Latest Entries »

На 14-ти март т.г. почина световноизвестният физик и популяризатор на науката Стивън Хокинг. Хокинг напусна този свят на 76-годишна възраст – невероятен факт, още повече, че той е бил диагностициран с амиотрофична лаатерална склероза (АЛС) на 22-годишна възраст и лекарите не са му давали прогнози да надхвърли 25-годишния си юбилей. За мнозина дългият живот не може да се опише по друг начин освен като медицинско чудо.

Именитият физик обаче не вярваше в чудеса. Когато му намекваха, че е чудо понеже е живял толкова дълго, той отговаряше: „религията вярва в чудеса, но те не са съвместими с науката“. И въпреки че в своя бестселър „Кратка история на времето“ от 1988 г. той е писал, че ако разработим „теория за всичко“, ние ще „узнаем намеренията на Бога“, преди няколко години Хокинг категорично оповести публично своя атеизъм. Думата „Бог“ в неговите книги не е нищо повече от метафоричен образ за Вселената. „Мисля си за мозъка като за компютър, който спира да работи, когато компонентите му се повредят. Няма рай или задгробен живот за счупени компютри, това е вълшебна приказка за хора, уплашени от тъмното“. Стивън Хокинг не се страхуваше от мрака, той непрекъснато очакваше смъртта си. Той напусна този свят като убеден атеист, без да се отрече от него до последния си миг. Правото да постъпи така, разбира се, си беше негово. Днес в западния свят всеки има право да се придържа към какъвто и да е светоглед без да се страхува от репресии.

Други негови изказвания обаче не могат да бъдат отминати с лека ръка. През 2011 година, докато изнасяше лекция по време на конференция на Гугъл в Хартфордшър, той оповести философията за мъртва дисциплина. „Философията не е влязла в крак с модерните разработки в науката. Най-вече физиката“, отсече той. Това е прекалено крайно изказване, дори за учен от неговия калибър. За да обявиш една цяла академична дисциплина за отживелица и да зачеркнеш мнозина, които се занимават с нея, трябва да имаш много сериозни основания и да можеш да се аргументираш с категорични факти, а не да я обвиняваш, че не следва тенденциите на точните науки. Още повече че такива обвинения лесно могат да бъдат оборени, както ще покажа по-късно.

Когато коментирах във Фейсбук абсурдните изявления на Хокинг за философията, бях шокиран колко много български атеисти са съгласни с него. Едва ли не излиза, че философите в цял свят са хрантутници на държавна хранилка в университетите и за разлика от истинските учени, които правят открития, философите са просто лаладжии без да допринасят с нищо съществено. Не знам дали тези критици на философията го правят само поради глупост, доказвайки, че ефектът на Дънинг-Крюгер съвсем не е ограничен само за крайно неграмотните, но е приложим и за всички останали, които коментират по теми, с които не за запознати. Не знам дали го правят съвсем нарочно и умишлено. Подозирам, че в поведението им има елементи и от двата фактора.

Вярно е, че във философията има тенденции, които няма как да бъдат пренебрегнати. През 2001 година известният философ и атеист Куентин Смит публикува в рецензираното философско списание Philo една статия, в която се оплаква относно възраждането на теизма във философията. В статията си той констатира: „Бог не е мъртъв в академичните среди, той се завърна към живот в края на 60-те години и днес той е жив и се чувства добре в своята последна академична крепост – във философските факултети“ [1].

Смит много точно поставя акцента върху 60-те години. Защото именно тогава се случват някои важни събития. Допреди това, през 40-те и 50-те години сред философите е общоприето да се смята, че всеки разговор за Бога е безсмислен, понеже неговото съществувание не може да се потвърди посредством петте сетива. На почит е течението „верификационизъм“ философска доктрина, че само тези твърдения, които могат да бъдат емпирично доказани, са когнитивно смислени [2]. Така метафизиката е изтикана в ъгъла като заразна болест, а всеки проблем, който не може да бъде решен от науката, е обявен за безсмислен и класифициран като лъжепроблем. Но през 60-те години този светоглед търпи сериозна критика от широк кръг философи, които осъзнават, че верификационизмът сам по себе си не може да бъде верифициран. Философът и християнски апологет д-р Уилиам Лейн Крейг смята, че колапсът на верификационизма е най-великото събитие във философията през 20-ти век [3]. Съответно с неговия залез се възражда метафизиката. Стари философски аргументи, които до този момент са били потискани, излизат отново на преден план. Но освен цялото това движение във философията се случва още един непредвиден ефект – възраждането на християнската теология.

Спорно е твърдението на Куентин Смит дали днес вярващите философи са между една четвърт и една трета от всички философи. Атеизмът все още има доминираща роля в англосаксонската философия, но вече е започнал да отстъпва. Вероятно началото на това отстъпление в западния свят е положено през 1967 година от философа Алвин Плантинга с неговата публикация God and Other Minds [4]. Плантинга е последван от множество други колеги, които повторно изваждат наяве класическите аргументи на богословието: онтологичния аргумент, космологичния аргумент, телеологичния аргумент и моралния аргумент. През изминалите едно-две десетилетия тези аргументи бяха силно осъвременени, включително благодарение на откритията на съвременната наука. Например днес ако отворите някоя научна търсачка, например Google Scholar, и потърсите “kalam cosmological argument”, ще откриете множество публикации – както подкрепящи, така и критични във връзка с един от най-ясно установените космологични принципи, изказвани като аргумент за теизма. За него ще стане въпрос след малко.

Нека първо разгледаме как реагират модерните поп-атеисти като Ричард Докинс, Кристофър Хитчънс, Сам Харис, Стивън Хокинг към новите философски тенденции. Дори и в обществото всяко действие има равно по големина и противоположно по посока противодействие. Ако философията в миналото е изиграла положителна роля за природните науки, но днес отказва да се секуларизира и да изхвърли Бог от себе си, то на атеистите такава философия не им трябва. Затова те имат два хода пред себе си: да се дистанцират от нея или да я отрекат изцяло.

Как се дистанцират? Вероятно вече сте чули твърдението: „атеизмът не е философия, то е просто отсъствие на вяра в богове“. Звучи просто, нали? Атеистът смята, че ако няма доказателства за присъствието на богове, то няма защо да вярва в наличието на такива богове. Също както днес няма доказателства за съществуването на Летящото спагетено чудовище или за Дядо Коледа, така няма доказателства и за съществуването на Бог.

Но наистина ли атеизмът е просто отсъствие на вяра? Отново се позоваваме на философа Уилиам Крейг, който е имал щастието да дебатира с Лорънс Краус, атеист, теоретичен физик и автор на известния бестселър „Вселена от нищото“. По време на диалога Краус казал: „Аз нямам вярвания“. Тогава Крейг му задал контра-въпрос: „А ти вярваш ли в това?“. Краус се запънал и започнал да се обяснява, че приема че дадено нещо стои еди-как-си в отсъствието на доказателства и поради това няма вяра. Но от философска гледна точка вярата представлява този тип умствено състояние, при което приемаш дадено предположение за вярно без доказателства. Така че е абсурдно за атеиста да твърди, че няма вяра. Това само по себе си е вяра – да вярваш, че нямаш вяра. Иначе няма проблем в това един човек да смята, че Бог не съществува при отсъствието на доказателства. Но при тези условия той не може да се нарече атеист, а агностик. Позицията на агностика е следната: „Аз не вярвам, че Бог съществува. Но аз не вярвам, че също така не съществува“. Така че е напълно възможно човек да не вярва в Бог и да не е атеист. Отсъствието на доказателства не е доказателство за отсъствие. В отсъствието на доказателства човек може да не вярва в Бог и да е агностик по отношение на неговото съществуване. Атеистът обаче отива една стъпка по-напред – той е този, който вярва, че Бог не съществува [5].

Отричането и отхвърлянето на философията е далеч по-радикалната стъпка, на която се е решил Хокинг. Той твърди, че философията е отживелица поради факта, че не се е адаптирала към съвременната наука и най-вече физиката. Но дали това е така? Може ли да има друга възможност – философията вече да се е адаптирала, но изводите от тази адаптация да не са се харесвали на Хокинг и на определен кръг хора?

Да се върнем на аргумента „калам“, за който споменах по-горе. Той е изключително прост за формулиране: „1. Всичко, което започва, има причина да започне. 2. Вселената е започнала да съществува. СЛЕДОВАТЕЛНО: 3. Вселената има причина за своето съществуване“. Е, аз имам добра новина за всички вас: Вселената наистина е започнала да съществува. Съгласно преобладаващия и общоприет космологичен модел, наречен Голям взрив, нашата Вселена има начало. Философите, боравещи с аргумента „калам“, нямат никакъв проблем да приемат това откритие от съвременната физика и ето защо Стивън Хокинг греши. Но ако Вселената има начало, то повече от належащ е въпросът защо изобщо тя съществува. Защо има нещо, вместо да няма нищо? Дори и в случая с предположения като идеята no-boundary на Хокинг, при която Вселената няма точково начало, то миналото пак е гранично, а не безкрайно. Вселената пак не е съществувала вечно, а е имало момент на нейното зараждане, дори и то да не е било в строго дефинирана точка.

Идеята за начало на Вселената с право не се харесва на редица атеистични учени, защото ако тя е била създадена, няма как да се избяга от въпроса „а има ли създател?“. Между другото изразът „Голям взрив“ е създаден от атеистичния учен Фред Хойл с цел да осмее тази теория, която противоречала на поддържаната от него теория за вечността на видимата Вселена, за нейното безкрайно съществуване [6]. Една Вселена без начало напълно устройва атеистичните мислители. И все пак в края на 60-те и 70-те години доказателствата за начало на нашия свят стават толкова много, че е невъзможно да бъдат пренебрегвани. Дори и тогава не всички изследователи се отказват от идеята за вечна Вселена и сред тях е Фред Хойл. Любопитно е защо Хойл до смъртта си е настоявал, че няма такова нещо като начало на Вселената. Ето дословен негов цитат: „За разлика от модерната школа космолози, които поради конформизма си с юдео-християнските богослови вярват, че цялата Вселена е създадена от нищото, моите вярвания съответстват с тези на Демокрит, който е казал: нищо не се създава от нищото“ [7]. С други думи – атеистичният учен не е харесвал теорията за Големия взрив, защото твърде много му напомняла на разказа в библейската книга Битие.

Дори и да изключим въпроса за началото на нашата Вселена, остава въпросът за природните закони. И тук може да се позовем на деиста и физик Пол Дейвис, която смята, че науката си има своя собствена верска система. Цялата наука се базира на предположението, че Вселената е подредена по рационален начин. Законите се приемат като даденост че работят и че не се променят самоволно от днес за утре (иначе утре може и да не се събудим). И все пак когато Дейвис е питал своите колеги защо физичните закони са такива, каквито са, той е получавал отговори от типа на „никой не знае“ и „това не е научен въпрос“ [8]. Но ако даден човек се обляга на силата на своя разум и на безпощадността на своята логика, какъв е смисълът, ако в момента в който му се зададе въпросът „Защо законите са такива?“ той отстъпва от нея?

