформили историята на нашия континент и защо са постъпвали така, а не иначе. Какво е накарало Боян-Енравота да не се откаже от християнството, рискувайки да загуби собствения си живот от ръката на хан Маламир? Материалистичното обяснение би било, че в древността хората са се избивали заради религии … и толкоз. Но това не променя факта, че християнството и неговите ценности имат дълбоко приложение в човешкия живот и дава едно удовлетворително обяснение за нашата способност да оценяваме красотата, изкуството, да ковем и да прилагаме законите, да се стремим да постигнем един справедлив свят, но парадоксално този стремеж винаги да стои неосъществен.

„Днес, дори и вярата в Бог да избледнява сред Запада, страните, които някога бяха колективно известни като християнски, продължават да носят белега на двухилядолетната революция, която християнството представлява. То е основната причина защо общо взето повечето от нас, които живеем в пост-християнско общество, все още приемаме за даденост, че е по-благородно да страдаме, отколкото да причиняваме страдание“, пояснява историкът Том Холанд. От християнството идва убеждението, че всеки човешки живот има своята стойност.

Училището – това е място, където децата трябва да научат факти за природните закони. Съгласен съм. Трябва ли обаче училището да бъде ценностно-неутрално? И ако не е ценностно-неутрално, това означава ли, че нарушаваме принципа за неразделение на църква от държава (от което либералите изпитват див ужас)? Тук обаче трябва да ви успокоя – училището де факто никога не е било ценностно-неутрално и е невъзможно да бъде. Независимо дали ценностите са заложени в учебния план или не, учителите преподават ценности. Сто процента. Категорично. Дори и да не е заложено в учебния план, аз си спомням как в моето училище децата задаваха въпроси и за икономика, и за наука, но и за религия. И учителите разкриваха своя светоглед, защото беше неизбежно. Обучението, скъпи читатели, представлява вид комуникация между ученик и култура, която носи своя морален заряд, предположения за това кое е реално, вярвания за вечните човешки въпроси. Нашата култура, погледната от исторически ъгъл, има своите християнски корени. Пренебрегването им и изваждането им от контекста на съвременното обучение крие директна опасност от преподаването на ценностите, налагани от атеистичния натурализъм – а това вече не е атеизъм от тип „отсъствие на вярване в каквото и да е божество“ – а нов тип религия.

Така че защо да няма християнска етика в учебния курс? Не бива да се поддаваме на паниката, която внасят ляво-мислещите. Не бива да бъркаме преподаването на етика и морални ценности с преподаване на християнски фундаментализъм. Съществува сериозна разлика между искането да се въведе молитва в училище (религиозна практика) и да има морално съдържание в учебния план (част от философията). Да не разбираш разликата е все едно да не правиш разлика между учтива усмивка и флиртуване.

Никой няма желание да флиртува с Инквизицията и средновековното мракобесие, в каквото ни обвиняват либералите. Предполагам, че няма разумен консерватор, който да иска това. Но християнска етика – какво му е лошото?

 

 

lost-world-adam-and-eve

Не мога да се сетя за друга тема, която толкова силно да разделя християнския свят, колкото темата за сътворението на света и първите хора. Вярно е, че през последните 100-200 години науката буквално разби представите за произхода на човечеството. От една страна всичко започва с Чарлз Дарвин и неговия безспорен принос за развитието на еволюционната теория. Разбира се, това не е попречило на мнозина да я приемат и да си кажат: „Е какво толкова – има ли значение как Бог е направил света, може пък и чрез еволюция да са се появили Адам и Ева“. От друга страна са модерните научни открития – както палеонтологичните находки, така и постиженията на геномиката и популационната генетика. Накратко казано, науката не е успяла да открие, че всички хора произлизат от една-единствена двойка (било то Адам и Ева, било то Ной и жена му). Напротив – всички използвани до този момент научни модели са категорични, че живеещите днес хора не са произлезли от една-единствена двойка, а от популация, чийто минимален размер е бил 10 000 души. Да – вярно е, че науката си сложи с понятията „Y-хромозомен Адам“ и „митохондриална Ева“ – т.е. може да се докаже, че при всички живи хора може да се проследи митохондриалното ДНК до една жена в миналото и при всички мъже може да се проследи Y-хромозомата до един мъж. Но тези факти не доказват наличието на библейски Адам и Ева, а напротив – и Y-хромозомният Адам, и митохондриалната Ева са били част от голяма популация. При това те не са живели по едно и също време.

Няма нужда да казвам, че това е любим аргумент на атеистите. Защото ако сме произлезли от популация, а не от единична двойка, цялото богословие се срутва, нали така? Без Адам и Ева, които да съгрешат, няма как да се обясни богословски разпространението на греха в света. Съответно цялата жертва на Исус Христос като изкупител на греховете се обезсмисля и цялото християнство рухва.

Но дали?

Джон Уолтън е автор на книгата „Изгубеният свят на Адам и Ева“ (издадена през 2015 г. от издателство InterVarsity Press), в която се разглеждат най-наболелите въпроси: съществували ли са наистина Адам и Ева? Може ли да се отхвърли категорично тяхното съществуване? Наистина ли Адам е направен от пръст, а Ева – от ребро? Истинска ли е била змията в градината? Или това е просто глупава история?

Книгата „Изгубеният свят на Адам и Ева“ обаче не е книга за еволюцията. Нито представлява опит да се съчетаят модерната наука и Библията. Джон Уолтън няма никакъв проблем да приеме модерната наука, включително и еволюционната теория и твърденията, че човечеството е възникнало чрез поетапни промени в рамките на популация. Уолтън е професор по Старозаветна литература в колежа Уетън и неговият експертен потенциал е в критиката на Стария Завет.

„Изгубеният свят на Адам и Ева“ е написана на висок, академичен стил. Затова на няколко пъти изпитвах сериозни трудности да я разбирам, особено когато Уолтън прави сравнения между Стария Завет и други писания от Близкия изток – вавилонски, асирийски, шумерски, акадски.  Непрекъснато има препратки към „Енума елиш“, към „Гилгамеш“ и сходни митологии. Няма как – това е необходимо зло, за да може да бъде доказана целта на автора.

А целта на Уолтън е да ни покаже, че ако разглеждаме Битие в рамките на културата на древен Израел и културата на древните народи около него, конфликт между съвременната наука и вярата няма.

Ако изобщо има конфликт, той е между съвременната наука и съвременните опити да я нагодим с Библията. Не е възможно да направим това, без да се оплетем като патета в кълчища. Това е така, защото съвременният свят е материалистичен. Философията ни е материалистична, онтологията ни (т.е. философският дял, който се занимава с въпроса: „какво означава дадено нещо да съществува“?)  е материалистична и съответно ние се мъчим да обясним нашето съществуване през материалистичен светоглед.

Уолтън оставя Библията да говори сама за себе си, но в рамките на древната култура. Древните жители на Израел не са били материалисти от модерен тип. Тяхната онтология е била функционална. Съответно Битие не е книга, която е ангажирана с материалистичния произход на света, а книга, която разкрива как Бог задава функции на света.

Материалистичната онтология никога не може да обясни в пълнота шестте дни на сътворение и седмия ден, в който Бог си почива. За материалиста нещата са прости – Бог е работил шест дни, накрая си почивал. И толкоз. Но за функционално ориентирания човек именно седмият ден е бил най-важен – в този ден Бог е започнал да изпълнява най-важния си план – да въведе сътворението в ред. Адам (независимо дали е бил създаден ex nihilo, или е бил просто един от хората, част от ранната човешка популация – тук е коректно да отбележим, че за разлика от някои либерални богослови, които тълкуват Битие съвсем символично, Уолтън не отрича съществуването на исторически Адам) е изпълнявал централна част от Божия план. Адам е бил поставен в градина, която е символ на Божия храм и неговата роля е била да помага да в привеждането на сътворението в ред. С акта си на непокорство той не успява да изпълни Божия план и вместо към подредба, светът започва да върви към хаос. Именно поради това Бог трябва да приведе в действие друг план, който включва нов Адам и възвръщането на оригинално предвидения Божий ред. Исус Христос е последният Адам.

Би било погрешка да тълкуваме Адам като наш генетичен предшественик и че едва ли не грехът се разпространява по някакъв генетичен път чрез всички хора (някой веднага би задал въпроса – ако това е така, не трябва ли да станем родственици с Христос чисто физически?).  Идеята на Уолтън е, че описанието на Адам и Ева трябва да бъде разбирано архетипно (а не прототипно). Архетипът е вид представител. И тъй, в Адам ние всички съгрешаваме. Но чрез Христос, който също е архетип, ние получаваме спасение.

Не е въпросът в това дали приемаме или отричаме еволюцията. Не е въпросът в това дали Адам е бил създаван de novo, ex nihilo или е произлязъл по еволюционен път, но не е бил уникален и е бил част от дадена популация. Не е въпросът в това дали той е бил изкушен от буквална змия или дали той е изял буквален плод. Битие е древна книга, отразява древния светоглед на някогашните Израилтяни, писана е конкретно за тях и чрез нея са разкрити определени богословски истини за тогавашния свят.

Да приемаме Библията сериозно – това въобще не означава да се опитваме да я хармонизираме с модерната наука. Според Уолтън това означава да успеем да разберем как древните хора са гледали на нея, за да я схванем в оригиналния контекст и оригиналната култура.

Горещо препоръчвам „Изгубеният свят на Адам и Ева“ на всички хора с интерес към богословието, но съответно чудещи се дали трябва да избират между науката и вярата. Надявам се тази книга да е достатъчна, за да разберат, че такъв избор изобщо не стои – Библията може да е богословски вярна и без да е нужно отразява гледището на науката на 21-ви век.

Оценка: 4/5

galileo-trialГалилео Галилей на съд. Image : Cristiano Banti (1857)

Християнската църква е оказала пагубно влияние върху науката. Тя е спряла прогреса поне за 1000 години. Ако нея я нямаше, днес щеше да има междузвездни полети

Това изказване го прочетох във Фейсбук от доста грамотен човек, физик, работил дълги години в сферата на науката. И не е единственото. Много мои грамотни приятели са на мнение, че общото влияние на църквата върху развитието на науката е било по-скоро негативно. Но колкото и да съм голям почитател на космическите полети, трудно ми е да се съглася с него. Много историци категорично не са съгласни. Не само защото е почти невъзможно да се предскаже какво щеше да е развитието на човечеството без появата на християнството. А защото просто не е вярно, че църквата традиционно е била враг на науката.

