Latest Entries »

Покрай спора за Истанбулската конвенция и т.нар. „третия пол“ попаднах на една прелюбопитна статия на проф. Ивайло Дичев за Дойче Веле (линк). Статията разглежда сексуалните грехове и хомосексуалността през погледа на историята. Защо проф. Дичев е написал тази статия? Ето защо: „Припомням всичко това, за да си дадете сметка за релативния характер на уж вечните морални норми от миналото“. Именно поради тази обосновка се налага да представя своя отговор. Понеже и аз съм от т.нар. традиционалисти-християни и съм противник на Истанбулската конвенция именно защото виждам в нейно лице угроза към традиционните християнски ценности, смятам, че е редно веднъж завинаги да се подчертае какво представляват тези християнски ценности. Какви са те? Вечни? Непреходни? Абсолютни? Обективни? Или пък  след толкова много столетия човекът е еволюирал заедно със своите ценностни системи и в настоящия си вариант европейският Хомо сапиенс се е доближил до по-голямо морално съвършенство в сравнение с Хомо сапиенсите от миналото? И понеже проф. Ивайло Дичев завършва статията си с това да се говори с разум и спокойствие, аз казвам: предизвикателството прието!

Понастоящем светската атеистична мисъл прави всичко възможно да изтика християнството в периферията, когато става въпрос за ценностен диалог. Борбата се води на следните няколко нива: 1. Взимат се произволни цитати от Библията, най-вече от Стария завет, които звучат шокиращо в ушите на хората. Ето, виждате ли? Вашият Бог е жесток и той не може да претендира за обективен морал. 2. Взимат се примери от порочните религиозни практики в миналото. Проф. Ивайло Дичев казва: ето, вижте – юдаизмът е бил обсебен с яденето, а християнството – със сексуални грехове. От тук изводът, който трябва да си направим, би бил следният – при положение, че християните толкова са сгафили в миналото по отношение на морала, за какво да са мерило в днешно време? 3. Правят се опити да се докаже, че абсолютни ценности не съществуват и няма как да съществуват. Юдаизмът осъжда хомосексуалното поведение. Да де, ама древна Гърция не го прави. В този век едно се смята за грях, в друг век – друго. Атеистите могат да дадат други примери за относителността на християнските ценности – Бог може да казва „не убивай“, но наистина ли да не убиваш е абсолютна заповед? Ами ако се наложи да убиеш, за да спасиш съпругата и детето си от някакъв престъпник, това лошо ли е?

Всъщност хората, които изказват тези аргументации и се мъчат да омаловажат ролята на християнската морална рамка, правят фундаментална грешка. За огромно съжаление голяма част от християните правят същата грешка, поради което пресечна точка между двете „враждуващи“ страни няма как да има. Да почнем разговора от самото начало: какви са християнските ценности? Обективни или субективни, абсолютни или релативистични? Звучи просто – мнозина първосигнално биха казали, че има непреходни ценности, т.е. те са абсолютни и обективни. В нормалната човешка реч терминът „обективен“ е равнозначен на „абсолютен“. Само че в богословието това не е съвсем така. И тук е грешката.

Християнските ценности са обективни. Това означава, че има обективен морал, с който е редноо да се съобразяваме. Но по никакъв начин наличието на обективност не означава, че има универсалност, както и че има абсолютност по отношение на времето или че не са възможни изключения в зависимост от обстоятелствата.

Обърках ли ви? Всъщност нещата са много прости. Сега, като ви ги обясня, ще разберете защо самата теза, която изказва проф. Ивайло Дичев за отсъствието на „вечни морални норми от миналото“, издиша отвсякъде.

Терминът „абсолютен“ означава „независимо от обстоятелствата“. Негов антоним е терминът „релативистичен“ със значение „вариращ според обстоятелствата“.

Терминът „обективен“ означава „независимо от човешкото мнение (включително моето собствено)“. Негов антоним е „субективен“, който означава „в зависимост от личното мнение на човек“ (източник: проф. Уилиам Лейн Крейг).

Какво означава всичко това? Означава, че ние, християните, вярваме в съществуването на Бог. Този Бог е определил наличието и съществуването на обективен морал. Независимо от моето мнение за Божия морал, това няма значение. Аз може да не се съгласявам с този морал, но моето схващане е второстепенно след Божието. Бог е този, който е определил върховенството на морала, а мое задължение е да се съобразявам с него. Но обективността на тези ценности и задължения не означава, че те не могат да се променят с времето и обстоятелствата. Божият морал продължава да бъде обективен, независимо от това дали ценностите са абсолютни или универсални.

Самата Библия потвърждава това. Бог е определил определени ценности за обективни морални критерии. Независимо от неговото абсолютно мнение по въпроса, той е допускал в историята друг тип закони, които са постановявали известен компромис спрямо обективния морал. Типичен пример е брачният закон, даден във Второзаконие. Бог определя като обективна ценност, че бракът между мъж и жена е за цял живот. Но поради коравосърдечието на израилтяните (Матей 19:8) Бог е допуснал те да могат да се развеждат. Същевременно фактът, че това е било позволено и го пише в Библията, не значи, че то има печат на Божието одобрение. Обективното правило е – мъж и жена се женят и това е за цял живот. Никакви разводи.