Но там, където науката се оказва неспособна да отговори, на помощ могат да дойдат философите… и дори теолозите. Защото въпроси като „могат ли да съществуват природни закони без законодател?“ са с философска насоченост. А пък споровете относно това дали Вселената е имала начало или не ни доближават до най-основния спор във философията – кое е първичното, материята или разумът. Дълго време се приемаше, че материята е тази, която е първична, докато разумът е вторичен. Просто в днешно време се завръщат тези философи, които смятат обратното – че разумът е този, който е първичен.

За мен истинският проблем не е в това дали философията успява да се справя със съвременните открития на науката и дали влиза в крак с тях. А в това защо някои хора се притесняват от факта, че някои философи може и да не са материалисти. Сякаш е голям проблем някой от тях да каже, че има разумни основания да вярваме в Бог. И сакън да не е богът на Християнството!

Литературна справка:

  1. https://afterall.net/quotes/quentin-smith-on-philosophical-theism/

  2. https://www.philosophybasics.com/branch_verificationism.html

  3. https://philosophynow.org/issues/99/Does_God_Exist

  4. http://www.christianitytoday.com/ct/2017/november-web-only/how-alvin-plantinga-paved-way-for-christian-philosophys-com.html

  5. https://www.reasonablefaith.org/media/reasonable-faith-podcast/the-definition-that-will-not-die/

  6. http://www.letu.edu/opencms/opencms/galleries/download/chemphys/BigBang.pdf

  7. Cootsona, G. Mere Science and Christian Faith. InterVarsity Press.

  8. https://ubcgcu.org/2017/01/29/paul-davies-on-religion-and-science/

Advertisements

Негово атеистично Светейшество Ричард Докинс

Ако проявявате задълбочен интерес към спора „наука vs вяра“, няма как да не сте запознати с творчеството на проф. Ричард Докинс. Световноизвестният еволюционен биолог е и същевременно най-популярният атеист, който със своята книга от 2006 г. „Делюзията Бог“ разтърси обществеността. Макар че има и други книги от първото десетилетие на 21-ви век като „Краят на вярата“ от Сам Харис или „Бог не е велик“ на Кристофър Хитчънс, именно „Делюзията Бог“ стана най-четена от всички и тя продължава да буни духовете до ден днешен.

Трябва да ви призная, че харесвам стария Ричард Докинс. Макар да изглежда сърдит на покварения от религиозен вирус свят, той наистина изглежда искрен човек. Безспорно вярва в това, че религията е източник на огромна част от злото в света – войни, манипулации и агресия и съответно се бори срещу всяка проява на религиозност. Съответно Докинс е воден от благородни подбуди. Но аз го харесвам и заради друго – макар че мнозина християни го недолюбват, аз съм благодарен за присъствието на Докинс в съвременния свят. Бог да го благослови – именно Докинс пръв започна да повдига трудни въпроси, които показват слабостите на съвременното християнство.

Последната стъпка на 77-годишния учен, която той публично оповести в Туитър, че ще предприеме, е да адаптира книгата „Делюзията Бог“ за деца и тийнейджъри. Работните заглавия на двете издания засега са „Атеизъм за деца“ и „Надрастването на Бог“. Докинс за пореден път демонстрира две неща – първо, че атеистите не са непременно по-морални от християните и второ, показа явна слабост на съвременната църква, която трябва да бъде коригирана. „Атеизъм за деца“ ще представлява илюстрирано издание с картинки, които ще обяснят на децата защо е добре да си атеист. Появата на подобна книга е изключително любопитно явление. Атеистите, сред които и Докинс, винаги са прокарвали опорната точка, че няма такова нещо като „християнско дете“. Родителите са тези, които възпитават детето по един или друг начин, те са тези, които го въвеждат в една или друга вяра. Следователно голямото зло започва именно в детска възраст, чрез индоктринацията на децата. Но не постъпва ли Ричард Докинс по същия маниер? Една книга от типа на „Атеизъм за деца“ няма да бъде купувана от самите деца. Напротив, тя ще бъде купувана от атеистично настроени родители, които ще искат да научат и своите деца, че няма Бог. Не е ли това форма на индоктринация? Ето защо постъпката на Докинс правилно може да бъде окачествена като лицемерна. И не, лицемерието не е запазена марка само за християните. За атеистите – също, а световноизвестните не правят разлика.

Тийнейджърското издание „Надрастването на Бог“ е това, което истински повдига интереса ми. Самото заглавие показва какво ще е посланието на книгата, а в това отношение ню ейдж атеистите все още не могат да ме изненадат. Покойният професор и атеист Стивън Хокинг казваше, че „раят е вълшебна приказка за хора, страхуващи се от тъмното“. Когато си дете, те е страх от много неща. От отворени пространства. От чужди хора. От това да не те накажат. От чудовището, което се крие под леглото. Но колкото повече време минава, толкова повече разбираш, че много от тези неща не трябва да те плашат. Някои страхове остават, понякога се появяват нови страхове, но определен тип страхове винаги остават в миналото. Бързо научаваш, че чудовището под леглото е плод на детското въображение. Ролята на Ричард Докинс изглежда е да научи тийнейджърите, че и вярата в Бог не е нищо повече от плод на въображението и че ако осъзнаят, че без Бог няма нищо страшно, тогава какъв е проблемът да са атеисти?

Но защо атеистите мислят по този начин? Защото ние, вярващите, сме ги научили на това! Аз самият съм вярващ и ходя на църква, макар че напоследък не съм много редовен. И причината, поради която не съм редовен, е че не съм доволен от тенденциите в съвременните църкви. Понастоящем принадлежа към петдесятно-харизматичното движение на протестантския клон на християнството. Ако трябва да съм честен – проблемите, за които пиша, касаят всички клонове. Но в петдесятно-харизматичното движение, което е доминантно за протестантизма в България, тези проблеми са най-сериозни. Първият проблем е антиинтелектуализмът, за който писах наскоро, тук става въпрос за отричане на откритията на съвременната наука и залитане във вредни учения като антиваксърство и плоска Земя. Вторият проблем касае самото качество на съвременните служби. Петдесятно-харизматичното движение е само по себе си разделено: от една страна стои просперитетното богословие и ултрахаризматичните практики, при които всяка емоция се приписва като действие на Святия дух. От друга страна са по-старите петдесятни и божии църкви, при които чак такива залитания в крайности няма. Аз обаче (предполагам, че ще отнеса доста критика за това, което ще напиша) твърдя, че приликите между едните и другите са доста повече, отколкото разликите. И в двата случая има свръхемоционално хваление, понякога продължаващо час и половина-два, което цели да те разчувства. След което започва проповедта. И много често проповедите попадат само в една от следните две категории: или представляват наръчник какво трябва да е нашето поведение пред света, или акцентират върху това как се чувстваме, през какви трудности и изпитания преминаваме, как Бог е помогнал и насърчил други хора в подобно положение и как ние трябва да постъпим, за да се измъкнем от трудностите. Не казвам, че всичко това е лошо! Важно е, но този тип богословие е половинчато. Заръчано ни е да възлюбим Бог „с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила“ (Марк 12:30). Със сърце и душа – окей, това го има. Няма го умственият аспект – и това, за съжаление, е синдром, който съм го наблюдавал почти навсякъде.

Като резултат ние сме редуцирали великия и славен Бог, Създател на Вселената, като една емоционална патерица. И това е явление, което се забелязва от атеистите. Ако твоят бог служи само за това да ти помага в живота, да те издига и благославя, но не познаваш силата на богословието и апологетиката, за да отговаряш на трудни въпроси („съществува ли добър Бог, ако има зло в света“, „къде са доказателствата за Възкресението“), то твоят бог е половинчат бог!

Без да знаем силата на аргументацията, без да имаме здрава основа за обосновка на християнството пред света, атеистите веднага придобиват огромна преднина пред нас. Те веднага са готови да се позоват на науката като единствен метод за обяснение на устройството на света – при това работещ метод, защото науката е тази, която е довела до появата на технологичните чудеса около нас. Съответно от вярата и от християнството не е произлязло нищо полезно. Науката е начинът, по който възрастните хора си обясняват света. Вярата е ирационална, тя е делюзионна, по детски наивна. И поради това трябва да се отървем от нея – така разсъждават атеистите. Ако християните не знаят, че науката е просто един от начините за познание на света, но и тя си има своите ограничения, че има и други източници на познание, че философията и теологията могат да предоставят разумна логическа рамка, която служи за обясняване на редица аспекти от живота и Вселената, тогава те няма как да бъдат на равна нога срещу атеистите. И тук не става въпрос само за това дали ще са способни да спорят с атеисти, не! Става въпрос за това, че ако християнските родители не успеят да възпитат децата си така, че да мислят логично и критично, те ще се обърнат към атеистичните мислители и именно тези мислители ще им оформят светогледа.

Съвременният християнски свят е жаден за истинско богословие. За богословие, развивано от академични личности от калибъра на К.С. Луис, Н.Т. Райт, Джон Уолтън. За богословие, развивано от хора, които умеят да поставят разума пред емоцията.

Аз се чувствам щастлив, че живея в 21-ви век, който ми предоставя технологии и възможности, за да се уча в това отношение.

Но малцина други го правят…

През последните няколко седмици България беше разтърсена от случилото се с млада жена, болна от онкологично заболяване. Туморът се оказал агресивен, тя пробвала всички възможности, предложени от съвременната медицина. Накрая в своето отчаяние се доверила на шарлатанин в Бразилия, отишла там, но състоянието й се влошило … и съответно всички през последните няколко дни очаквахме със свито сърце дали тя ще успее да се върне у нас преди да се случи фаталното, поне да успее да прегърне децата си …

Не ми се ще да коментирам конкретния случай … и няма да го направя. Не мога да си представя какво е да си млад човек, намиращ се в разцвета на силите си, когато се очаква да си надживял детските болести, но все още се предполага, че си твърде млад, за да пострадаш от болестите на по-възрастните. Но пък като учен и същевременно християнин изпитвам силно притеснение относно това накъде се е запътила медицинската наука и защо тя често пъти се проваля в моментите, когато човек има най-голяма нужда от нея.

Историята на медицината е дълга, колкото е дълга и човешката история. Но отношението към страдащите не винаги е било константно. Изследователите са категорични, че болници е имало по времето на Римската империя. Но тези болници, наричани валетудинария, са били съвсем различни от това, което днес разбираме под думата „болница“. Разположени са били до стратегически точки в близост до границите на империята и са се използвали основно за лекуването на войници. Съществуват и доказателства за наличието на валетудинарии и във вътрешните части на империята, но те са се използвали за спасяването на тежко ранените роби, най-вече гладиатори. Няма данни за наличието на лечебни заведения за масовия човек (Cilliers & Retief, 2006).