Днес може би изглежда иначе. Дебатът между еволюционни биолози и младоземни креационисти като че ли показва, че науката и религията са в състояние на неизбежен конфликт. Но това не е така. Креационизмът е доста късно явление в историята на църквата. Дълги години преди публикуването на „Произход на видовете“ на Чарлз Дарвин през 1859 година евангелските християни нямат проблеми с научните твърдения, че земята е стара (Марчев, 2007).  Младоземният креационизъм започва да набира популярност едва през последния един век и особено през 60-те години под влиянието на Хенри Морис. Наистина, приликата между младоземния креационизъм и традиционната църква е много по-малка от приликата между младоземния креационизъм и съвременните псевдонаучни течения като отхвърлянето на ваксините, плоскоземството, отхвърлянето на историческия факт, че човек е бил на Луната. Съвременните псевдонаучни течения, в това число и креационизмът, са просто продукт на демократизацията на обществото и пряк резултат на тенденцията лаици, а не експерти да се изказват по всички възможни въпроси. С бурното развитие на интернет лаиците вече имат инструмент да формират общественото мнение и така те изместват експертното мнение от публичното пространство.

През 2011 г. на блог-страниците на Нейчър се появи статия (източник) от Джеймс Ханам, д-р по История и философия на науките от Кеймбридж. Статията е озаглавена „Науката дължи твърде много както на християнството, така и на Средните векове“.  Тук ще се опитам да преразкажа основните моменти от нея.

Много от примерите, които често се цитират като факт, че религията задържа научния прогрес, се оказват неверни. Църквата никога не е учила хората, че Земята е плоска и никой не е смятал така през Средновековието. Папите никога не са забранявали човешките дисекции и гръмоотводите. Не е имало нито един пример за човек, който е бил изгарян на клада поради придържането си към научни идеи. Въпреки това тези примери продължават да се цитират като „доказателства“, че клириците пречат на научния прогрес.

Безспорно Галилео Галилей е бил изправян пред съд за това, че е твърдял, че въртенето на Земята около Слънцето е абсолютен факт, а не че това е просто една хипотеза, както е настоявала Католическата църква. И въпреки това историците са преосмислили и този случай – съдебното дело срещу него е плод не само на научен консерватизъм, но също така и на папски егоизъм. Трудно е този единичен случай да оспори подкрепата, която Църквата е давала на науката през вековете.

Църквата е подкрепяла науката по различни начини. На първо място – финансово, Католическата църква е била основен спонсор на научните проучвания. През Средните векове тя е давала пари на монаси и свещеници да учат в университетите. Църквата дори е настоявала математиката и природните науки да са задължителна част от учебния курс. След проведен дебат Църквата е приела Гръцката и Арабската естествена философия като инструмент за защита на вярата. До 17-тия век Йезуитският орден става водещата научна организация в Европа. Публикувани са хиляди статии и откритията се разпространяват по цял свят. Самите катедрали са били построявани така, че да имат функцията и на обсерватории с цел подобряването на точността на календарите. Съвременната генетика се е зародила в монашеска градина.

Широкото прилагане на науката в практиката и развитието на модерните технологии се случва едва през 19-ти век. Преди това единствената причина, поради която хората се занимават с наука, е любопитство или религиозна набожност. Християните са вярвали, че Бог е създал Вселената и е определил Законите на природата. Да изучаваш тези закони е бил начин да се прекланяш на Бог. Имало е много малко други причини да се занимаваш с науката, освен да я приемеш като религиозен дълг. Именно вярата е била тази, която е накарала Коперник да отхвърли грозната Птолемеева Вселена. Религиозната вяра е довела до това Йохан Кеплер да открие структурата на Слънчевата система, тя е накарала Максуел да сведе електричеството и магнетизма до серия уравнения.

И все пак в рамките на Късното средновековие се появяват някои изобретения като механичния часовник, очилата, печатарските устройства. Средновековни теории за ускореното движение, ротацията на Земята и инерцията са използвани в трудовете на Коперник и Галилео. Дори и през т.нар. „тъмни векове“ от 500-1000 година е имало напредък след рухването на Рим. Селскостопанската продукция е напреднала поради използването на тежки плугове, хамути, сеитбообръщение, воденици, което е довело до увеличаване на човешката популация.

Идеята, че Християнството пречи на науката, се появява едва през Просвещението. Волтер се е противопоставил на Католическата църква поради нейната връзка с абсолютната монархия. Да обвиниш поповете, че пречат на научния прогрес, е бил безопасен начин да изразиш политически аргумент.

Спирам дотук със статията на Ханам и естествено е да се питаме – ако действително Църквата е такава спирачка за науката, защо тогава всички ранни учени, които са дали начало на научната революция, са били християни?

Един от възможните отговори, който е любим на атеистите, е : ами това са били единици, които са имали смелостта да се опълчат на консервативната църква.  Но няма как това да е така, тъй като Католическата Църква като институция е била основен спонсор на науката в по-далечното минало. Дори и днес тя продължава да финансира научни изследвания. Всеки може да влезе в уебсайта на Понтийската академия на науките и да се запознае с него.

Дж. Л. Хейлброн, американски историк от Калифорнийския университет, е категоричен : „Католическата църква е дала по-голяма финансова помощ и социална подкрепа от всеки друг и всички останали институции за изучаването на астрономията в рамките на повече от шест века, от възстановяването на древни знания по време на Късното средновековие, до епохата на Просвещението“.

Полагането на основите на модерната наука е направено в Ранното средновековие. Във всички големи западни градове се появяват първоначално т.нар. Катедрални училища. По-късно те еволюират в първите университети. Първи се появява Болонският университет през 1088 година.  Университетът в Париж се появява през 1150 година, след което възниква Оксфордският през 1167 година.

И все пак, нека се върнем на въпроса – колко години са загубени в периода между падането на Римската империя и повторното внедряване на загубените учения във вече християнизирания запад? Каква е ролята на християнството във всичко така – положително или отрицателно? Може ли наистина да се говори за ранното средновековие като за „тъмни векове“? С колко столетия сме останали назад? Със 100, 200, 500 или 1000?

Тук трябва да ви кажа – аз не съм професионален историк. Историята ми е едно от хобитата. Въпросът за падането на римската империя е твърде сложен, за да се обхване с едно изречение. Едно е ясно – също както Рим не е построен за един ден, така и не е паднал за един. Тук става въпрос за комплексен процес. Да се каже, че няма загубено познание от 4 септември 476 година до, да кажем, появата на първите университети през 1088 година би било пресилено. Но би било пресилено и да кажем, че цялата цивилизация е рухнала.

Причините за рухването на Римската империя са много. Християнството има малка, но не и незначителна роля (източник). Ролята на християнството се свежда до ерозирането на много традиционни вярвания и ценности и разпалването на конфликт между християните и древните езически философии. Цялостният списък за рухването на Рим е доста голям: политическа корупция, икономически проблеми, некомпетентни лидери, появата на болести, атаки от варварите (последните силно са отслабили военната мощ на империята).

Тук е важно да се отвори една важна скоба – Римската империя се разделя на Западна и Източна, като източната днес я изучаваме в историята като Византия. Но думата „Византия“, която я срещаме в учебниците, не се е използвала от местните жители. Те не са се наричали „византийци“. Напротив, жителите са продължавали да наричат своята империя Римска империя, а самите себе си римляни (ромеи). Другите нации също са ги наричали римляни. Хората са имали римски титли и институции. Отделен е въпросът, че тези източни римляни са били основно гърци и че гръцкият език и култура са започнали постепенно да изместват римската. Важното е да се подчертае, че центърът на цивилизацията, градовете, училищата в един период от човешката история са се намирали основно на изток, за сметка на временния хаос на запад. Съществена част от познанието е било съхранено.

Тук има много интересен цикъл – В Западна Европа действително покрай падането на Рим много книги са били изгубени. Но не и в Източен Рим (Византия). Междувременно гръцкото познание е попаднало в Арабския свят и Халифатът е превел много книги на арабски. Оттук има две важни събития, които дават тласък на Възраждането и оттам на ранния научен прогрес.

Първото събитие е въвеждането на древните гръцки познания обратно чрез Латинските преводи на 12-ти век. Това е много интересен цикъл – след падането на Рим познанието се отправя към арабския свят, където е преведено на арабски, след което през 12-ти век преводачите отново го връщат обратно, превеждайки от арабски на латински.

Второто събитие е падането на Константинопол (източник).  В древността основен културен център е Римската империя. В Ранното и Развитото средновековие културен център е Източната Римска империя със столица Константинопол. В Източната Римска империя, в школи като Магнаурската, продължават да се преподават природни науки, математика, богословие. Може би най-важният напредък в науката, който се случва по време на Византийската империя, е в областта на медицината. Няма никакъв спор, че византийската медицина не просто надгражда римската и древногръцката – тя е и по-добра и качествена. За пръв път се появява диагностика на базата на урина, а християнската църква изиграва ключова роля в строежа и поддръжката на болниците.

Падането на Константинопол под османска власт е ужасно и трагично събитие – градът е основан през 330 г. и пада под османска власт през 1453 година – за своето 1120-годишно съществуване той е величествен символ на човечеството също както и Рим. През почти цялото време той е в обсега на Византия, като изключим период от 60 години през 13-ти век, през който е под владичеството на католически рицари (това е Латинската империя). След падането на Константинопол под османска власт много грамотни хора, които се страхуват от преследване, се отправят към Запада и с тях носят много книги, които водят обратно до изместването на центъра на науката от Изток на Запад.