Гражданските болници във вида, в който ги познаваме, възникват след 4-ти век сл.н.е. Тогава император Константин Велики приема официално християнството. Болничната грижа процъфтява и се развива в пълната си степен по времето на християнската Византийска империя. Изследователят Тимъти Милър (1984) твърди, че именно във Византия се появяват тези лечебни заведения, които притежават следните критерии: да са ориентирани специално към грижата за болните, а не просто подслон за бедни и стари хора, да има професионално лечение, при това то да е достъпно за всички представители на обществото – богати и бедни. Няма никакъв спор, че с учението на християнството за любовта, за грижата, за стойността на всеки един човек, идва и по-добрата грижа към онеправданите, в това число и към болните.

Разбира се, аз съм далеч от мисълта, че тези ранни болници са били райски кътчета. Развитието на медицината си е било рудиментарно, основно базирано на събраните сведения от гръцки и римски лекари и макар че по времето на Византия са направени големи стъпки към диагностиката на заболяванията, най-вече чрез изследването на урината (Pardalidis, 2008),  болниците са служили преди всичко за облекчаването на страданието на болния, духовна грижа и молитва за този, който преминавал от смъртен към вечен живот.

Отношението на обществото към познанието се променя след края на Средновековието, през Възраждането и най-вече по времето на епохата на Просвещението (18-ти век). Тогава се появява идеята, че науката трябва да е хладнокръвна, разумна, изцяло безстрастна, независимо от идеологията и моралните убеждения, както и от религиозни и теологични ангажименти (Plantinga, 1997). С други думи, учените се ограничават само в това да търсят истината, като се позовават единствено на естествени причини, без да намесват Бог, свръхестественото и прочие. Логиката е следната: ако изучаваш света и не можеш да си обясниш дадено явление, а вместо това си кажеш „Бог го е направил такова“ и спреш да мислиш по въпроса, това не те води до никакъв напредък. Това е ограничение по метод – нарича се „методологически натурализъм“.

Напредъкът в науката през 19-ти и 20-ти век и появата на великите технологични постижения ни води до това да се доверяваме на методологическия натурализъм. Той винаги е работил досега. Много явления, считани в миналото за свръхестествени, изведнъж се оказват с напълно естествен произход. И въпреки това е коректно да се отбележи, че ограничението по методологически натурализъм е презупция. Приема се като аксиома и толкоз.

Именно благодарение на големия напредък на науката някои хора се изкушават да отидат още една крачка по-напред – да кажат, че естествените причини са единствените, които съществуват. Това се нарича „философски натурализъм“ и именно този светоглед лежи в основата на съвременния атеизъм.

Какви са последствията от това за медицинската наука? Тя, като всяка друга наука, разчита на методологическия натурализъм. Постигнати са невероятни постижения в разгадаването на механизмите за различни заболявания. Ваксинациите и антибиотичната епоха са довели до това някои болежки да са просто далечен спомен (макар че покрай антиваксърското движение и стремежа към „чист живот“ без „химии“ и „лекарства“ някои позабравени заболявания са започнали да се връщат). Установена е ДНК секвенцията на целия еухроматичен човешки геном (между другото ръководителят на проекта „Човешки геном“, д-р Франсиз Колинс, е християнин и за това вече съм писал).

Но макар и безспорния медицинския напредък, все още има заболявания, които не могат да бъдат излекувани. Все още има онкоболни, чиято диагноза се описва от страшния термин „иноперабилен„. Какво правим, когато на човек му се живее… но медицината не му дава надежда? Оправдано ли е в такъв момент човек да търси … „чудо“?

Има ли чудеса?

Трудно е да дефинираме думата „чудо“ – хората я използват наляво-надясно за неща, които са им се случили и които не отговарят на техните представи. Окей, това е според лаиците. Но истината е, че и голям процент от лекарите вярват в чудесата. Преди 14 години в САЩ е проведено допитване сред лекарите, съгласно което 74% от тях докладват, че според тях чудеса са се случвали в миналото, а 73% твърдят, че според тях чудеса се случват и в днешно време (източник: Businesswire). Освен това 55% от лекарите съобщават, че самите те, лично, са били свидетели на събитие, което може да се опише като „чудо“.

Това отново не отговаря на въпроса какво представлява чудото. Още повече, че дори и лекарите, които биха описали даден случай като „чудо“, ако се замислят, понякога биха могли да намерят напълно естествено обяснение защо даден раково болен човек в последен стадий е влязъл в неочаквана ремисия, подобрил се е и … де факто е оздравял.

Европейската цивилизация е белязана от християнската култура и в този момент е хубаво да се обърнем към това каква е библейската перспектива за това какво представляват чудесата и защо се случват. Един човек, който повърхностно чете Новия завет, лесно може да си каже следното: „Вижте как по времето на Исус са се случвали много чудеса, защо да не се случват и днес?“

Но тази перспектива е неправилна. Внимателен прочит на Библията показва, че чудесата не са се случвали постоянно, както е на пръв поглед, а напротив, на периоди – само когато е имало преломни събития. Първото е по време на Изхода на Израел и заселването на Обетованата земя, после е имало чудеса по време на живота на някои от пророците като Даниил, по времето на Исус и по време на създаването на ранната църква. Между тези времена е имало големи периоди без чудеса. В продължение на дълги столетия са живели Божии служители, които не са преживели нито едно чудо. Самият факт, че когато Исус е правил чудеса, а хората са били изненадвани и шокирани, трябва да е показателен – преди неговото идване чудесата са се случвали рядко.

Понастоящем християнството е разделено относно въпроса с каква честота се случват чудесата в съвремието ни. Има две направления – съгласно едното, чудеса в днешно време се случват в пъти по-рядко в сравнение с ранната апостолическа църква – това е направлението на „сезационизма“. Другото направление е, че апостолическите чудеса от ранната църква продължават и до днес – „континуатионизъм“. И двете направления могат да изпаднат в крайности – представителите на първото направление могат да стигнат до заключението, че чудеса няма изобщо и никога няма да се случват в рамките на нашия живот. Другите могат да търсят чудо под всяко дърво и камък. Има и злонамерени хора, wannabe-изцелители, телевангелисти със съмнителен морал, търкалящи се по пода фрийкове и прочие. Това е дълга и деликатна тема и аз няма да влизам в подробности…

Като цяло църковните общности изобилстват от хора, които твърдят, че са преживели чудо. Когато чуем за такива случки, има два варианта: първият е да повярваме, че въпросното чудо е автентично. Повечето християни ще реагират така, ще прославят Бога за чудото и ще му благодарят. Или обратното – ще сметнем, че това не са чудеса. Че тези хора се заблуждават, че вероятно са изпаднали в някаква психологическа клопка, че понеже не са способни да разсъждават критично и да отсяват истината от лъжата, значи са приели лъжата за истина. Повечето съвременни атеисти биха реагирали точно по този начин.  Сред тези две полярни виждания, всяко от които може да е неразумно, като че ли пренебрегваме препоръката на апостол Павел: „Всичко изпитвайте, задържайте доброто“ (1 Солунци  5:21). А днес повече от всичко друго имаме нужда да следваме тази препоръка, още повече на фона на толкова много лъжеучители и шарлатани – отвратителни хора, които се хранят от нещастието на другите.

И така, откъде да започнем? Съществуват ли чудеса или не? Отговаряйки си сами на този въпрос, трябва да имаме предвид две неща: едното е, че винаги когато има твърдение за случило се чудо, то разчита на нещо, усетено със сетивата – видяно, чуто, докосвано, помирисано, вкусено. Човешките сетива обаче не са съвсем достоверни – дори и нещо невероятно да се е случило, винаги може да е илюзия, заблуда или халюцинация. От друга страна тълкуването ни на събитията зависи от философските предиспозиции, които притежаваме. Ако сме философски натуралисти, винаги бихме казали, че става въпрос за някакаква самозаблуда. Ако по презумпция вярваме, че няма такова нещо като чудеса, никакви доказателства не биха били достатъчни, за да ни убедят в обратното. Ако вярваме, че чудесата са възможни, но много невероятни, тогава само математически демонстрируемо доказателство би било достатъчно, за да ни убеди.  Но от друга страна ако вярваме, че чудесата не са невероятни, тогава би било достатъчно за нас да погледнем на различни исторически сведения, за да се убедим, че голям брой чудеса са се случвали (по К. С. Луис: „Чудесата“). При всички положения е важно да си отговорим на този въпрос – допуска ли нашият светоглед възможността, че чудеса се случват или не.

Крайните натуралисти и атеисти са ограничени от собственото си философско предположение, че естествения свят е единственото, което съществува. Голяма част от учените, а и много от лекарите подкрепят този светоглед. Истината е, че такива хора не биха могли да дадат надежда на човек, който страда. Ако едно заболяване води неизбежно до фатален край, какво биха могли да му кажат? Няма надежда … нито в този живот, нито в следващия. Ние сме плод на слепи природни сили във Вселената. На една еволюция, неръководена от никого. Хубавата новина обаче е, че натуралистите могат да грешат. Тяхното предположение, че само естественият свят е този, който съществува, е само това – предположение и то не подлежи на емпирично доказване. Но най-важното: не съществува аргумент, който да докаже категорично, че чудеса никога не биха могли да се случат.

Ако обаче не сме философски натуралист, тогава не сме ограничени от тези окови. Разбира се, всеки един учен е длъжен да използва натурализма като методология. Но това по никакъв начин не го обвързва с философските екстраполации, водещи към по-широк атеистичен светоглед. За хора като мен, които се занимаваме с наука, но съществременно не сме философски натуралисти, няма проблем да приемем, че светът се подчинява на природните закони… но има Бог, който може да се намесва периодично, поради което е напълно възможно да има чудеса!

Това наше философско вярване не ни извинява в случай че сме лековерни и виждаме чудеса там, където ги няма. Нито извинява телевангелиста или шамана, който обещава чудодейно лечение, пък то не се случва. Християнинът и лекар Брад Бърк съветва (източник) винаги да подхождаме внимателно. Винаги да изпитваме. Винаги да проверяваме, дори и това да касае някакъв близък човек, който твърди, че е видял чудо. Но с чудесата трябва да се внимава най-вече, когато ги обещаваме на човек в бедствие, който като удавник се хваща и за най-малката сламка.

Струва ми се обаче, че има и един по-голям грях: то е да кажем на човека изобщо да не се надява на чудеса. Това вече е същинска жестокост. Това е като да видиш удавник, но да потопиш главата му под водата. Именно тук се провалят съвремените учени – атеисти – в тяхната абсолютна неспособност да дадат надежда. Именно тук ми се струва, че съвременната медицина е започнала да се отклонява от добрите практики, заложени още при създаването на най-ранните болници, в християнизирания Рим и Византия. Дори и човек да си отива, не му отнемай надеждата!

Преди няколко години гледах един страхотен филм, направен в чест на св. Лука Войно-Ясенецкий : Лука (2013). За един свещеник и доктор, който се е грижил не само за физическото, но и за духовното здраве на хората. За човек, обичан от останалите, мразен от комунистите с тяхното войнстващо налагане на атеистична идеология. Това е идеалът ми за истински лекар… и съжалявам, че все по-малко такива загрижени лица виждам днес в съвремието, в медицинската сфера. Уви, голяма част от хората, с които съм се сблъсквал (включително по време на болничните си престои), са били равнодушни, безразлични, груби, убиващи искриците надежда. Разбира се, имало е и изключения, но те са били малко.

Затова бих казал: окей е, напълно е приемливо да вярвате в чудеса! Най-големият чудотворец в историята на човечеството е бил Исус Христос и ако е Неговата воля, Той е този, който може да донесе изцеление на страданието ви. Но дори и да не се случи в този живот, имаме голяма надежда в следващия. Именно това е голямата притегателна сила на християнството. То не ни обещава безпроблемен живот. То не ни обещава магическо решение на проблемите при всяка наша приумица. Ако сме изцелени, то е по волята на Бог, ако ли не – пак е по волята на Бог.  Залогът е много по-голям от това дали страдаме временно на тази Земя. Залогът е за Вечността, когато вярваме, че ще видим едно ново небе, нова земя, и когато всяка сълза ще бъде изтрита от лицата ни. Смъртта, за съжаление, няма да пощади никой от нас. И да ви призная – и мен ме е страх, но вярвам, че накрая този най-страшен и последен враг ще бъде унищожен (1 Кор 15:26).

Нищо друго не бих могъл да кажа.

На 27-ми март излезе третата книга от поредицата „Warcraft: Chronicle“, в която писателите на Близард полагат колосални усилия, за да опишат подробно историята на Warcraft – вселената. Понеже през последния месец обърнах доста сериозно внимание на тази книга, реших да напиша ревю за нея. Още повече, че докато предишните книги описваха събития от митологията на Warcraft, както и събития отпреди Warcraft III, то третата книга описва историята на Warcraft 3 : Reign of Chaos, The Frozen Throne, World of Warcraft (Vanilla), Burning Crusade, Wrath of the Lich King до края на Cataclysm. Това са все игри, които повечето от нас сме ги играли.

Преди да разкажа за впечатлението си от книгата, не мога да не напиша няколко думи за проблема с т.нар. „реткон“.  За читателите, които за пръв път се сблъскват с понятието, пояснявам – „реткон“ представлява похват в изкуството, при който, когато имаме поредица от произведения, в най-новите произведения от поредицата се преразказва историята от предишните произведения под различен ъгъл. Има два типа „реткон“ : 1. Допълнителна история, която не е съществувала до този момент. Тук нямаме пренаписване – само допълване на неизвестни до този момент факти. 2. Исторически факти, които се пренаписват, за да се напаснат новите произведения. Пренаписаните факти противоречат на установените преди настоящия момент факти.

Играчите на World of Warcraft като цяло мразят ретконите, най-вече тези от втория тип. Това е така, защото в един момент си свикнал с определен тип история и когато ти се каже, че тази история вече не е вярна, си казваш: „това вече не е моята игра“. И въпреки това ретконите се случват, и има три причини затова:

  1. Когато се случва поради мързел. Писателят пише историята и в един момент е написал толкова много информация, че е забравил преди какво се е случило. Най-големият позор, който се е случвал в Warcraft вселената, е т.нар. проблем с ередарите. В ръководството за Warcraft III (игра, излязла през 2002 година) е изрично упоменато, че господарят на демоните Саргерас се е срещнал с много лоша раса – Ередари и понеже тези Ередари са били много зли, поради това Саргерас се е увлякъл по тях и е станал и той зъл. Но когато през 2006 година излезе играта World of Warcraft : The Burning Crusade, се оказа точно обратното – Саргерас е бил лошият, а Ередарите са били добри и мъдри – той ги е покварил. Играчите веднага забелязаха несъответствието и сред множество оплаквания във форумите Крис Метцен (който тогава работеше за Близард и слагаше тежката си дума върху всеки проблем с историята) си призна чистосърдечно: да, сгафих, забравих собствената си история, която написах преди четири години… ама въпреки това продължаваме с новата история, понеже е по-интересна. През последващите години се случиха и други подобни гафове – когато играчите попитаха например какво се е случило с човешкото кралство Гилнеас, понеже още не го виждаме в играта, Метцен отново призна, че е забравил за него.
  2. Когато се случва, понеже Blizzard искат да направят промяна на историята в услуга на феновете. Типичен пример е промяната, която беше наложена на Илидан. По време на Warcraft III той беше себичен и жаден за власт персонаж, който работеше срещу Легиона поради собствените си интереси. По-късно по времето на Burning Crusade той стана главния злодей и покварител на Аутленд и затова трябваше да го убием. След това в Legion, понеже Близард искаха да го върнат в услуга на феновете, решиха да обяснят това: Илидан винаги е бил добро момче, но по времето на Burning Crusade сме били твърде тъпи, за да го разберем…
  3. Когато се случва поради страст и любов на писателя към историята. В Blizzard работят много различни хора и като във всяка голяма компания има текучество на персонала. Идват нови писатели, които имат различна интерпретация за събитията, които са се случили. Те искат да наложат своята версия на историята. Така, парадоксално, писателите на Blizzard искат да направят нещо интересно и вълнуващо и вместо това объркват нещата. И те са хора, случва се.

Така, на фона на това, как бих могъл да опиша книгата Warcraft : Chronicle 3? За мое голямо успокоение всичките тези хроники по-скоро допълват, отколкото пренаписват историята. Какво допълват? Например: какво се е случило в главата на краля Лич, след като Артас е надянал шлема? Какви са му били мотивите? Какъв му е бил планът срещу Легиона? Или пък: какво се е случило в кралството Кул’Тирас, след като Джейна предала баща си на Ордата? Това са важни дописки и на мен лично ми беше интересно да ги прочета.  Да, имаме нова информация, но тя не противоречи непременно на вече установената история.

И все пак има едно голямо пренаписване, което, правичката си да си кажа, имаше нужда да бъде направено. Warcraft: Chronicle 3 изтрива напълно Мед’ан, синът на Гарона и Медив. Веднага щом  преди няколко години той се появи за пръв път в комиксите, играчите незабавно го намразиха. Първо, защото е син на Гарона и Медив (у-у-у!) и второ, защото е едновременно шаман, магьосник и паладин (шамадин). World of Warcraft няма нужда от супермен с много умения, който да оправя всяка неправда, особено ако това е синът на Гарона и Медив. Затова Близард решиха да „изпарят“ по Оруелски Мед’ан от историята. Той не съществува, той никога не е съществувал.

Това, което най-много ме притеснява в Chronicle 3, което ми се струва, че Близард направиха твърде голяма крачка напред, е канонизацията на dungeon и raid-овете и коя от двете големи фракции е победила в тях. Доскоро си мислехме, че въпросът кой е победил определен raid бос си стои отворен – все пак както Алиансът, така и Ордата изпраща герои да се бият за Азерот. Но не – вече не е въпрос на отворена интерпретация. Zul’Gurub и убийството на Хакар е дело на Ордата, докато Sunken Temple е атакуван от Алианса. Naxxaramas е атакуван от Алианса, а Ордата праща войски в Blackrock Spire. В Burning Crusade дънджъните The Shattered Halls, Maghteridon’s Lair и Zul’Aman са атакувани от Ордата, докато Алиансът побеждава нагите в Serpentshrine Cavern и отблъсква Кил’джейдън в Sunwell Plateau. В Lich King: Halls of Stone е победа на Алианса, докато Halls of Lightning е превзета от Ордата.  В Cataclysm: Grim Batol е щурмуван от героите на Алианса, a Bastion of Twilight – от Ордата. Връщането назад във времето, за да се вземе Демонична душа от Кладенеца на вечността е постигнато от героите на Алианса, докато убийството на покварения дракон Мурозонд (Ноздорму) в End Time е направено от Ордата.

… не съм сигурен, че ми харесва тази канонизация.

В общи линии Warcraft Chronicle : Volume 3 е четиво за хора, които са много силно запалени от историята на играта. Не бих го препоръчал на всеки – това не е роман. Няма диалози (което ще отегчи мнозина). Това е просто преразказ на събития от Warcraft – вселената. Лично на мен ми беше интересно да си напомня някои моменти от Warcraft III, други (като тези от Cataclysm) определено ми бяха скучновати. И все пак уважавам усилията на Близард, което ме кара да съм положително настроен към книгата, затова:

Оценка: 3/5.

През изминалите няколко седмици журналистите решиха да ни занимават с неминуемия край на китайската космическа станция „Тянгон-1“.

„Тянгон-1“ бе малка станция. Китайците никога не са планирали да е нещо повече от съоръжение, с което специалистите да тренират процедурите по сближение, скачване и трансфер на астронавти между кораба и „Тянгон-1“. Дълга десет метра, широка около три, тежка близо осем-девет тона, „Тянгон-1“ бе изключително незабележителна в сравнение с експлоатираните в историята „Международна космическа станция“, „Скайлаб“, „Мир“ и дори ранните съветски „Салют“. Въпреки това „Тянгон-1“ бе достатъчна, за да приюти през 2012 и 2013 година астронавтите на две космически експедиции. След като китайците приключиха с нея, станцията беше изоставена на произвола. Китайските власти никога не са се славили със своята загриженост към съдбата на обикновените хора, дори тези на тяхната собствена територия. Ракетите, излитащи от китайските космодруми, редовно замърсяват населените места в Китай с отломки.

Когато се разбра, че „Тянгон-1“ предстои да падне на Земята, медиите започнаха да отразяват полета на станцията с невиждан досега плам (станция пада, не е шега работа, ей!). Изведнъж всички забравиха, че мисията на „Тянгон-1“ е била изключително успешна с тези две пилотирани експедиции през 2012 година и 2013 година. Или може би не, би било неправилно да кажа, че всички забравиха. Може би някои тепърва чуха за „Тянгон-1“. Не всеки човек на тази кръгла планета се интересува от космонавтика, даже мнозина са безразлични. Свят широк, хора разни.

Но е хубаво, че се намериха експерти, журналисти и даже министри, които правилно оцениха, че рискът станцията да падне на територията на България е пренебрежимо малък. Анализатори правилно съобщиха, че по-голямата част от планетата ни е покрита с вода и е много по-вероятно „Тянгон-1“ да падне в океана. Така и стана.

Покрай цялата тази шумотевица попаднах на любопитна публикация от фейсбук страницата „Тия гласуват и се размножават наравно с нас„. Страницата дава примери от ежедневието с хора, които проявяват sheer stupidity (както казват в англоговорящите страни). На български на това май му викат „въпиюща глупост“. Все тая. Страницата ни напомня, че у нас има и такива индивиди, които проявяват публично крайна неграмотност и тези индивиди имат същото право на глас и да отглеждат деца, както и всички останали.

Можете да си представите колко бях неприятно изненадан и шокиран, като видях това (още повече, че се определям за евангелски вярващ):

Мигам на парцали!

Продължавам да мигам на парцали!