Съвременният атеистичен свят има твърде опростена картина за историята на науката. В главите на повечето атеисти историята може да се сумира по следния начин: по времето на Римската империя има стабилен научен прогрес, по времето на Ренесанса настъпва разцвет в науката и технологиите, а между тях – тъмно, мрачно средновековие с общество, управлявано от малоумни свещеници, които са се молили по цял ден и са си зяпали в пъпа. В средновековието обаче са се появили гениални учени като д-р Мирабилис (монахът Роджър Бейкън, 1219-1292),  който има невероятни трудове в областта на оптиката, астрономията, алхимията, географията. Специално трудовете му в областта на оптиката са невероятни и по-късно влизат в курса на обучение в няколко средновековни университета.

Докато безспорен факт е, че в Ранното и Развитото средновековие културният център се измества към Източната Римска империя, а Западът изостава, дори и там тогава се появяват хора като Преподобния Бийд, който има засилен интерес към природните науки и е написал „Еклесиастова история на Английските народи“ – eдин от най-сериозните исторически трудове за времето си. Нека да не забравяме и Робърт Гросетест (1175-1253 г.), който за пръв път въвежда в Западния свят концепцията за контролирания експеримент и приложението му в демонстриуемата наука. Той пръв смята, че понеже могат да се наблюдават и предскажат определени небесни движения, това води до предположението, че в природата има универсални закони. И веднага щом тези закони бъдат разбрани, това може да доведе предсказания за поведението на други обекти освен Луната. След като Гросетет умира, той е признат за светец И за голям учен.

Исаак Нютон казва през 1676 година: „Ако виждах по-далеч от другите, то е защото стоях на раменете на гиганти.“ Това е и мотото на научната търсачка Google Scholar.

Много хора днес може би си мислят, че съвременната наука е започнала с Нютон, Коперник, Галилео. Но тези хора са стояли на раменете на гиганти. Те са използвали натрупаното до този момент познание от предишни учени – като Гросетест, като Бийд, като мнозина други, които изобщо не споменаваме днес.

Идеята за средновековния период като „мрачен“ вече не се възприема от модерните историци на науката. И ако атеистите наистина искат да се фокусираме само върху модерните достижения на съвременните атеистическо мислещи интелектуалци, нима трябва да пренебрегваме трудовете на гигантите от по-предходни епохи?

ПП: А, да… и преди някой да изкаже изтъркания аргумент : „Ама те в древен Рим са имали тръбопроводи, канализация, бани и тоалетни, докато поповете са забранявали хората да се къпят и затова е имало чума“, държа да напомня тази ревюирана статия в журнала Parasitology (източник),  че дори по времето на Римската империя паразитните заболявания са били също толкова разпространени, колкото и по времето на Бронзовата и желязната епоха. Римските бани са били доста мръсни, водата е била сменята рядко и на повърхността й са се натрупвали мръсотия и остатъци от римска козметика. Което е било чудесна възможност за разпространение на заболявания.  Римляните не са разполагали с познанието, че ендопаразитите идват отвън – те са смятали например, че глистите се завъждат спонтанно в червата поради лошия баланс на флуидите. 

flying-spaghetti-monsterАдам и Летящото спагетено чудовище

Повечето модерни атеисти се съгласяват около твърдението, че по отношение на съществуването на Бог, атеизмът като светоглед трябва да е подразбиращата се позиция. Те смятат така: в отсъствието на доказателства за съществуването на Бог атеизмът е единственото рационално гледище, а същевременно повечето теисти придобиват теистичния си светоглед в хода на личното си израстване или под въздействието на средата.  След зададен въпрос от момиче: „Ами ако грешиш (за съществуването на Бог)?“, атеистът Ричард Докинс (източник) например отвръща по следния начин: „Ти разбираш добре какво означава да не вярваш в определени богове, защото не си мюсюлманка, не си индуистка. Защо не си индуистка? Защото по стечение на обстоятелствата си отгледана в Америка, а не в Индия. Ако беше отгледана в Индия, щеше да си индуистка. Ако беше отгледана в Дания по времето на викингите, щеше да вярваш в Тор. Ако беше отгледана в древна Гърция, щеше да вярваш в Зевс. Ако беше родена в централна Африка, щеше да вярваш в голямото ЖуЖу в планината. Няма никаква причина да си избираме юдео-християнския бог, в който по стечение на случайността си била отгледана да вярваш, и да ме питаш – ами ако греша“… Горе-долу така отговаря всеки атеист, който познавам: „В света има 4300 различни религии. Ти вярваш в една и не вярваш в 4 299. Аз просто не вярвам във всичките 4 300“.

Но твърдението, че атеизмът е правилната изходна позиция по подразбиране, не се споделя от всички хора, включително не се споделя от всички учени и философи. Д-р Пол Копан, християнин и апологет, защитил дисертация в областта на философията на религиите, е абсолютен противник на схващането за презумпцията на атеизма. Според д-р Копан неутралната и разумна позиция е агностицизъм, а атеизмът не е просто липса на вяра, но отхвърляне на вярата в Бог или богове. Въпреки че атеистите масово казват: „Топката е във вашето поле, вие трябва да докажете, че Бог съществува“, в момента в който атеист изкаже следното твърдение : „Бог не съществува“, той изразява претенция за познание по абсолютно същия начин, по който и теистът го прави. И така, в момента, в който атеистът каже : „Бог не съществува“, ние веднага можем да отвърнем с контрааргумент : „Защо мислите така? Какви аргументи ще приведете в полза на това твърдение?“Атеистите най-често изобщо не привеждат преки аргументи в полза на това, че Бог не съществува. Те отвръщат: „Аргументите на вярващите за съществуването на Бог не работят“. Но дори и тогава д-р Копан отвръща: „В такъв случай ти трябва да си агностик, а не атеист. Логично погледнато е напълно вероятно Бог да съществува, дори ако наличните аргументи за неговото съществуване не работят. За да бъдеш атеист, необходимо е да покажеш нещо повече от твърдения, че аргументите за наличието на Бог не работят. Трябва да покажеш защо Бог не може да съществува. Отсъствието на доказателство не е доказателство за отсъствие“ (източник: Копан).

Като си говорим за агностицизъм, искам да направя една вметка за Айнщайн. Онзи ден във фейсбук групата „Атеисти“ пак зачекнаха неговото име.  Не е чудно защо – Алберт Айнщайн (1879-1955)  е най-известният учен, живял през последните 100 години, и всеки от двата лагера, на атеисти и вярващи, се опитва да го привлече в съответния лагер.  За да се спре със всякакви спекулации, трябва да признаем следното: Айнщайн определено не е бил християнин, той не е вярвал в концепцията за личностен бог и е отричал да съществува „Спасител“. Но Айнщайн не е бил атеист, в писмо от 1950 г. до М. Берковиц пише следното : „Моята позиция за съществуването на Бог е тази на агностик“.  Освен това Айнщайн е обичал да громи хардкор атеистите и е казвал за тях следното: „Фанатичните атеисти са като роби, които все още усещат теглото на отхвърлените след дълги усилия вериги“ (източник). А ако търсите световноизвестен учен, който е християнин – ето ви Франсис Колинс.

Така че неутралната изходна позиция определено е тази на агностицизма и оттук насетне можем да се отправим към търсенето на истината. По отношение на Бог има две възможности: или го има, или го няма. Ако Бог има, съществуват много варианти: Да е създал творението, но да не се занимава с него. Възможно е обаче да го е създал, да се занимава с него, но да не се е открил специално на хората. А е възможно и следното – създал го е, занимава се с него и периодично се разкрива на някои хора.

Ако обаче допуснем, че Бог съществува, че се занимава с творението и периодично се разкрива на някои хора, тогава ние сме длъжни да разгледаме наличните писания на тези, които твърдят, че са го познавали. Християните традиционно твърдят, че Бог се е разкрил на Авраам, Исаак, Яков, Моисей, на Пророците от Стария завет и освен това твърдят, че се е въплътил в човек, дошъл е на Земята, живял е, страдал е, бил е разпънат на кръст и се е възнесъл, но е оставил своите последователи.

Истинският въпрос е – защо трябва да вярваме точно на това? Защо християнството, а не другите вярвания като будизъм, хиндуизъм и т.н.? Защо Исус, а не Зевс и многото останали богове и богини на Гърция? А защо не Юпитер, защо не Тор?

Да, вярно е, че с развитието на науката стана по-трудно да доказваме автентичността на Библията поради някои от археологическите открития. В средата на 19-ти век археолозите се разровили в древни Вавилонски документи и открили нещо поразяващо – история за сътворението, която носи забележителни сходства с книгата Битие от Библията. Става въпрос за история, известна днес под името Енума Елиш. Представителите в академичния свят по това време били в шок. Започнали да се прокарват твърдения, че може би Битие е просто една от множеството древни истории за сътворението. Нещо повече – вероятно евреите просто са поеврейчили вавилонските притчи в собствените си свещени книги по време на Вавилонския плен и понеже са били сърдити на вавилонците, че не зачитали техния бог Яхве, взели че са премахнали всички останали богове от писанията, за да създадат монотеистичната религия Юдаизъм.

Но откритите от науката данни за други култури (Шумерски, Египетски, Ханаански) показали следното: Вавилонската култура не е имала такова голямо влияние върху еврейската култура и Битие не е взаимствана от Енума Елиш (източник).  Разбира се, ние трябва да продължим да имаме предвид, че Битие е древна книга и е описвала събития, характерни за древните хора.

Това, което прави книгата Битие от Библията уникална в сравнение с всичките останали писания от Близкия Изток и това което най-ярко я отличава от езическите божества, е липсата на теогония. Теогония означава битие, произход на боговете и е обща характеристика на близкоизточните божества. Богът на Библията е коренно различен от всички тях – той не е създаден от Вселената, както са създадени езическите богове.  Библейският бог е несътворен, той е създател на Вселената.

Но това, което е може би най-забележителното е, че липсва каквото и да е обожествяване на небето и земята и най-вече на звездите, планетите, Слънцето и Луната. Вселената, за която се разказва в Битие, не е митически конструкт. Това е нашият видим, познат свят – със светлина, небе, море, земя, Слънце, Луна и звезди, растения, риби, животни. Библейската книга Битие се занимава с фактически, а не с митологически събития.  Ако книгата Битие е взаимствана от други митове, защо е толкова фундаментално различна от всички тях?