Винаги съм знаел, че сред „нашите“ среди има много лековерни вярващи, поддаващи се на всякаква провокация и фалшива информация. Но никога не съм си представял, че нещата могат да са толкова зле. Зле, зле, ама чак толкова… Този тип глупости обикалят най-вече около групите, които някога бяха свързани със сайта Християни.ЦОМ. Тоя сайт вече изчезна и слава Богу. Групите, за съжаление, все още не са…

В общи линии реакцията на тези евангелисти относно падането на „Тянгон-1“ може да се раздели на два типа : 1. Пълна паника. Нещата са сериозни, помощ, ужас, станцията пада в България, #СичкиШеОмрем. Давайте да се молим, че да не ни тръсне тва нещо в главите. 2. Пълно отрицание. Стига сте вярвали на глупостите в светските медии, лъгали са ни и винаги ще ни лъжат, няма никаква станция, даже космос няма, а Земята е плоска. При това – почти всяко второ мнение е с очеизваждащи правописни грешки. И нито едно балансирано становище, нито едно, призоваващо за трезв анализ на това, което се случва.

По някое време се успокоих от това, което виждам. Те хората не са съвсем виновни, че са такива. Ако не могат да разсъждават критично, то е защото никой не ги е учил да разсъждават критично и да осмислят пристигащата до техните мозъци информация.

Драги пастори и проповедници, да, правилно ме разбирате – това са камъни по вашата градина 🙂

Окей, не всички пастори са такива. Но мнозина са. Даже едно време гравитирах в една такава църква. Виждаше се, че в нея има проблеми, но никой не си отваря устата да каже какви са тия проблеми. Е, както знаете, аз си отварях устата. Заплашиха ме, че ако тая моя уста много знае, ще вземат да ме изгонят. Не стана – сам си тръгнах. Но уви, така е, когато някои проповедници са прекалено загрижени за собствения си имидж. Така е, когато единственото, което истински ги интересува, е стадото да снася пари в минаващите по пет пъти кофи. Важното е симбиозата да се крепи: проповедникът да проповядва вестникарска екзегетика и лишено от смисъл послание (колко глави има звярът и кога ще ни сложат чиповете), а пък „стадото“ да кима с глава, да казва „амин“ без да се замисля и най-важното – да продължи да снася пари в кофите. Айде сега някой да ми каже и на мене „амин“ 🙂

Та, уважаеми пастори и проповедници, отказът ви да научите вашето паство на това как функционира света е грях. Тук не става въпрос просто за това дали учените от вас човеци ще притежават способността да отсеят критично информацията и да осъзнаят, че Земята е кълбовидна, а не плоска. Става въпрос за нещо много повече – дали те ще могат да отсеят овцата от вълка в овча кожа.

Скъпи братя и сестри. Скъпи евангелисти, не знам дали вас ви е срам от това, което се случва. Ама мене ме е срам. И ще продължи да ме е срам до момента, в който църквите не се покаят от този отвратителен антиинтелектуализъм.

Покрай спора за Истанбулската конвенция и т.нар. „третия пол“ попаднах на една прелюбопитна статия на проф. Ивайло Дичев за Дойче Веле (линк). Статията разглежда сексуалните грехове и хомосексуалността през погледа на историята. Защо проф. Дичев е написал тази статия? Ето защо: „Припомням всичко това, за да си дадете сметка за релативния характер на уж вечните морални норми от миналото“. Именно поради тази обосновка се налага да представя своя отговор. Понеже и аз съм от т.нар. традиционалисти-християни и съм противник на Истанбулската конвенция именно защото виждам в нейно лице угроза към традиционните християнски ценности, смятам, че е редно веднъж завинаги да се подчертае какво представляват тези християнски ценности. Какви са те? Вечни? Непреходни? Абсолютни? Обективни? Или пък  след толкова много столетия човекът е еволюирал заедно със своите ценностни системи и в настоящия си вариант европейският Хомо сапиенс се е доближил до по-голямо морално съвършенство в сравнение с Хомо сапиенсите от миналото? И понеже проф. Ивайло Дичев завършва статията си с това да се говори с разум и спокойствие, аз казвам: предизвикателството прието!

Понастоящем светската атеистична мисъл прави всичко възможно да изтика християнството в периферията, когато става въпрос за ценностен диалог. Борбата се води на следните няколко нива: 1. Взимат се произволни цитати от Библията, най-вече от Стария завет, които звучат шокиращо в ушите на хората. Ето, виждате ли? Вашият Бог е жесток и той не може да претендира за обективен морал. 2. Взимат се примери от порочните религиозни практики в миналото. Проф. Ивайло Дичев казва: ето, вижте – юдаизмът е бил обсебен с яденето, а християнството – със сексуални грехове. От тук изводът, който трябва да си направим, би бил следният – при положение, че християните толкова са сгафили в миналото по отношение на морала, за какво да са мерило в днешно време? 3. Правят се опити да се докаже, че абсолютни ценности не съществуват и няма как да съществуват. Юдаизмът осъжда хомосексуалното поведение. Да де, ама древна Гърция не го прави. В този век едно се смята за грях, в друг век – друго. Атеистите могат да дадат други примери за относителността на християнските ценности – Бог може да казва „не убивай“, но наистина ли да не убиваш е абсолютна заповед? Ами ако се наложи да убиеш, за да спасиш съпругата и детето си от някакъв престъпник, това лошо ли е?

Всъщност хората, които изказват тези аргументации и се мъчат да омаловажат ролята на християнската морална рамка, правят фундаментална грешка. За огромно съжаление голяма част от християните правят същата грешка, поради което пресечна точка между двете „враждуващи“ страни няма как да има. Да почнем разговора от самото начало: какви са християнските ценности? Обективни или субективни, абсолютни или релативистични? Звучи просто – мнозина първосигнално биха казали, че има непреходни ценности, т.е. те са абсолютни и обективни. В нормалната човешка реч терминът „обективен“ е равнозначен на „абсолютен“. Само че в богословието това не е съвсем така. И тук е грешката.

Християнските ценности са обективни. Това означава, че има обективен морал, с който е редноо да се съобразяваме. Но по никакъв начин наличието на обективност не означава, че има универсалност, както и че има абсолютност по отношение на времето или че не са възможни изключения в зависимост от обстоятелствата.

Обърках ли ви? Всъщност нещата са много прости. Сега, като ви ги обясня, ще разберете защо самата теза, която изказва проф. Ивайло Дичев за отсъствието на „вечни морални норми от миналото“, издиша отвсякъде.

Терминът „абсолютен“ означава „независимо от обстоятелствата“. Негов антоним е терминът „релативистичен“ със значение „вариращ според обстоятелствата“.

Терминът „обективен“ означава „независимо от човешкото мнение (включително моето собствено)“. Негов антоним е „субективен“, който означава „в зависимост от личното мнение на човек“ (източник: проф. Уилиам Лейн Крейг).

Какво означава всичко това? Означава, че ние, християните, вярваме в съществуването на Бог. Този Бог е определил наличието и съществуването на обективен морал. Независимо от моето мнение за Божия морал, това няма значение. Аз може да не се съгласявам с този морал, но моето схващане е второстепенно след Божието. Бог е този, който е определил върховенството на морала, а мое задължение е да се съобразявам с него. Но обективността на тези ценности и задължения не означава, че те не могат да се променят с времето и обстоятелствата. Божият морал продължава да бъде обективен, независимо от това дали ценностите са абсолютни или универсални.

Самата Библия потвърждава това. Бог е определил определени ценности за обективни морални критерии. Независимо от неговото абсолютно мнение по въпроса, той е допускал в историята друг тип закони, които са постановявали известен компромис спрямо обективния морал. Типичен пример е брачният закон, даден във Второзаконие. Бог определя като обективна ценност, че бракът между мъж и жена е за цял живот. Но поради коравосърдечието на израилтяните (Матей 19:8) Бог е допуснал те да могат да се развеждат. Същевременно фактът, че това е било позволено и го пише в Библията, не значи, че то има печат на Божието одобрение. Обективното правило е – мъж и жена се женят и това е за цял живот. Никакви разводи.

Именно тази тънка граница атеистите не могат и отказват да я разберат. Понякога те казват: ето, вижте какво пише във вашата Библия! Ето го, черно на бяло. Какви ценности, какъв обективен критерий? Не, отвръщат християнските апологети, при това напълно основателно – въпросите за ценностите са изключително сложни. Не, това, че дадено нещо го има в Библията, не значи, че Бог го одобрява. В същината е важно да се наблюдава целия контекст!

В по-близкото минало (тъй да се каже, историята на САЩ) е имало ожесточени спорове относно  робството. Днес робството в западния свят е изкоренено. Някои атеисти ще кажат: това не е станало благодарение на християнството. Мнозина са защитавали робството на базата на Библейските текстове. В Библията робство има, а Исус не го е забранил изрично.

Но това не е пълната история. Да, в Библията има робство. Но също така има поетапни стъпки към изкореняването му. Обективен факт е, че на робите в Израел са били осигурени човешки права и легални защити, невиждани дотогава в древния Близък изток. За пръв път в Стария завет се дава поръчение да се гледа на робите като на човешки същества и да не се взимат предвид само интересите на техните господари. В Изход 21:16 има много строго правило – ако някой открадне човек и го направи роб, това заслужава смъртно наказание. И докато и други близкоизточни култури вероятно също са забранявали отвличането на хора с цел робство, разликата между тях и Израел е била колосална. Хамурапи е наказвал със смърт тези поданици, които са помагали на избягали роби. В Израел е било точно обратното – ако в дома на евреин пристигнел избягал роб,  повелята във Второзаконие 15-16 е била да му намериш място, където да живее както иска, без да се притеснява (източник: Пол Копан).

В Новия завет има още по-сериозна градация в отношението към робството. По абсолютно безпрецедентен към този момент начин Павел нарича робите „братя“ и част от Христовата църква (1 Тимотей 6:2). Да, това не е нещото, което мнозина биха очаквали: нито Павел, нито Петър са казвали: „Роби, отървете се от хомота на господарите“ и „Господари, освободете робите си (източник: Пол Копан). Но въпреки това, поради проповядваната еднаквост пред Кръста между свободните и робите, разпространението на християнството постепенно довело до отмирането на робството на територията на Европа. Отново бих казал, че Бог – без още по времето на Стария завет да отменя изцяло робството, се съгласява на поетапна градация, поетапни стъпки, които водят до това в Божието царство да има пълно равенство между хората. Законите и правилата могат да са различни в отделните епохи, било то епохите на Стария или на Новия завет, било то в днешно време. Наличието на различни правила по никакъв начин не е показател, че няма обективен морал, зададен от Бог.

Именно тук е най-големият проблем, който аз като християнин имам с хомосексуалното поведение и набиращата скорост в Европа джендър идеология. За разлика от робството, при което в Библията има постепенна градация (от прокарването на възможно най-доброто законодателство в Израел в сравнение с това на другите народи, та се стигне до цялостно равенство между свободни и роби в Новия завет), подобна градация по отношение на хомосексуалното поведение в Библията отсъства. Хомосексуалните деяния в Библията, от първата до последната глава, са окачествени като греховни.

Нещо повече – макар и Писанията ясно да утвърждават равенството между всички хора – чернокожи, жени и роби, това не се простира до сексуалните взаимоотношения. Бог ясно и категорично утвърждава само един тип правилни взаимоотношения – тези между мъж и жена в рамките на моногамна двойка.