Алтернативната (атеистична) идея, че Библейските писания представляват опростен вариант на Вавилонските легенди, не е издържана. В древния Близък Изток правилото е било, че прости записи или традиции са се превръщали в легенди, но не и обратното. Легендите не са били опростявани, нито са били превръщани в псевдоистория (Източник: Джон Ленокс: Седем дни, които разделят света).

Ако проверката на достоверността на Стария завет изглежда трудна, но както показах по-горе, съвсем не невъзможна задача, бихме могли да поразсъждаваме и относно Новия завет, който обхваща по-късни исторически времена. За живота на Исус Христос, централна фигура на християнството, знаем най-вече от четирите евангелия. Но дали те са достоверни?

Много добро становище по въпроса дава д-р Уилиам Лейн Крейг, защитил докторска степен в Университета Бирмингам. Крейг е автор на сайта ReasonableFaith (източник). Няма никакъв спор, че Евангелията не принадлежат в жанра на митологията, художествената литература и басните. Евангелията са най-близки жанрово до древните биографии, като Плутарховите „Успоредни животописи“. Това ги прави доста различни от целенасочената художествена измислица. Авторите на Евангелията са се опитали да напишат исторически сведения за реални хора, места и събития. Горе-долу същия аргумент съм го чувал и от устата на проф. Калин Янакиев (СУ), един от най-добрите български философи и богослови.

Горещо съветвам да разгледате сайта на д-р Крейг. Неговата статия „Доказателства за Исус“ (източник) разказва за множество исторически сведения, извън Евангелията, които доказват широка част от нещата, описани в Евангелията. Независимо от твърденията на Ричард Докинс (който не е историк, а е биолог), че Исус е митологична, а не реална личност, повечето историци са стигнали до консенсус, че по време на владичеството на римския император Тиберий е имало евреин, който се е казвал Исус, за който се говори, че е правил чудеса, който е бил учител, който е бил екзекутиран на кръст със съгласието на префект Понтиус Пилат и който е имал доста последователи дори и след неговата смърт.

Ето какви са аргументите на д-р Уилиам Лейн Крейг за достоверност на евангелията и защо можем да приемем, че разказват за исторически събития, а не за легенди.

  1.  Липса на достатъчно време, което е необходимо, за да могат легендите да изместят историческите факти. Интервалът от времето между събитията и тяхното записване в Евангелията е бил твърде кратък, за да може паметта на хората относно това, което се е случило, да бъде заличена.
  2. Евангелията не са аналогични на народните приказки и градските легенди.
  3. Еврейската методика на предаване на свещени традиции е била изключително добре развита и надеждна.  В една устна култура, каквато е била Палестина от 1-ви век, способността да запаметяваш и да възпроизвеждаш точно факти, е била изключително ценена. Още от най-ранна възраст децата в дома, училището и синагогата са били учени да запаметяват свещените традиции. Последователите на Исус със сигурност са се отнасяли със същата грижа към ученията му.
  4. Имало е естествени спирачки срещу разкрасяването на историите за Исус. Имало е  очевидци и събитията са ставали пред очите на апостолите. Тези, които са се срещали с Исус са продължавали да живеят и след смъртта му, освен това съхраняването на традициите за Исус е ставало под ръководството на апостолите. Тези фактори са били достатъчни да се противопоставят на естествените тенденции да се украсяват историите в посока, различна от тази, която е била съхранявана Христовите последователи.

Всичко това ни дава основание за рационална християнска вяра.  На фона на гореописаното трудно можем да си представим как изобщо може да става дума за сравнение на християнството с пародийната религия на Летящото спагетено чудовище. Уви, за голямо съжаление голяма част от съвременните атеисти въобще не са си правили труда да навлизат в дълбочина на християнството и тяхното непознаване на Библията, както и липсата на задълбочени познания в областта на историята като цяло, е шокиращо.

Мога само да се надявам, че някои от читателите на блога с отворен ум (макар и не хардкор атеистите, съществена част от тях са абсолютни догматици) ще се замислят за всичко, което написах, и няма да се влияят от крайните тенденции в съвременното общество от типа на: „Ако си разумен, непременно ще си атеист“.

toddler-tantrum-picture2

Наскоро попаднах на една статия, която веднага грабна вниманието ми. Става въпрос за съвременните тенденции при възпитанието на децата и как то се отразява на развитието на обществото. Статията е писана от д-р Фин Майлергаард и е достъпна в оригинал на този линк (цък). Понеже изключително много ми хареса, реших да я преведа и на български.

Приятно четене!


Онзи ден ми предстоеше полет от Амстердам до Ница (където живея) и  преживях нещо, което затвърди усещанията, които изпитвах в продължение на дълъг период от време.

Когато се качих на самолета и стигнах до моя ред, видях, че имаше едно момиче на около 5 годинки, което седеше на моето място до прозореца. Казах й, първоначално на английски, а после и на френски, че това е моето място и да е така любезна да ми го отстъпи. Веднага след това нейната майка, която си поставяше багажа в багажното отделение над главите ни, ме сграбчи за ръката и ми каза, че нейната дъщеря желае да седи до прозореца. Отвърнах на майката, че това не е мой проблем и я помолих да премести дъщеря си, за да може качването на самолета да продължи. Дъщерята взе да вика и да крещи след като майка й и каза нещо на холандски. Момиченцето не се премести до момента в който една от стюардесите не се намеси. Няма нужда да споменавам, че това беше един ужасен полет до Ница, като майката седеше на средното място, а дъщерята – на мястото до пътеката.

Работата е там, че с най-голямо удоволствие щях да й отстъпя мястото до прозореца, ако отношението беше различно и ако вече не бях преживял поредица от подобни инциденти, при които децата на други хора не знаят как да се държат и родителите смятат, че това е напълно нормално.

Когато се прибрах благополучно вкъщи, започнах да осмислям случката от по-широк ъгъл.

Летя доста често, на повече от 150 полета годишно, така че съм доста твърдоглав, когато става въпрос да търпя и да толерирам поведението на други хора. Имам и две пораснали деца, които летят около света заедно с мен, откакто са се родили.

Тенденцията е, че околните деца стават все по дразнещи, защото все по-голям брой родители ги третират като крале и кралици, които имат неограничена свобода да правят каквото искат и когато искат. Интересният въпрос в случая е: ЗАЩО? Защо родителите съзнателно възпитават децата си по начин, който несъмнено ще ги нарани ужасно по-нататък в живота?

И ето какво си мисля. Склонен съм да вярвам, че това е един от множеството странични ефекти на икономическия ръст – случила се е културна промяна. Може би хората с по-малко пари и с по-лошо образование са по-наясно, че е нужна здрава работа, за да постигнеш нещо. Може би образованите хора с повече пари са възприели нещата напълно погрешно. Понеже те са добре образовани и са финансово осигурени, те могат да планират живота си по начина, по който искат. Те дори могат да решат кога точно да имат бебе. Това бебе се превръща в още един трофей на рафта заедно с хубавата работа, къщата в провинцията и ваканциите до Френската ривиера, където по стечение на обстоятелствата живея. Изглежда, че много родители се страхуват да възпитават деца. Имам приятели с деца, които са истински слуги на техните малки крале и кралици, които седят на дивана и искат обслужване през цялото време, защото той или тя не могат да търпят да не са център на внимание, когато възрастните се опитват да проведат разговор за възрастни. Когато това се случва, аз се оттеглям.

Едно от нещата, които практикувам в моя живот, е да преподавам курсове по междукултурно лидерство,  организационно поведение и културни промени в нововъзникващите пазари. Преподавам в няколко бизнес училища и университети около света. В началото на всеки час аз винаги питам студентите каква оценка смятат, че имат. Студенти от развити и от развиващи се страни вярват масово, че имат шестици, докато студентите от по-слабо развитите страни са далеч по-скромни. Когато им кажа, че имат двойка и че в моите часове ти си никой до момента, в който не ми докажеш, че си някой, аз получавам много различни реакции – от „ами разбира се“ до „тебе трябва да те уволнят“. Отново има много ясна корелация между културата и нивото на икономическото развитие, откъдето студентите идват. Същите признаци наблюдавам и по отношение на тези, които се оплакват, че не получават шестица в края на семестъра. Става още по-жалко, когато родителите на 21-годишни студенти се оплакват за оценки. Сърдитите родители се навъртат наоколо до края на тяхното завършване.

Когато студентите се дипломират и са готови да кандидатстват за работа, ние можем да сметнем, че вероятно са се научили да си стоят на краката? Но не!

Известен брой компании, с които работим в Гугин, докладват, че не е рядко срещано родителите да пишат писмата за кандидатстване за работа, също както не е рядко срещано родителите да настояват да присъстват на интервюто. Това е доста по-доминиращо в дадени култури, отколкото в други.

И така малките крале и кралици се превръщат във възрастни крале и кралици. Ние създаваме култури от личности, на които през цялото детство им е казвано, че могат да правят това, което поискат и че не трябва да се съобразяват с другите хора изобщо. Те кандидатстват за работа с нереалистични очаквания относно каква трябва да им е стартовата заплата и нереалистични очаквания какво е необходимо, за да получат работата и да се задържат на нея.

Като крайност ние създаваме култури от свръхиндивидуалисти, които, когато техните родители не са в състояние да премахнат всички препятствия на пътя, могат да осъзнаят, че са напълно неспособни да управляват собствения си живот. Те ще се разсърдят на родителите си и ще ги накажат с това да не ги посещават.

Междувременно е нужно да сме наясно как компаниите трябва да се справят с множеството от егоистични индивидуалисти с нулева емпатия или културна интелигентност. Да наемеш чудовище е лошо решение. Да наемеш 100 чудовища може да ти съсипе компанията. До този момент сме стигнали до заключението, че развитието на правилната фирмена култура, базирана на устойчиви и дългосрочни ценности, е стъпка напред. Просто можеш да използваш тези ценности като справка колко добре хората се вмъкват културно. Трябва да постъпваме така, защото тези дни всеки е отличник.

halloween

Миналата година публикувах статията „Хелоуин и бесовете на българския народ„. Статията стана изключително популярна и си мислех, че какво е трябвало да бъде казано, вече е казано. Но тази сутрин, докато пътувах за работа, шофьорът на маршрутката беше надул радиото и отново попаднах на тоя спор защо хората празнуват чуждия празник Хелоуин, вместо да празнуват родния празник Ден на народните будители.

Само че подобно сравнение е ултра-мега-гига идиотско и въобще не възнамерявам да се извинявам на тези, които се чувстват засегнати от тези думи. Денят на народните будители е официален празник за България, неприсъствен за всички учебни заведения (източник). Хелоуин не е признат за официален празник в САЩ (източник). Популярен е, но не е официален. Точно поради това да се сравняват двата празника е все едно да се сравняват ябълки с портокали, както се изразяват в англоезичния свят. Далеч по-разумно би било да се сравнява Хелоуин с Кукеровден. Родните кукери са доста по-страшни от хелоуинските маскаради. На никой не му е хрумнало да сравнява Хелоуин с Кукеровден поради простата причина, че Кукеровден се отбелязва на Сирни заговезни, а поради едно съвпадение Хелоуин и Денят на народните будители се отбелязват по едно и също време. И о, ужас, как смеят хлапетата да се маскират и да дълбаят тикви, вместо да предпочетат „официалните и малко казионни тържества“ (както се изразява Манол Глишев)?

Подобна реакция доказва ясно неразбиране защо хората обичат да празнуват. Причината не е поради това, че искат да се оприличат на Сатаната. Нито защото искат да се отрекат от всичко родно и предпочитат да се американчат. Хората празнуват, защото им е забавно. Нищо няма да промени това, поне до момента, в който в България хората не започнат да празнуват по също толкова забавен начин някакъв друг празник, пък било то и Деня на будителите.  И не, подобно нещо като „патриотичен Хелоуин“ няма да свърши работа. Не е нужна пародия, а оригинално.

Не мога да разбера как съвременните радетели на „всичко българско и родно“ не могат да осъзнаят, че думичката „трябва“ убива духа на празнуване? Най-сигурният начин да отвратиш човек от дадено нещо (включително и от официален празник като Деня на народните будители) е да му казваш, че „трябва да го празнува“, докато онзи, другият с маските, „не трябва“. И с какъв акъл вярваш, че соченето на пръст би помогнало?

Вярно е, че в САЩ Хелоуин е изключително популярен и става все по-популярен. Но причината за това не е, че Сатана си действа в този свят, а защото при него елементът „трябва“ почти липсва. „Много американци са започнали да мразят определени празници, дори и Коледа, поради задължението да даваш подаръци и да се виждаш с конкретни хора. Пълчищите народ, които свързваме с празничното време, заедно със скъпите билети за транспорт около това време води до много стресиращ празничен сезон. От друга страна Хелоуин няма нито един от тези негативни аспекти. Няма увеличение на цената за самолетни билети на 31-ви октомври. Няма излишни тълпи в моловете и по улиците, като изключим самата нощ на Хелоуин. Не трябва да се дават подаръци, нито да отговаряш на нечии очаквания. Вместо това повечето американци просто искат да прекарат добро време заедно правейки нещо глупаво – като например да се облекат като нещо странно“, пише сайтът USA Federal Holidays.

Реакциите в публичното пространство показват, че хората не осъзнават горепосочените предимства на Хелоуин спрямо останалите празници. Хубавото е, че независимо от плюещите злоба интернет тролове, Хелоуин ще става все по-популярен – до момента, в който празникът не стане задължителен.

А това у нас никога няма да стане поради ред причини (политици, които гледат на Изток, соц-носталгици, пишман пуритани), така че не виждам повод за притеснение.

francis-collinsФрансис Колинс

Какво означава да съм образован човек, но същевременно да се самоопределям като християнин в днешно време? През изминалите няколко години съм се наслушал на какво ли не. Че съм предубеден. Че търся комфорт в една красива измислица, понеже не мога да приема света такъв, какъвто е. Че съм лицемер, понеже се опитвам да съвместявам вярата и науката. Че в опитите да асимилирам света със своите религиозни възгледи неизменно изпадам в състояние на когнитивен дисонанс поради конфликта между вярата ми и научните знания. Че поддържам отдавна остарели, варварски ценности. Че заради християнските си убеждения съм пещерен хомофоб и насаждам излишна вина в хора, които не са виновни, че са се родили такива. Че не разбирам науката и ако разбирах науката, никога нямаше да се занимавам с религия, защото религията е за тези, които не разбират науката.

Религията е за тези, които не разбират науката“ – едно време имаше такава страница във Фейсбук. Днес тази страница я няма, заменена от „Наука и критично мислене“. Посланието обаче по отношение на вярата и религиозността обаче си е същото. Ако разбираш науката, нямаш нужда от религия. Религиозните хора имат ниско IQ и не могат да си обяснят научните постижения, затова избират да вярват в древни фентъзита.

Но ако религията е за тези, които не разбират науката, невежа ли е Франсис Колинс?

Преди да питате „Кой е Франсис Колинс?“, аз бих ви посъветвал да не търсите в сайтовете на българските атеистични блогъри. Просто няма да намерите нищо за него, което лично мен ме изумява. Франсис Колинс не е някакво случайно взето име. Колинс е лекар и генетик, водач на проекта „Човешки геном“ – инициатива, проведена между 1990 и 2003 година, поставила си за цел да бъде установена ДНК секвенцията на целия еухроматичен човешки геном. Великият (в пълния смисъл на думата) учен обаче добива световна слава още преди това – през 80-те години става майстор в установяването на гените, отговорни за развитието на сериозни заболявания като муковисцидоза. Кариерата му е наистина блестяща и много хора могат само да си мечтаят за такава.

А да, има и още една подробност – Франсис Колинс е християнин. „Сериозен християнин“ по неговите думи.

Повечето образовани атеисти смятат, че в момента, в който започнеш да изучаваш света и в момента, в който научните открития започнат да подкопават верските ти разбирания, това непременно ще те превърне в атеист. Разбирането, че колкото повече подлагаш всичко под критичния си светоглед, включително вярата си, ще те доведе до атеизъм, явно не е приложимо при Колинс. По неговите думи (източник) той е бил атеист, смятал е, че вярата и религията са отломък от предходно, ирационално време. Колинс е бил абсолютно убеден, че хората наистина трябва да се отърсят от цялото това емоционално бреме, наречено вяра, и че трябва най-накрая да приемат, че няма нищо друго освен това, което може да бъде наблюдавано и измерено.

Какво се случило по-нататък? Франсис Колинс като лекар непрекъснато наблюдавал умиращи пациенти и бил поразен – много от тези пациенти са имали ужасни заболявания. Заболявания, които със сигурност са щели да ги отведат в гроба. Но вместо да са ядосани на Бога и да го обвиняват за ужасната съдба, се случвало нещо съвсем различно – пациентите са се осланяли на вярата си като източник на голям комфорт и на сигурност.

Тогава Колинс осъзнал следното – отхвърлил е изучаването на религиозните концепции на света без изобщо да знае какво всъщност отхвърля. Това силно го е притеснило, защото като учен нямаш право да вземаш решения за каквото и да е, без да разполагаш с някакви данни.

Към този момент Франсис Колинс все още е бил сигурен, че всички верски традиции са били човешка измислица. Въпреки това е решил да им даде шанс. Първоначално говорил с методитски пастор в Чейпъл Хил, който му казал, че е добра идея да започне с Библията. Но Колинс не е имал никакво желание да чете никаква Библия. Методистът обаче казал и нещо друго – „Знаеш ли, твоята история ми напомня на един друг човек, който е писал за своята опитност – оксфордския преподавател К.С. Луис“.

Колинс не е имал никаква идея кой е К.С. Луис, но фактът, че става въпрос за негов колега, е привлякъл любопитството му. Методисткият пастор му подарил копие на книгата „Обикновено християнство“. Франсис бил поразен – аргументите на Луис били, че идеята Бог да съществува не е просто вероятна, но правдоподобна. Че разумният мъж, ако изучава фактите, има по-голяма вероятност да вярва, отколкото да не вярва. Франсис Колинс бил много неприятно изненадан – той е бил в хармония с идеята, че няма никакъв Бог, който да се интересува от това, което прави. Въпреки това не се отказал и продължил да прелиства книжката, макар и все още да не е желаел да вземе решението да вярва.

Решението се оказало трудна стъпка. Според Колинс разумът и интелектът може да те отведе само до ръба на на вярата. Дали ще се осмелиш да скочиш в дупката – това е изцяло твое решение. Само интелектуалния аргумент няма да те блъсне в дупката и да те направи вярващ, тъй като не говорим за нещо, което може да се измери по същия начин, по който науката измерва природния свят. Науката установява „естествената истина“. Това е „свръхестествена истина“. Тук духът навлиза – не само природния ти разум.

Отнело му е година съпротива, но един ден Франсис Колинс отишъл да катери планина. Той бил толкова силно поразен от красотата на околния пейзаж, че в един момент си казал – „Не мога повече да се съпротивлявам. Това е нещо, за което съм копнеел цял живот, без да го осъзнавам и сега имам шанса да кажа ДА“. Колинс е бил на 27 години, когато това се е случило и оттук насетне никога не обърнал поглед назад.

Според Колинс най-силният аргумент в подкрепата на вярата е, че хората имат морал. „Аз отхвърлям идеята, че вярата е еволюционно следствие, тъй като моралният закон понякога ни казва, че точното нещо, което трябва да направим, е унищожително за нас. Ако ходя по брега на река и видя, че човек се дави, въпреки че не мога да плувам, аз усещам подтик да направя правилното нещо – да спася този човек. Еволюцията би ми казала точно обратното – запази своето ДНК! На кой му пука, че човекът се дави? Той е един от по-слабите, нека да си отиде. Твоето ДНК е това, което трябва да оцелее. И въпреки това говорим за нещо, което не е написано вътре в мен.