Те това мислим ние, обикновените хора, за традиционния и обективен християнски морал и как той се вписва в настоящата джендър дискусия. Колкото и ретроградно да звучи, аз съм привърженик на старото, патриархално семейство. И независимо от някои по-прогресивни и либерални попове (които ме ънфренднаха от Фейсбук за инакомислие), че няма мъжки и женски пол, че някой ден хората няма да се женят, нито ще се омъжват, а ще „са като Божии ангели на небето“ (Матей 22:30), това ще дойде в едно друго време – когато Исус Христос се върне повторно на Земята, когато настоящата епоха приключи и когато Божието царство влезе в своята пълнота. Дотогава – нека да се плодим и да се размножаваме според Божиите стандарти, без да ги рушим, защото не можем да предложим по-добри стандарти. Джендър идеологията не е лелеяният праведен стандарт за съвременния обществен строй. Гарантирам ви.

Чудили ли сте се защо Фейсбук общността е толкова груба и агресивна? Замисляте ли се защо в онлайн пространството се стига до грубости и обиди?

Научната литература нарича този ефект Online disinhibition effect (source: Lapidot-Lefler & Barak. 2011. Effects of anonymity, invisibility, and lack of eye-contact on toxic online disinhibition. 28(2):434-443).

Основната вина за съществуването на ефекта според горната научна публикация е липсата на комуникация от тип очи в очи. В обикновеното ежедневие ние общуваме с роднините и приятелите си пряко. Но когато седнем пред компютъра, пред нас стои екран, а хората, с които общуваме, са представени като някакво име, псевдоним, най-много профилна снимка. Липсват важни аспекти от невербалната комуникация – нещо, което е изключително важно за пълноценното общуване между хората. В реалния живот предаването на съобщения и смисъл става не само чрез речта, но и посредством позата на тялото, изражението на лицето, характеристиката на гласа, външния вид, наличието или отсъствието на допир, наличието или отсъствието на дистанция, време, за което разговаряме и т.н. Невербалната комуникация може да доведе до по-добро разбиране между хората, но и между сериозно неразбиране. Неправилно подаден знак при спасителна операция може да доведе до трагичен завършек, ако бъде изтълкуван погрешно. Но от друга страна невербалната комуникация може и да ни помогне – там, където не ни достигат думи, може да се стигне до взаимно разбиране само чрез взаимно поведение (източник).

При онлайн комуникацията липсват някои, но не задължително всички аспекти на невербалната комуникация. Отсъства най-основното – гледането очи в очи. Но нуждата ни да общуваме невербално с хора намира изражение чрез някои алтернативни начини – примерно хората съзират във Фейсбук лайковете одобрението на другите. Има емотиконки и емоджита с различни муцунки 🙂 Когато комуникираме в Месинджър, ние често пъти обръщаме внимание на скоростта, с която другите ни отговарят – ако видим, че някой ни е Seen-нал съобщението, но няма незабавен отговор, можем да си направим изводи затова дали той иска да общува с нас или не или до каква степен приоритизира нашия разговор. С други думи: Интернет изкривява начина, по който хората общуват, а последствията от това са много – положителни и отрицателни.

Относно положителните последствия – научната литература потвърждава, че не всички хора се чувстват комфортно да разговарят лице в лице (източник). Така например ако човек е интровертен, срамежлив има някакъв физически недъг или заболяване, онлайн комуникацията може да му помогне да изрази по-лесно чувствата си и да си намери по-бързо партньор в живота.

За съжаление липсата на комуникация очи в очи има и своите негативни страни и хората могат да изразяват по-лесно не само положителните, но и отрицателните емоции. Така може да се стигне до груби изрази, обиди или дори заплахи. Някои хора започват да се занимават с порнография, престъпления и да изразяват своето насилие посредством интернет – нещо, което никога не биха направили в реалното ежедневие. Когато интернет създава усещане за невидимост и анонимност, ние разполагаме с възможността да отделяме нашите он-лайн постъпки от идентичността и начина си на живот. Нещо повече – когато изразяваме враждебност или вършим друго неприемливо действие, ние проявяваме склонност да отклоним отговорността си за това поведение, като че ли нашият морален компас е временно отделен от онлайн психиката. Дори можем да се убедим, че нашето онлайн поведение – това не сме ние (източник).

Ако има нещо, което съм научил и което се старая да прилагам в моите семейни и приятелски отношения и което е моят най-добър съвет към вас – то е никога, ама НИКОГА да не решавате семейните или приятелските конфликти чрез Фейсбук, e-mail или дори по телефона. За предпочитане е всичко да става очи в очи. Възприемам се като щастливо женен човек и за 10-годишна връзка с един партньор смея да твърдя, че най-сериозните конфликти, през които сме преминали, са тези, които сме се опитвали да ги разрешим чрез Интернет.

Понякога е трудно да прилагаме това правило – най-вече заради желанието ни ако има проблем, той да бъде решен веднага и незабавно – а Интернет култивира такава култура на незабавно удовлетворение. Но си струва да опитаме!

Изгонен съм, тъй да се каже, без право на обжалване 🙂 

Обикновено в дните около Рождество Христово и Нова година се разразяват спорове между атеисти и вярващи. То вече си се превърна в част от традицията по празниците. Само че в края на 2017-та направо бях разбит от изненадата, която ми поднесоха ас. д-р Лъчезар Томов (НБУ, един от авторите на електронния сайт „Мисъль“) и докторант Йордан Стефанов (създател на страницата „Наука и критично мислене“).

За да не станат сакатлъци и да не ме изкарат пристрастен, ще кажа няколко думи за „Мисъль“ и „Наука и критично мислене“. Нормално е, че като сложиш такива заглавия, ще създадеш определени очаквания. В миналото както „Мисъль“, така и „Наука и критично мислене“ са ме изненадвали приятно с добри материали, но са ме и разочаровали. Смятам, че „Мисъль“ е добра платформа за консерватизъм и дясна политика и съм чел много добри статии за политическата обстановка в България. От друга страна нивото на някои от научно-популярните статии определено куца, а тези, които критикуват климатичните открития и глобалното затопляне, използват дори псевдонаучни аргументи. Относно „Наука и критично мислене“ – не мога да си кривя невроните, че там има страхотни материали за здравословно хранене, за медицина, както и статии, оборващи опасни псевдонаучни течения като уринотерапия, антиваксърство и алтернативни „терапии“ за рак. Но и Йордан ме е разочаровал, последния път – по време на този късен декемврийски спор, когато аз, Лъчезар и други участващи в дискусията, се оказахме изгонени от „Наука и критично мислене“.

Чудо голямо! Страницата си е негова, да прави каквото иска! Съгласен съм, щеше да бъде нормално, ако се казваше например „Блогът на Данчо“. Но когато се изявяваш като говорител на страница за това що е наука и що е критично мислене, да блокираш хора като Лъчо (главен асистент, доктор от НБУ!), както и други университетски преподаватели, ми се струва, че е скандал от калибъра на скандалите от конкурсите за красота през последните години (които със заглавията си също трябва да оправдаят очакванията за най-добра мис или мисис България). Оставам настрана факта, че в началото на декември блогърът на „Наука и критично мислене“ се оплака от цензура (източник),а сега прилага подобни хватки, и ще съм съвсем великодушен към факта, че тогава го подкрепих (но пък никой не е пророк в собствената си страна).

Да се върнем на спора. На 25-ти декември (Рождество Христово) сайтът „Мисъль“ публикува статията на Лъчезар Томов със заглавие „Парадоксите на скептицизма“. Статията е доста добра и касае някои неща, които аз съм ги казвал и преди, макар че д-р Томов ги представя по-добре. Лъчезар разбира доста добре научния метод, вкл. бръснача на Окам и несигурността в науката като фундаментално нейно свойство. В статията си той разказва за отношението към значимостта на човека и неговото място във Вселената и какво представлява антропният принцип. Разглежда и историята за развитието на науката – как идеята за геоцентризъм е изместена от тази за хелиоцентризъм. След това д-р Томов говори за мястото на човек според Библията и накрая завършва с размисли за сциентизма. Статията е доста добре аргументирана, с правилно посочени източници.

Пет дни по-късно, на 30-ти декември блогърът Йордан публикува „опровержение“ на материала на Лъчезар с гръмкото заглавие „Хора, които все още вярват, че Земята е в центъра на всичко„. Не знам защо блогърът е решил да се захване точно с историята на науката, геоцентризма и хелиоцентризма. Статията на Йордан е завидно слаба. Не са използвани основни термини и понятия, не са разгледан дори въпросите за паралакса и за ретроградното движение на планетите. Не е споменавал и за хелиоцентриците преди Коперник, като Аристарх. За щастие все още съм собственик на най-големия сайт за космически изследвания – КОСМОС БГ и там съм написал статия „История на науката: как човечеството открива, че Земята обикаля  около Слънцето„, в която разглеждам всички тези аспекти. В статията на Йордан има и исторически грешки – той твърди, че трудът на Коперник за хелиоцентризма е публикуван след неговата смърт, а това не е така. Има и грешки относно приносите на Бруно.

Веднага щом статията беше публикувана, голяма част фейсбук общността я разкритикува съвсем основателно. Аз също се включих и показах грешките му. Да, признавам си – самият аз бях не особено любезен, но смятам, че когато пишеш за история на науката, това е област, в която трябва да си много добре начетен. Да си чел, например, статии на астрофизика д-р Пол Стътър от Охайо, като тази: Going Bananas: The Real Story of Kepler, Copernicus and the Church. Да си наясно защо хелиоцентризмът е бил охвърлян, защо се е водил процесът срещу Галилео. Да не пречупваш историята на науката през призмата си за съвременното разбиране за науката. Да си наясно, че навремето науката, философията и теологията са били неразривно свързани заедно, че аргументите, които някога ранните (прото)учени като Кеплер са използвали, биха звучали доста абсурдно днес.

Спорът се разгорещи в страницата „Наука и критично мислене“, както и на фейсбук стените на много други хора. Някои от защитниците на творбата на Йордан ни се нахвърлиха, че сме били срещу него само защото е атеист и отказваха да чуят, че причината за острата реакция е, че статията му е изключително слаба … каквато всъщност е.

Тук е редно да отбележа, че ако беше схванал смисъла на писаното от Лъчезар Томов, авторът на „Наука и критично мислене“ въобще нямаше и да си помисли да пише статия за историята на науката, хелиоцентризма и геоцентризма – и тук си личи колко той е далече от нивото на познание на публичните атеисти като Ричард Докинс, Сам Харис и Кристофър Хитченс. Ако беше достатъчно начетен, щеше да се хване за основното – за антропичния принцип и щеше да го разкритикува – всъщност това прави Докинс при спора си с Джон Ленокс. И щеше да се получи един хубав дебат, който щеше да е чудесен подарък за празниците. Обичам качествените дебати и досега си превъртам тези, в които участват Хитченс, Харис, Докинс.