Луис смята, че ако търсиш доказателства за Бог, който се грижи за нас като личности, най-добре е да погледнеш вътре в собственото си сърце относно тази най-проста концепция за това кое е правилно и кое е грешно. И ето го! Не само, че то ти казва нещо относно факта, че има духовна природа, която някак си е написана вътре в нашите сърца, но и ти казва нещо за природата на самия Бог, че това е добър и свят Бог“.

Колинс обаче признава, че не е бил от тези, които са се почувствали щастливи в момента на приемането на християнството. „Аз бях по-скоро като К.С. Луис,  бях по-скоро унил относно цялото това нещо“, признава той. Харесвало му е да бъде в контрол на ситуацията и че ако трябва да приемеш Бог, трябва да се откажеш до някакво ниво от идеята да си постоянно в контрол, понеже не можеш да правиш всичко, което искаш, само защото изглежда добро. Ако Бог е твоето огледало, ти виждаш колко си далече от този образ, с който искаш да се гордееш. Трябва да признаеш, че не си перфектен.

„Никога няма да има научно доказателство за съществуването на Бог. Науката изучава естественото, а Бог е извън него. Така че никога няма да има нещо, което да замести вашето решение дали ще трябва да вярвате и това решение никога няма да бъде подкрепено от абсолютни данни“, казва той.

family-huggingЩастливо семейство.Photo credit : Puuung

Тези дни попаднах на една доста абсурдна статия в Webcafe, която носи заглавието „11 практични причини да не сключваш брак“. Скоро не бях попаднал на толкова абсурдно четиво! Статията е подписана от човек с никнейм „Служителка от Граждански ритуали“ и посланието й накратко е: я по-добре не се женете, заради битовизмите, заради това, че трябва да споделяте тоалетната с друг човек, заради това, че вече няма да сте свободен.

Очевидно въпросната госпожа никога не е срещала през живота си този човек, в който англоговорящите страни го наричат с думата soulmate. На български казваме „сродна душа“. Това е човек, с който се обвързваш толкова тясно, че сте буквално като ключ и ключалка. Двамата поотделно сте несъвършени, но заедно представлявате едно прекрасно цяло. Трудно е да го опишеш какво представлява, ако не си го преживял. Ако въпросната авторка го беше преживяла, нямаше да прави такива абсурдни заключения като : „Хората са изумително постоянни в осъзнатото си желание да се самозалъгват. Иначе няма как да си обясним напъна да превърнеш любовта на живота си в част от бита си, споделяйки с него/нея недотам представителни състояния като махмурлук, хъркане, стомашни разстройства, отчаяна нужда от обезкосмяване, вълчи глад, лошо пиянство.“ Уважаема госпожо, вие споделяте тези неща от живота не защото трябва непрекъснато във всеки един момент да се показвате пред вашия soulmate в представителна светлина, а именно защото сте толкова близки, че се чувствате достатъчно комфортно, за да се покажете във всяка една светлина. За каква любов говорим, ако наистина не можете да възприемете отсрещния човек такъв, какъвто е, а и той не може да ви възприеме по същия начин?

Но понеже става въпрос за „практични причини“, искам да ви представя моите практични причини, за да сключите брак. Донякъде тези „контра причини“ се припокриват с „причините на госпожата“, донякъде – не. Разбира се, всеки си решава сам за себе си.

1. Сватбата е първият сериозен тест, през който преминавате като двойка и представлява своеобразна подготовка към брака

Това много трудно може да се обясни на човек, който никога не е планирал сватба. Планирането на сватбата, уважаеми, представлява сериозен „стрес тест“. Сватбата сама по себе си не е просто едно голямо събитие – а е низ от множество малки дребни детайли, които трябва да се съчетаят перфектно, за да може и самото мероприятие да е като хората. Може би за пръв път ще ви се наложи да планирате заедно бюджет, да решавате заедно кои са ви приятелите, които можете да поканите, да сте максимално дипломатични като екип, когато се сблъскате неизбежно със сърдити приятели и роднини. В един момент ще ви залее водопад от проблеми. Как ще се справите двамата? Ще прехвърлите ли вината на другия, ще се изпокарате ли като бесни кучета? Има хора, които осъзнават по време на планирането, че са толкова различни като характери, че решават да прекратят цялата тази мъка и да се разделят. Не вярвате? Потърсете в Google „wedding planning drove us apart“ или „pre-wedding fights“ и ще ви излезнат интересни резултати.

Но като резултат от цялото планиране е, че излизате по-зрели и по-способни да се справяте с проблемите. Да, самият купон, който правите, е за другите, както казва авторката на статията в Webcafe. Може накрая да сте толкова уморени, че изобщо да не запомните сватбения си ден 🙂

Цялата сватба обаче ви дава един много важен бонус – подаръците, които в днешното по-либерално общество не се изразяват в цветни телевизори или хладилници „Мраз“, а в едни пакетчета и имат по-пряко финансово изражение 🙂 Това е един страхотен бонус, едно чудесно начало за една всяка двойка, която започва своя съвместен път.

2. Принц и принцеса сте … до когато решите 🙂

Сериозно, наистина ли има такива хора, които смятат, че от момента на сватбата нататък се превръщате в каращото се стереотипно родно семейство? Аз пък познавам хора, които след доста години брак продължават да са свежари. Даже познавам и възрастни двойки, които продължават да се държат за ръката и по този начин изразяват нежността си.  Ако се чувствате като принцове и принцеси, значи сте такива. Стига да не робувате на стереотипи и се оставите на Бог да ви води в живота, всичко ще е наред.

3. Откривате неподозирани неща за човешката психика

Авторката от Webcafe се оплаква, че с течение на брака е виждала все повече неща, които я дразнят като панталон на земята или неподредени обувки. Това е само на повърхността. Истината е, че посредством съжителството с друг човек можеш да научите неподозирани неща за човешката психика и като цяло защо ние, хората, сме такива каквито сме. Говорим за неща, които не могат да ви бъдат разказани, нито да ги прочетете в учебниците. Трябва да ги преживеете от първа ръка,  за да ги разберете.

4. Тоалетната е обект на хумор в брака 🙂

„Още след първата брачна седмица ще знаеш чудесно как функционира отделителната система на твоя любим/любима и ще понасяш с всичките си сетива последиците от нейната активност“. Ммммммддааааа…И това е повод да превърнете тоалетната и неизбежните конфузни ситуации, които възникват във връзка с нейното използване, в централна част от вашия хумор. Ако имате чувство за хумор, разбира се. Става въпрос за много забавни шегички, които са обикновено вътрешни, само в семейството (или най-малкото само между много близки приятели). Не мога да си представя живота без тях.

5. Любовта в брака може не само да охладнява, но дори и да расте с положителен знак.

Ако доста хора се оплакват, че колкото повече време минава, толкова повече се карат и по-малко се обичат… значи не обновяват брачния си живот и нямат общи преживявания. Защото може да се случи и обратното – любовта да расте. И да, има много такива случаи. Познавам такива.

Най-хубавото нещо, което може да се случи във вашия живот е да имате чудесна работа и да имате чудесно семейство. Сутрин тръгвате с удоволствие на работа и вечер се прибирате с удоволствие у вас. Защо пък да не е така?

Със сигурност ще имате кофти дни. Безспорно. На мен ми се случи тая година – с жена ми един месец обикаляхме по болници във връзка със здравословни проблеми. Не успяхме да отидем на почивка навреме. Накрая обаче преживяното ни изгради и скрепи, а когато най-накрая отидохме на почивка, успяхме да оценим всеки един миг от нея. Но това е смисълът на брака – ако единият пада, другият да може да ви повдигне и да ви съкрепи. Това е и смисълът да имате soulmate – в моментите, в които единият е слаб, другият е силен и обратното. Ако и двамата сте силни – още по-добре, двама вършат повече работа от един. Ако и двамата сте слаби в някои моменти – разчитате на Бога и това е.

6. Ако обичате другия, винаги сте готов да направите нещо за него.

Преди да се оженя, живеех сам. Сам си оправях леглото, сам трябваше да си намирам храна, сам да търся техник в случай на проблем в квартирата. След като се ожених… реших, че мога да правя много от нещата, които правих за себе си, за другия. Защо пък да не приготвите вечерята? Вашият партньор тръгнал за работа и не е оправил леглото? Е, оправете го вие, ей така.

Научете се да правите нещата с любов. Няма нищо по-хубаво от това да чуете: „Направих тази вечеря с много любов“. Това може да стопли цялата вечер, дори и вашата съпруга да е пропуснала някоя подправка. Ако влезете в кофти сценария на вечното оплакване в стил: „Защо си забравила магданоза в супата?“, естествено другият няма да направи вечерята с желание на следващия ден.

7. Само в брака има пълнота в сексуалния живот

Това може да прозвучи малко като проповед. Не е проповед. Авторката от Webcafe се оплаква, че след брака има моменти като „тъкмо си облякох пижамата“, „няма да се целуваме, понеже си ял чесън“. Отново грешен манталитет. Какво ще кажете за алтернативния вариант: вечер с удоволствие си лягаш до своя любим и сутрин с удоволствие се събуждаш до него. Нощем, когато се събуждаш, с удоволствие го прегръщаш, докато спи. Ама наистина не мога да повярвам, че има хора, които не гледат на живота по този начин и забелязват само нещата, които ги дразнят.

8. Бракът дава сигурност

Ако те с правилния партньор (soulmate) сте една идея по-спокоен за сутрешния ден. Защото случи ли се нещо, знаете винаги, че има на кого да разчитате.

9. Бракът ви съхранява като личност

Ожените ли се, това значи, че решавате да се посветите на един човек. До края на живота. Край. И това е добре, между другото. Другата алтернатива – смяната на множество партньори, или пък сте уж в relationship, обаче сте „open“- никой не дава акъл на другия, пък ако ще да спи и с други – всичко това може да ви похаби и изцеди емоционално.

10. Бракът може да ви помогне да превъзмогнете слабостите си

Отказвам да приема, че бракът отнема индивидуалната свобода на човек. Е, трябва да кажа, че и аз си го мислих това, преди да се оженя. След това обаче нещата се промениха. Както казах по-горе, бракът дава възможност да научите уникални неща за човешката психика. Включително и за себе си. Съжителството с брачния партньор може да ви даде насоки кои са вашите слабости и да ви помогне в прехода да се справите с тях. И благодарение на него да осъзнаете кои са вашите силни черти.

soul

В науката, казано накратко, има три големи битки. Една от тях се е водила в миналото, една се води днес и една предстои да се води в не чак толкова далечното бъдеще.

Първо, Николай Коперник през 16-ти век разбива завинаги илюзиите, че Земята е тази, която е в центъра на Вселената. По-късно Галилео Галилей успява със своите наблюдения да утвърди хелиоцентризма и се стига до момент през 1616 година, когато Инквизицията обявява това за това за ерес. Днес, векове по-късно, хелиоцентричния модел е утвърден и приет от обществото, църквата също го е асимилирала и макар че все още се срещат геоцентрици и дори плоскоземци, те са малцинство. Първата война е спечелена от науката.

Второ, идва времето на Чарлз Дарвин през 19-ти век и еволюционната теория. Тази втора война все още не е спечелена от науката. Макар че се срещат много сериозни богослови, които утвърждават, че няма конфликт между еволюцията и християнството, опозицията в днешно време е много силна, особено в САЩ.

Предстои времето на третата битка. Нейният час решително наближава. Вече се надигат гласове – първоначално плахо, после по-смело… и става ясно, че тази велика битка ще се води в областта на невронауката. Когато все повече учени започнат смело да твърдят, че няма такова нещо като „душа“, че всичко, което наричаме духовно, може да се обясни изцяло от биохимични и биофизични процеси в нашия мозък.  О, каква люта битка предстои! Какви спорове, какви караници! Как така нямам душа? Кои сте вие, че ще ми кажете? Аз усещам своето „себе“, своето „аз“! Няма как тази битка да бъде спечелена. Дори и вече масово хората да не вярват в богове,  голяма част от тях приемат съществуването на душата.

И въпреки това науката все още не се е произнесла ясно и категорично…

През 1994 година се провежда една знакова конференция в Университета Аризона – конференция, която по-късно се превръща в знакова за проблема относно съзнанието. Философът Дейвид Чалмърс изнася доклад, който по-късно ще му донесе световна слава. Той разделя проблемите, свързани с мозъка по следния начин – има доста лесни проблеми, които, ако учените разполагат с достатъчно време и ресурси, ще ги разрешат. Науката лесно може да установи как се съхраняват спомените. Лесно може да се установи какво ни кара да си отдръпнем ръката, когато я залеем с вряла вода. Това са лесните проблеми. Има само един-единствен труден проблем във връзка със съзнанието – защо, за Бога, всички тези сложни мозъчни процеси се усещат като нещо, което идва изотвътре? Защо не сме просто поумнели компютри? Защо имаме такъв комплексен вътрешен живот? Как мозъкът се справя с всичко това? През 2016 година най-доброто обяснение е, че човешкото съзнание е продукт на внимателно балансиран хаос в мозъка. Обяснение, което надали може да удовлетвори търсачите на отговора на въпроса. А дори и да отговорим на въпроса за това, което поражда съзнанието, още по-трудно можем да отговорим на въпроса за САМОсъзнанието, това, което ни кара да кажем думичката „Аз“.

Cogito ergo sum – „Мисля, значи съм“ – твърди френският философ Рене Декарт, който твори през 17-ти век. Същият този Декарт формулира проблема „разум-тяло“ – т.е. има два вида субстанции – духовна и материална. Духовната няма пространствено измерение, а материалната съответно не може да разсъждава. Разумът очевидно не може да се наблюдава отвън, той може да се наблюдава само отвътре, от съзнателния човек. Поради това Рене Декарт е на мнение, че разумът е нематериален дар от Бог.

Това схващане доминира сред човешкото общество докъм 20-ти век. Дотогава почти всички, както християни, така и нехристяни, учени и лаици, почти всички смятат, че разумът и тялото са две различни неща. През втората половина на 20-ти век и началото на 21-ви век обаче се налага друг светоглед. Науката открива, че активността на мозъка и активността на разума са изключително тясно свързани. Невроучените твърдят, че знаят много добре кои части на церебралния кортекс са отговорни за паметта, зрителното възприятие, емоциите, езиковия усет. Но това, което е още по-сериозно, е че в случай на определено мозъчно увреждане, учените много ясно могат да предскажат точно кои умствени способности на човек ще бъдат увредени. Именно поради тази тясна връзка между мозъка и ума много учени са започнали да приемат схващането, че няма такова нещо като „нематериална душа“. Раждаш се, живееш и когато умреш и мозъкът ти си замине, ти също така изчезваш, при това завинаги. А какво усещаш? Нищо, защото нямаш с какво да усещаш. Ще е както преди да си се родил.

За повечето атеисти това е напълно достатъчно. Вярно е, че науката все още не може да обясни ясно какво представляват съзнанието и самосъзнанието, но пък знаем, че мозъчната активност е тясно свързана с умствената активност. Малко е като в епизод на Саут Парк:

  1. Има мозък (който е отговорен за нашата умствена дейност)
  2. ?????????????????????????????????
  3. Има съзнание (което е свързано с мозъка)

Така де, знаем 1. и 3., но не знаем какво стои зад 2. Някои по-лековерни християни веднага биха опонирали – „Е, ние не знаем 2., науката няма как да обясни това, следователно там е Бог“. Мнението ми обаче е, че трябва да сме доста по-внимателни към подобно радикално изказване, защото това се доближава до провалената теология „Бог на дупките“. Всъщност този термин „Бог на дупките“ е измислен не от атеисти, а от богослови (не, Ричард Докинс не е измислил термина в „Делюзията Бог“) – още през 19-ти век евангелистът Хенри Дръмонд се кара на тези християни, които обичат да сочат с пръст все още необяснените от науката неща. Който твърди, че Бог се намира в тези „дупки“, все още необяснени от науката, той ще остане неприятно изненадан – в един момент науката ще обяснява все повече неща и божественото все повече ще отстъпва на обяснимото. Ще остане ли място за Бог?

И въпреки това покрай целия този спор има някои неща, които много трудно биха могли да се впишат в дефинирания от науката свят. „Аз съм толкова заклет привърженик на радикалния рационализъм, колкото и поредния материалист – нео-Дарвинист“, пише д-р Джеси Беринг. „През годините аз трябваше да сложа под „карантина“ (поради липсата на по-добра дума) някои аномални личностни събития, които инатливо нарушават моето собствено логическо разбиране за тях“. Беринг в случая ни разказва за т.нар. „терминално проясняване“. Зад този сложен термин стои интересен феномен. Защо се случва някои хора, които са болни от тежки невродегенеративни заболявания, моменти преди смъртта си да получат неочаквано проясняване, по време на което могат да разговарят с близките си и да си вземат последно сбогом? Доста по-сериозна статия (не научно популярна, а научна, публикувана в рецензирано списание) има в Archives of Gerontology and Geriatrics (източник). Списанието е престижно, има импакт фактор 1.97. Явлението е изключително любопитно особено при пациенти с Алцхаймер. Алцхаймер е много тежко заболяване, то води до видимо увреждане на мозъка и до тотално разрушаване на личността. Говорим за хора, които в продължение на години не показват никакъв признак, че отговарят на стимули. Не разпознават близките си. Не говорят. Нищо не правят. Просто лежат и вегетират. И изведнъж тези пациенти получават проясняване преди смъртта си. В гореспоменатата научна статия например пише това: „However, a few minutes before she died, she started a normal conversation with her daughter, an experience for which the daughter was unprepared and which left her utterly confused.“ Но как е възможно при такава степен на мозъчно разрушаване да има каквото и да е проясняване?

Лично аз се сещам се поне за няколко случая, с които съм се запознал в моя живот, при които броени мигове преди смъртта се случват странни неща, които много трудно бих могъл да обясня с пощурялата биохимия на умиращия мозък. Няма да влизам в конкретика, защото това биха били само мои думи и нямате никакво основание да ми вярвате. Затова ще ви огранича с горните две статии, научната и научно-популярната. Но заради ей такива подобни случки ми се чини, че алтернативната идея, която конкурира материалистичната, не е за изхвърляне – мозъкът сам по себе си не поражда съзнание. Той е негов приемник. Ако, разбира се, има мозъчно увреждане, това би довело до нарушения на личността, но зад всичко това все още може да стои нематериалната – нека да го кажем така – душа.

Това, че има корелация между мозъчната активност и умствена активност, не значи, че те са напълно идентични. Можем да направим следната аналогия: Извънземни попадат в стар дом, в който има прашасал телевизор, свързан с антена. Понеже извънземните нямат опит с такова устройство, те решават да проучат как то работи. Единият започва да бърника от задната страна на телевизора, а другият гледа на екрана и наблюдава ефектите. След известно време те стигат до извода, че ако махнат определени жици, изчезва синият цвят, ако махнат други жици, няма звук от високоговорител. Извънземните са категорични, че има перфектна корелация между активността и увреждането на определени жици и качеството на картината и звука. Изводът: работата на телевизора може да се обясни изцяло по начина, по който работят електрическите компоненти вътре. Но този извод би бил погрешен  – това, което извънземните не разбират, е че там някъде, скрито от тях, има телевизионна станция, която е отговорна за предаването.

Това, разбира се, е просто аналогия, която лесно би могла да бъде напълно погрешна. От една страна можем да се успокояваме с факта, че науката все още не може да даде ясна дефиниция за това какво представляват съзнанието и самосъзнанието. А можем и да потърсим комфорт в идеята, че мозъкът е просто приемник. Това ще ни вкара в известна уязвимост, защото лесно могат да ни обвинят: „Докажете, че мозъкът наистина е приемник“. Засега можем да се измъкнем – да, ние не можем да посочим такава мозъчна структура и Декарт е грешал, че това е епифизата – но пък и вие не можете да докажете какво точно представлява самосъзнанието.

Ние обаче не бива да се плашим от това, което съвременната наука ще открие, колкото и страховито да звучи. Не е задължително да се приема, че в необяснените от науката неща се намира Бог и така да попаднем в клопката на „Бога на дупките“. Далеч по-разумно е да приемем ограниченията, с които науката работи и че тези ограничения трябва да се спазват.