Нищо подобно. Когато се събудих на другия ден (31-ви декември) … се оказах блокиран. Аз, Лъчо и много други. Когато въпросът беше повдигнат, ето какъв бе отговорът:

Спорът продължи през целия ден. Не само авторът на „Наука и критично мислене“ дори не си направи труда да коригира историческите неточности (колко щеше да му коства да напише, че трудът на Коперник е издаден два месеца преди смъртта му?), ами спорът продължи с това кой какви наукометрични показатели и какви цитати има (щото една част от тези на Лъчезар били автоцитати). Както и да е.

Защо ще ни блокира, при това без да ни предупреди, че не сме желани на стената му?. Очевидният отговор е … защото може. Разбира се, че може. И все пак, колкото и да се мъча да се убедя, че може да не е така, не мога да се отърся от схващането, че поведението на този атеист не е по-различно от това на християните-фундаменталисти, които блокират за инакомислие. Ей така, „не ти харесвам мнението – марш оттук!“

Разбира се, познавам и доста други атеисти, които постъпват по сходен начин. Те имат както морално оправдание, така и оправдание, базирано на научни принципи. За моралното – след малко. В научната практика е общоприето, че уменията и фактите имат много по-важно значение, отколкото научните титли и звания. Важно е кой какви аргументи предлага и дали са базирани на факти, а не дали са изложени от професор, ако ще да е Нобелов лауреат. Защото ако има една област, в която дългогодишният стаж няма значение дали ще си публикуван или не, то това е науката. Eдин професор с дългогодишна практика може да получава откази от научните списания с почти такава честота, каквато получава и млад учен. Вярно е. Така погледнато един докторант без проблем може да оспорва гл. ас. д-р, например.

Разликата е, че в случая не говорим толкова за научен принцип, а за обществен ДЕБАТ, който се води не в научно списание, а на страниците на „Мисъль“, „Наука и критично мислене“, фейсбук профили и други платформи. Когато водиш дебат е много важно какво впечатление създаваш сред останалите. И когато си още на ниво магистър, а бистриш цитатите на главен асистент д-р, какъвто е Лъчезар Томов, това веднага предизвиква първосигнална реакция: „Стани и ти първо такъв, и тогава критикувай другите“. Прочие, това е стандартен отговор на университетски преподаватели спрямо студенти, дръзнали да оспорват методите на преподаване и изпитване, който съм го чувал нееднократно.

В противен случай изглеждаш като малко кученце, което лае настървено по голямо куче и така предизвиква смеха не само на останалите кучета, а и на едрите котки.

По никакъв повод не казвам, че всяка жаба трябва да си знае гьола и че един човек няма право да оспори твърдение, идващо от друг с повече постижения и по-голямо образование. Но като го правиш, прави го аргументирано и ако нееднократно ти покажат къде и как грешиш, бъди готов да се поправиш. А не блокиране, не те щем, unfAllow (с правописна грешка), unlike. Публичният дебат по дадена тема е нещо съвсем различно от това, с което един изследовател е свикнал в практиката си.

Стигаме и до морала. Предполагам, че много от атеистите имат добър в техните очи морален аргумент, който би звучал ей така: „Ето, вижте – вие, християните, дълги години сте били на политически позиции и сте били фактор в обществото, без да го заслужавате, и какво сте правили с властта си? Водили сте войни, хвърляли сте на кладата невинни хора! Инквизитори нйедни, и сега бихте го правили, стига да имахте това право! Затова ние, атеистите, не смятаме, че трябва ви се чува мнението повече. На ви, тъпи християни! Block, unfriend, unfollow, unlike! И най-важното – по-морални сме от вас – ние само ви блокираме, не сме тръгнали да ви горим на кладата! У-у!“

Въпреки че днес живеем в едни по-добри времена (поне що се касае до Америка и европейската цивилизация) и нито атеистите, нито християните ще тръгнат да се колят и бесят, аз не смятам, че риториката на атеистите е непременно морално по-добра. Поради две причини – 1. Лицемерие и 2. Тя води до нетолерантност от характерен тип.

Относно т. 1. – лицемерие. Очевидно е, че атеистите смятат нас, изповядващи християнската религия, за изключително нетолерантни. Нещо повече – ние сме нетолерантни, защото богът, в който вярваме, е нетолерантен и крайно неприятен – особено неговата Старозаветна версия. Християните са описвани като шумни, противни и бързо решават да придадат гласност относно нещата, срещу които са против.

И докато аз не оспорвам, че християните и християнските институции са били в миналото и днес също могат да бъдат нетолерантни, питам се: защо атеистите, които имат собствен морален компас, независещ от някакво божество, не успяват да проявят по-добър морал? Защо обвиняват християните в нетолерантност, когато самите те не са толерантни?

Да, ако един атеист ни цензурира, това не е равнозначно на изгарянето на клада. Но с поведението си атеистите биха могли да причинят повече от дребната неприятност, че не можем да коментираме на определени публични платформи. Напротив – държанието им може да доведе до по-сериозни неудобства, които са свързани със спънки да израстваме в кариерата, или да ни бъде попречено да заемем определена публична длъжност. Което вече е дискриминация (т.2).

Eлементарен пример: често пъти атеистите обичат да изваждат на показ проучвания,  че има отрицателна корелация между интелигентността и религиозността (линк). Т.е. религиозните хора са като правило по-малко интелигентни в сравнение с атеистите. И докато това може да е вярно за една представителна извадка, съм виждал как подобно твърдение веднага се опростява до „атеист – умен, религиозен – тъп“. Съответно, не може да си едновременно религиозен и да се занимаваш с интелектуална дейност, например, да си учен. И това създава предпоставки не да те оценяват по качеството ти на работа, а да те отхвърлят с лека ръка, само защото си сглупил да се пишеш уж за интелектуалец, но същевременно си вярващ.

Подобни неща вече се случват в САЩ (източник). През 2009 година Сенатът единодушно потвърди президентската номинация за нов директор на Националния институт по здравеопазване (NIH) да бъде проф. Франсиз Колинс. Колинс е страхотен учен със световни приноси – първооткривател на гени, отговорни за развитието на заболявания, както и ръководител на проекта Човешки геном – най-великото начинание в биологията в края на миналия век. Въпреки безспорните научни постижения на Колинс, неговата кандидатура беше атакувана от учените-атеисти Сам Харис и Джери Койн. И защо се противопоставиха? Не защото приносите му са малко. А защото, ако цитираме Койн : „аз си мислех, че сме видели за последен път теокрация при Джордж Буш, но очевидно не е така“.  Защото Колинс е не просто учен, но и изявен християнин.

Бих излъгал, че не съм усещал подобен тип дискриминация и в България. Независимо от безспорния си принос за популяризирането на науката у нас, определено съм се чувствал изолиран от страна на определени клубове и форуми за популярна наука. Не се чудя защо … но всеки си носи кръста.

Ако има нещо, което ме успокоява, то е, че агресивният тип „популяризация“ на науката в България и по света е обречен на провал – просто хората не обичат да им се говори от високо, с претенцията, че си нещо повече от тях. Нов Карл Сейгън няма да се появи скоро, за съжаление – обичаният от народа популяризатор трябва да е сладкодумен, великодушен към човешките слабости, дълготърпелив и най-важното – говорещ с уважение, приятелски – а не с даскалски маниер.

Какво празнуват атеистите на Рождество Христово? Оказва се, че e Нютонов ден, понеже самият сър Исак Нютон бил роден на 25-ти декември 1647 г. Мислех си, че се шегуват. Все пак Нютон не просто не е бил атеист, ами много ревностен вярващ (макар и не съвсем ортодоксален). И не просто е бил вярващ, ами е бил против да се използват новооткритите природни закони като аргумент срещу Бог. „Противопоставянето към божествеността представлява признат атеизъм и идолопоклонничество на практика. Атеизмът е толкова безсмислен и противен за човечеството, че никога не е имал много привърженици“, смятал Нютон.

На фона на това мнение е странно, че точно Ричард Докинс, най-публичният атеист на 21-ви век, казва следното: „25 декември е рожденият ден на един от най-великите мъже, ходил някога на земята. Постиженията му може с пълна сила да се празнуват навсякъде, където неговите закони важат. А това означава – от единия край на Вселената до другия. Happy Newton Day!“. Но да оставим Докинс настрана. Вчера много от публично заявените в България атеисти и т.нар. интелектуалци пожелаха Нютонов ден на читателите си. Не можах да се стърпя и да ги попитам: „Добре де, защо не отбелязвате рождения ден на някой атеист, роден по Коледните празници?“. Но не – трябвало да бъде Нютонов ден, защото Нютон е бащата на съвременната наука.

Подминах с усмивка цялото това желание точно на Рождество Христово да се преклониш на някоя велика личност, а понеже атеистите не признават Христос, се прекланят на някого, когото смятат за достатъчно велик в техните очи. „Но какво да кажем за верските му убеждения?“, не се стърпях да попитам. Отговориха ми: „Приносът му за науката е за цялото човечество. Личните му вярвания са лични“. Значи така, няма значение в какво вярвал Нютон. Няма значение дали неговите верски убеждения са били стимул в живота му, за да разгадава тайните на Вселената. Няма значение дали той е намирал вдъхновение в Библията. Днес живеем в модерния 21-ви век, оформен от научните и технологичните постижения и сме достатъчно умни, за да можем да си подберем кои от приносите на Нютон са ценни и кои – не. Вярата няма място сред тях, вече сме достатъчно напреднали, за да можем смело да натикаме тая вяра в килера и да се преструваме, че килерът е празен. Недай си Нютоне някой любопитен гостенин да влезе в подредената ни къща и да открехне вратата на килера, за да види какво има там. Атеистите зорко следят това да не стане, да не би като се отвори пустата му врата на килера, нещо да не вземе да се разсмърди.

Доста по-забавен е също толкова нелепият напън да подмениш Исус Христос с Исак Нютон. Защо да отнемем рождеството на Исус, а да празнуваме раждането на някой друг човек? Защото Нютон поне дал нещо на света, от което да се ползват всички. А Исус Христос? Той не е дал НИЩО! Нищичко! Не си заслужава да празнуваме рождения ден на някакъв си там човек? А нали не сме сигурни дали е съществувал. Може учениците му да са го измислили.

В тон с това попаднах на следното meme:

Реших да се поразровя и да разбера дали Исус Христос е бил толкова некадърен, че не е измислил нищо ценно за хората. Дали не е бил просто някакъв шарлатанин, а последователите му са го направили известен, независимо от липсата му на приноси? Попаднах на статия, публикувана в Huffpost: „Шест изненадващи начина, по който Исус е променил света“ [1]. Списъкът е интересен: Отношението към децата. Отношението към образованието. Появата на първите университети. Състраданието. Скромността като ценност. Простителността. Този списък показва, че Исус Христос, макар и да не е успял да открие нещо в областта на науката, има огромен принос към развитието на обществения климат. Може да не е измислил крушката с нажежаема жичка, но е положил основите на по-нататъшното просвещение.