Науката е базирана на методологическия материализъм и това е най-сериозното й ограничение. Това е рестрикция на метода – накратко казано, не трябва да се правят предположения за наличие на нематериално. Всичко, което наричаме духовно, лежи отвъд обсега й. Преди време един мой колега-биолог и бивш съученик ме беше обвинил в лицемерие – как хем така съм се занимавал с наука, хем съм бил проповядвал. Това, че се занимавам с наука и прилагам материалистическа методика по никакъв начин не ме обвързва с философския материализъм, при който се отхвърля съществуването на свръхестественото, Бог и духовното измерение. Философският материализъм е частен случай на материализма. В историята на науката е имало много изследователи – Исак Нютон, Грегор Мендел, които са вярвали в Бог и трансцедентна реалност, но същевременно са прилагали материалистическата методика в научната си практика. Днес също има много учени, които са методологически материалисти при изучаването на Вселената, без това да им пречи да бъдат теисти. Типичен пример – астрономите във Ватикана. Поради тази причина съм скептичен към обвиненията на колегите, че т.нар. „нематериалистична невронаука“ е псевдонаука. Да, тя не е наука, но лично аз бих предпочел по-неутралния термин „ненаука“, тъй като в термина „псевдонаука“ отдавна се влага доста негативен смисъл. Има сериозни имена в академичния свят, които са напълно отворени към духовната реалност – напр. Марио Бюригард, PhD, Univ. of Arizona Някои от тях са на мнение, че дори е време да се придвижим към етап на пост-материалистична наука.

„Научният метод е неутрален относно въпроса за наличието на Бог, винаги е бил и винаги ще бъде“, казва проф. Алистър Макграт. Аз бих допълнил с това, че можем да разширим обсега към голяма част от нещата, които в живота определяме като духовни. Включително и за наличието на дух и душа. Науката може да се опитва да обясни какво представлява съзнанието. Философите могат да спорят дали то е обективно или субективно. За мен не е проблем да приема, че съществува нематериална намеса от Бог, който „прожектира“ души в нашите тела. Това е лично мое предположение, но нека не забравяме, че самото богословие не се е изказало категорично за съдбата на „душите“ след смъртта. Мартин Лутър, великият протестантски реформатор, е вярвал в т.нар. „спяща душа“ – след смъртта ти изчезваш напълно и се възстановяваш като личност с ново тяло в момента на Второто идване на Христос и Възкресението в Съдния ден.

Атеизмът и Християнството – това са две от множеството гледни точки, чрез които се мъчим да обясним защо светът е такъв, какъвто е. Атеистите лесно могат да кажат – ето, можем да обясним всичко посредством материализма, и няма нищо духовно. Но според Християнството нещата стоят по друг начин – това, което християните наричат на църковния жаргон грехопадение, всъщност представлява акт, чрез който хората са се отчуждили от Бога (Lennox, Has Science Buried God?). Атеистите дори не желаят да допуснат подобна вероятност. Преди акта на грехопадението човеците са имали възможност да виждат и да осъзнават Бог чрез своите собствени сетива – той е бил във видимото. След момента на грехопадение Бог и духовният свят са преминали в невидимото.  Духовният свят може да се преплита периодично с материалния и днес, но същевременно може и да остане скрит за науката – дори и само поради факта, че голяма част от тези преплитания са спорадични и неповторяеми. Ето защо всякакъв опит да търсим Бог, душа или нещо подобно чрез науката ще се посрещне с неуспех, без това да оспорва централните твърдения на християнството. А за останалото – който иска да вярва, да вярва. Който не иска – да не вярва. Негов избор.

religious-hypocrisyТази вайръл картинка има за цел да обвини вярващите в лицемерие

Това е втората ми публикация от поредицата кратки статии, в които ще ви разказвам за актуални християнски проблеми. Първата кратка статия беше посветена на религиозния жаргон.

Безспорно най-често срещаното обвинение към християните е това, че са лицемерни. Понякога е необходимо само да научиш за даден човек, че е християнин, и да го видиш в светлина, която не ти харесва, и за теб той вече е лицемер. Но макар че някои от тези впечатления са погрешни – възможно е човек само да изглежда лицемерен, без реално да е (за което вече писах тук), истинското лицемерие е доста често срещан проблем след вярващите. Нека обаче не съдим за достойнството на християнството по недостойнствата на християните – понеже даден християнин се държи лицемерно, не значи, че цялото християнство е за боклука. Напротив – една съществена част от поученията на Исус Христос са били срещу живеещите по негово време религиозни лицемери.  Самата тема за религиозното лицемерие е много сериозна и поради това си заслужава да пиша отделно за нея.

Една от основните причини, поради която толкова дълго време не желаех да приема нищо, свързано с християнството, е че се бях напатил от лицемерни християни. Християни, които непрекъснато ми повтаряха колко съм грешен, пренебрегвайки с лека ръка моите емоции, моята житейска опитност, трудностите, с които се боря. Сега след толкова години опитност с християнството, бих могъл да очертая две основни причини, поради които истинското лицемерие сред някои християни е толкова явно изразено:

Първата причина е нашата присъща човешка черта да проявяваме двоен стандарт към собствените си слабости и тези на другите. Става въпрос за известния пример, който Исус дава със съчицата в окото на другия и гредата в собственото ни око. Образно казано, може да се каже, че гледаме към нас и към другите през различни лупи. Едната лупа, тази, с която гледаме към другите, често пъти увеличава чуждите слабости през призмата на справедливостта. Когато някой ни причини нещо лошо, ние искаме възмездие – по възможност сега, веднага. Другата лупа, с която гледаме на себе си, е лупата на милостта – надяваме се, че всяка нередност, която вършим, е дребна, че ще ни се размине и няма да има никакви последствия, че Бог ще ни прости. Това е изключително слаба лупа и не можем да погледнем към собствените си слабости в истинските измерения. Затова съществуват тези поучения на Исус, че с каквато мярка мерим, с такава ще ни се отмери. Никога не бива да забравяме това. Има и още нещо – Бог забавя и гледа на всички грехове по еднакъв начин, защото всеки един грях притежава склонност да ни отдели от Него. Но понеже Той не желае да бъдем отделени, а иска всички да дойдем на покаяние, дълго търпи и не бърза да раздава справедливост веднага. Това създава проблеми на мнозина скептици, агностици и атеисти, които разсъждават така – „Я вижте как бедни и добри хора страдат толкова много, а същевременно тия отвратителни мутри и престъпници тънат в разкош“.

Втората причина е по-сериозна – тя е свързана с това, че сме добри емпати** само към това, което сме преживели. Когато става въпрос за неща, които не сме преживели, сме много лоши емпати. А различните хора имат различни слабости и грешат по различен начин. Това ни поставя в уникален парадокс – Исус изисква да проявяваме милост към всички грешници. Понякога ни е много лесно – когато дадено нещо сме го преживели, изстрадали сме го, веднага сме готови да помогнем на човек, който е минал по същия път като нас. Но ни е много трудно, когато дадено нещо не ни касае – в такива случаи сме груби и безчувствени. Нашият светоглед обаче е ограничен и касае само нас, докато светът е голям и пъстър. С това се изразява парадоксът – мерейки през собствения си аршин, през по-голямата част от времето не успяваме да сме добри емпати и да съчувстваме на останалите хора.

Типична проява на лоша емпатия е нашето негатвно отношение към хомосексуалните (тук аз продъжавам да твърдя от християнската си гледна точка, че хомосексуалното поведение е грях и не е времето на църквата да ревизира това отношение, но същевременно не проявяваме никакво разбираме към ЛГБТ общността). Преди време общувах с една позната, която реагираше много емоционално към хомосексуалните и заявяваше – „Ако дойде хомосексуален в църквата, ще искам да падне веднага на колене и да се покайва, иначе не го ща“. Заради нейната неспособност да проявява емпатия и да реагира емоционално, а не рационално в почти всяка житейска ситуация, си заслужи да бъде блокирана във Фейсбук от мен. Но това е друга тема на разговор…

Повярвайки в Исус, ние се справяме с различните грехове по три различни начина. Първи начин – сега, веднага. Случва се само с някои от нашите грехове. Това най-често са тези, които са ни докарали до голяма беда. С тях най-лесно се разделяме. Втори начин – бавно и поетапно. Това понякога отнема дълги години. Най-често това касае устойчиви навици. Поради тях животът на християнин често пъти прилича на синусоидна крива – веднъж сме в пик – всичко ни е наред, усещаме че Бог е нас в нашата борба, но понякога навиците ни попарват и сме в период на спад и съжаляваме за това, което вършим. Има и трети начин – това са грехове, които дълго време не ги осъзнаваме, че са такива и действително вредят на нас или околните. Справянето ни с тях идва на много по-късен етап, едва след като ги осъзнаем.

Понеже сме добри емпати към себе си, но сме лоши емпати към другите, ние изискваме към тези, които грешат различно от нас, да се справят с всичките си грехове по първия начин, но не можем дори да си представим, че техният път може да мине по втория, а и по третия начин. Между другото тези дни попаднах на ужасяващ пример на липса на емпатия към другите. Един вярващ беше призовал по времето на гей парада във своя Фейсбук „смърт на педалите“. Изключително шокращо, защото същият този вярващ беше болен от доста напреднала форма на рак и дори молеше другите да му помогнат финансово. Това е типичен пример за лицемерие – иска милост за себе си в тежък момент, но не би поискал милост за тези, които грешат по друг начин. Няколко дни след гей парада болният вярващ почина – Бог го привика на справка при себе си. Да се надяваме, че Господ ще е по-милостив към него, отколкото приживе беше към другите.

Всичко това показва как много лесно можем да изпаднем в религиозно лицемерие поради липсата си на емпатия.  В следващата ми статия ще говоря за това как можем да сме добри емпати, да проявяваме човешко отношение към другите и така да сме по-ефективни като християни.

Емпатията, на старогръцки: ἐμπάθεια, е способността на човек да съпреживява емоциите, чувствата и мислите на другите