„Но.. но… но…“, продължават да оспорват атеистите, „какво да кажем за ИНКВИЗИЦИЯТА!“. До този момент не е имало спор между християни и атеисти, без темата за инквизицията да бъде намесена. Да, вярно е, че близо 1 100 години след раждането на Исус Христос на територията на Европа възникват практики, които трудно могат да се оприличат като християнски. Вярно е, че тези практики стоят като вечно петно и позор върху църквата. Но де е разликата, питат атеистите? Коя практика е християнска и коя – не? Нали тези мъчители, инквизиторите де, са вършили своите зверства в името на Исус? А разликата, драги мои, е че много хора вършат неща в името на Бог, без да са се допитали до неговата воля. Между другото една от основните задачи на Исус Христос е била да разобличава лицемерието на тогавашния религиозен елит (които са претендирали да познават и да разбират волята на Бога). За награда религиозният елит разпънал Христос на кръст. И така, ако Исус е казвал неща като „Милост искам, а не жертви“, „Обичайте враговете си. Отвръщайте с добро на онези, които ви мразят“, „Благославайте онези, които ви проклинат“, „Бъдете състрадателни, както вашият Баща е състрадателни“, а някой не е изпълнявал тези заръки, то как Исус може да е отговорен за това?

Но атеистите си затварят очи пред тази елементарна логика и да обвиняват Исус за деянията, които неговите последователи след хиляди години са вършили в негово име. Отговорен е за това и толкоз! Уви, де въпросните атеисти да бяха също толкова последователни и да признават също толкова охотно, че Адам е отговорен за нещата, които хората са правили през вековете след неговото грехопадение. Но то лицемерието е общочовешко качество, не е само присъщо за верующите.

По отношение на Нютонов ден поне вярващите не могат да бъдат лицемери. Защото и Христос е бил велик човек, но и Нютон е бил велик, още повече, че и той е стоял на раменете на гиганти, а в основата на гигантите се намира самият Христос. Тъй че смело заявявам: „Честито Рождество и честит Нютонов ден,християни!“. На 25-ти декември празнуваме рождението на двама велики умове – единият – канарата, на която стъпват мнозина след него, а другият – вдъхновен християнин, разгадал законите на Вселената. И нищо не може да промени това – дори атеистите, които се опитват да прикрият фактите, които не харесват.

Архангел Гавриил оповестява на Дева Мария, че е зачената от Светия Дух. Картина от Бартоломе Мурильо

Пак е това време на годината, пак в социалните мрежи атеисти и вярващи кръстосват словесни шпаги. Поводът не е толкова самото рождество Христово, което скоро ще отпразнуваме. Животът на Исус Христос, описан в Библията от неговото зачеване до смъртта му, е низ от естествени и свръхестествени събития. Кръстната смърт е естествено събитие. Възкресението е свръхестествено. Исус е заченат свръхестествено, но е роден по напълно естествен начин. На 24-ти декември отбелязваме Бъдни Вечер – т.е. очакваме рождението на Исус Христос, не просто син Божий, но съобразно християнската доктрина на инкарнацията, той е Бог в плът. Самото рождение отбелязваме на 25-ти декември, макар че, както съм писал преди (източник), датата е по-скоро избрана по други причини, отколкото стремеж да е исторически точна. Сиреч, на 25-ти декември празнуваме естественото събитие, богораждането.

Но на този ден не то, а именно свръхестественото събитие на зачатието е най-вече на прицел от страна на сърдитите поп-атеисти. Атеистите настояват, че в днешния век, белязан от научни открития и технологични достижения, просто няма как да вярваме в каквото и да е свръхестествено чудо, без да извършим интелектуално самоубийство или да изпаднем в когнитивен дисонанс. Християнството е суеверие за баби, немощни или болни хора, но извън тези частни случаи – без практическо приложение. Получава се интересен конфликт – от едната страна са атеистите, които посочват (често пъти с основание), че повечето от християните са неграмотни. От другата страна са християните, една част от които (не винаги лишено от основание) отричат философските заключения, които правят атеистично настроените учени. За съжаление някои християни залитат в краен фундаментализъм и не просто се отнасят с недоверие към науката, но активно воюват срещу нея и отричат всяко нещо,  утвърдено през вековете. Мислех си, че дъното е достигнато, но ето – вече е 2017 година и фундаменталистите започнаха да отричат дори формата на Земята (да, говоря за християните-вярващи в плоската земя). На фона на вербално агресивни, но богословски неграмотни поп-атеисти, както и на научно невежи, но богословски сравнително грамотни християни, няма защо да се чудим, че пресечна точка между „враждуващите“ групировки няма. По-скоро ми е тъжно, че има грамотни християни както в богословско и научно отношение, които поставят въпроса: имаме ли разумни основания да вярваме в чудесата в Библия, включително – в непорочното зачатие?

Непорочното зачатие се намира на противоположния спектър спрямо възкресението по отношение на това да бъде признато в днешния модерен 21-ви век. За живота на Исус и за възкресението има известен исторически консенсус – повечето от светските историци биха се съгласили, че след разпятието на Исус неговите ученици са го преживявали и след смъртта му (източник). От биологична гледна точна нещата са ясни – ако човек умре, той си стои мъртъв и не може да се съживи – т.е. няма как да има възкресение. При непорочното зачатие, напротив, това е нещо, което се е случило в тайна и няма как да бъде потвърдено от историята. От друга страна биологичните дисциплини допускат, че е възможно една девица да зачене – примерно, ако семенна течност попадне във влагалището, дори и да няма същински секс със проникване … или пък се мъдрят умозаключения, изхождащи от известния факт на партеногенезата (източник).

Но не биологията, нито историята слагат тежката си дума относно непорочното зачатие, а по-скоро либералните богослови, които гледат критично на библейските текстове. От една страна е проблемът с множествената атестация – само евангелията на Матей и Лука от четирите говорят за непорочно зачатие. Павел, който е написал по-голямата част от Новия завет, не го споменава. Можем ли да се доверим само на два източника, че подобно нещо изобщо се е случило?

От друга страна стои въпросът дали авторите на Матей и Лука не са изкривявали старозаветните писания, за да напаснат на техните вярвания. Особено проблематичен е пасажът Матей 1:23 (Ето дева ще зачене и ще роди син, и ще му нарекат името Емануил, което се тълкува, Бог с нас), който цитира Исая 7:14. Проблемът е, че ако прочетем задълбочено Исая 7-ма глава, контекстът е свързан с история от 8-ми век преди Христа.  Божият пророк Исая говори на Ахаз, крал на Юда, който се страхува от военна намеса от северното кралство Израел и неговия съюзник Сирия. Посланието на Бог към Ахаз е това: Дева ще зачене дете, което ще се нарече Емануил. Контекстът намеква, че детето ще се роди в дните на Ахаз, а не след стотици години. Нещо повече – Ахаз сам ще разпознае това дете.

Но не всички критично настроени изследователи отричат непорочното зачатие. Том Хобсън, автор на Patheos, споменава три имена.  Лари Хуртаго е категоричен, че записите на Матей и Лука са напълно независими и поради това достатъчни, Джон Майер отрича хипотезата, че непорочното зачеване на Исус е късна легенда, понеже съмненията към него се появяват на по-късен етап и в по-отдалечена култура, а К. Кранфилд предлага още през 1988 г. в Scottish Journal of Theology множество екзегетични сведения.

Пол Копан смята, че „взаимстването“ на Матей от Исая не е толкова проблематично, колкото изглежда на пръв поглед (източник). Повечето хора си представят пророчествата да работят по следния начин: някой казва нещо и то след време се изпълнява дума в дума. Но в Новия завет думата „изпълнявам“ има доста по-широко значение. Не всяко Писание, което е изпълнено, е с предсказвателна цел. Например, Исус е бил в гроба и възкръснал на третия ден, също както Йона е прекарал три дни в стомаха на рибата. Разбира се, пророк Йона не е предсказвал бъдещето на Исус. Освен това авторите на Новия завет са смятали, че Исус е изживял изцяло историята на Израел в Стария завет – това включва и пасажи, които на пръв поглед изглеждат взети извън контекста. Защо? Защото ранните християни са вярвали, че Израел се е провалил във вярата си и в покорството си към Бога. А Исус е истинският Израилтянин, който е направил всичко, което трябва. Щом приел водно кръщение, това е било аналогично на изхода на Израел от Египет. Също както Израилтяните са престояли 40 години в пустинята, така и Исус е престоял там 40 дни и нощи. Староеврейските племена били 12 на брой. Исус подбрал 12 апостоли. И така, когато в Матей четем за непорочното зачатие и че „всичко това стана, за да се изпълни казаното от Господа чрез пророка“, изпълнението не изключва предсказването, но напротив – има много по-богат и дълбок смисъл.

Но независимо дали ще приемате вярването на либералните богослови, които са започнали да се съмняват в буквалността на непорочното зачатие, или ще се присъедините към консервативния лагер на хора като Копан, това зависи от вашето лично разбирание за Библейските писания. Либералните богослови са прави в твърдението си, че никъде в Библията няма да прочетете, че се спасяваме, вярвайки в непорочното зачатие. Не, ние приемаме кръстната жертва на Исус и имаме надежда чрез неговото Възкресение, докато непорочнто зачатие е по-страничен въпрос.  Плюс това ние вече приемаме метафорично много текстове – например тези за сътворението. Мнозина нямат проблеми с еволюцията, включително тази на хоминидите. От друга страна консервативните богослови са прави да се притесняват, че ако започнем да се съмняваме във всяко нещо, което ни притеснява, то това може да ни тласне да отхвърляме впоследствие и второ, и трето и т.н… Ако днес се съмняваме в непорочното зачатие, какво ще ни попречи да се усъмним и във Възкресението? Плюс това нека не забравяме, че докато целта на либералните богослови е да предлагат алтернативни гледища, без те непременно да противоречат на основните стълбове на християнската вяра, целта на светските атеисти е съвсем различна – оборвайки ортодоксални идеи като непорочното зачатие, те се стремят да омаловажат цялостния смисъл на християнската вяра.

Какво бих казал аз? Ами бих казал това: за разлика от Възкресението, за което можем да приведем множество доказателства, включително исторически сведения и анализи на съществуващите писания, за девственото зачатие такива доказателства няма. Зачеването на Исус си остава мистериозно и до ден днешен. Но тъй както приемам библейския разказ за достатъчно достоверна история в своята си цялост, така нямам проблеми да приема и непорочното зачатие.

Тъй лесно бихме могли да стигнем до заключението, че ние като християни ако вярваме, че Исус Христос е бил син на Бога и че евангелията достоверно разказват неговата история, то тогава можем безпроблемно да вярваме в традиционните разкази за Рождество като фактологично истинни.

И тъй, весело посрещане на предстоящите празници! И повече положителни емоции. Честно казано се чудя на войнстващите атеисти, които по това време поемат кампания срещу Рождество Христово. Наистина, кому пречи толкова този празник? Трябва да ви кажа, че ми е жал за атеистите, които сипят огън и жупел всяка година по това време. Това да си толкова заслепен, че да не успееш да се зарадваш на празника. Що за тъжен човек трябва да си, че да имаш всяка година такава Тъжна Коледа?!