Именно тази тънка граница атеистите не могат и отказват да я разберат. Понякога те казват: ето, вижте какво пише във вашата Библия! Ето го, черно на бяло. Какви ценности, какъв обективен критерий? Не, отвръщат християнските апологети, при това напълно основателно – въпросите за ценностите са изключително сложни. Не, това, че дадено нещо го има в Библията, не значи, че Бог го одобрява. В същината е важно да се наблюдава целия контекст!

В по-близкото минало (тъй да се каже, историята на САЩ) е имало ожесточени спорове относно  робството. Днес робството в западния свят е изкоренено. Някои атеисти ще кажат: това не е станало благодарение на християнството. Мнозина са защитавали робството на базата на Библейските текстове. В Библията робство има, а Исус не го е забранил изрично.

Но това не е пълната история. Да, в Библията има робство. Но също така има поетапни стъпки към изкореняването му. Обективен факт е, че на робите в Израел са били осигурени човешки права и легални защити, невиждани дотогава в древния Близък изток. За пръв път в Стария завет се дава поръчение да се гледа на робите като на човешки същества и да не се взимат предвид само интересите на техните господари. В Изход 21:16 има много строго правило – ако някой открадне човек и го направи роб, това заслужава смъртно наказание. И докато и други близкоизточни култури вероятно също са забранявали отвличането на хора с цел робство, разликата между тях и Израел е била колосална. Хамурапи е наказвал със смърт тези поданици, които са помагали на избягали роби. В Израел е било точно обратното – ако в дома на евреин пристигнел избягал роб,  повелята във Второзаконие 15-16 е била да му намериш място, където да живее както иска, без да се притеснява (източник: Пол Копан).

В Новия завет има още по-сериозна градация в отношението към робството. По абсолютно безпрецедентен към този момент начин Павел нарича робите „братя“ и част от Христовата църква (1 Тимотей 6:2). Да, това не е нещото, което мнозина биха очаквали: нито Павел, нито Петър са казвали: „Роби, отървете се от хомота на господарите“ и „Господари, освободете робите си (източник: Пол Копан). Но въпреки това, поради проповядваната еднаквост пред Кръста между свободните и робите, разпространението на християнството постепенно довело до отмирането на робството на територията на Европа. Отново бих казал, че Бог – без още по времето на Стария завет да отменя изцяло робството, се съгласява на поетапна градация, поетапни стъпки, които водят до това в Божието царство да има пълно равенство между хората. Законите и правилата могат да са различни в отделните епохи, било то епохите на Стария или на Новия завет, било то в днешно време. Наличието на различни правила по никакъв начин не е показател, че няма обективен морал, зададен от Бог.

Именно тук е най-големият проблем, който аз като християнин имам с хомосексуалното поведение и набиращата скорост в Европа джендър идеология. За разлика от робството, при което в Библията има постепенна градация (от прокарването на възможно най-доброто законодателство в Израел в сравнение с това на другите народи, та се стигне до цялостно равенство между свободни и роби в Новия завет), подобна градация по отношение на хомосексуалното поведение в Библията отсъства. Хомосексуалните деяния в Библията, от първата до последната глава, са окачествени като греховни.

Нещо повече – макар и Писанията ясно да утвърждават равенството между всички хора – чернокожи, жени и роби, това не се простира до сексуалните взаимоотношения. Бог ясно и категорично утвърждава само един тип правилни взаимоотношения – тези между мъж и жена в рамките на моногамна двойка.

Те това мислим ние, обикновените хора, за традиционния и обективен християнски морал и как той се вписва в настоящата джендър дискусия. Колкото и ретроградно да звучи, аз съм привърженик на старото, патриархално семейство. И независимо от някои по-прогресивни и либерални попове (които ме ънфренднаха от Фейсбук за инакомислие), че няма мъжки и женски пол, че някой ден хората няма да се женят, нито ще се омъжват, а ще „са като Божии ангели на небето“ (Матей 22:30), това ще дойде в едно друго време – когато Исус Христос се върне повторно на Земята, когато настоящата епоха приключи и когато Божието царство влезе в своята пълнота. Дотогава – нека да се плодим и да се размножаваме според Божиите стандарти, без да ги рушим, защото не можем да предложим по-добри стандарти. Джендър идеологията не е лелеяният праведен стандарт за съвременния обществен строй. Гарантирам ви.

Advertisements

Чудили ли сте се защо Фейсбук общността е толкова груба и агресивна? Замисляте ли се защо в онлайн пространството се стига до грубости и обиди?

Научната литература нарича този ефект Online disinhibition effect (source: Lapidot-Lefler & Barak. 2011. Effects of anonymity, invisibility, and lack of eye-contact on toxic online disinhibition. 28(2):434-443).

Основната вина за съществуването на ефекта според горната научна публикация е липсата на комуникация от тип очи в очи. В обикновеното ежедневие ние общуваме с роднините и приятелите си пряко. Но когато седнем пред компютъра, пред нас стои екран, а хората, с които общуваме, са представени като някакво име, псевдоним, най-много профилна снимка. Липсват важни аспекти от невербалната комуникация – нещо, което е изключително важно за пълноценното общуване между хората. В реалния живот предаването на съобщения и смисъл става не само чрез речта, но и посредством позата на тялото, изражението на лицето, характеристиката на гласа, външния вид, наличието или отсъствието на допир, наличието или отсъствието на дистанция, време, за което разговаряме и т.н. Невербалната комуникация може да доведе до по-добро разбиране между хората, но и между сериозно неразбиране. Неправилно подаден знак при спасителна операция може да доведе до трагичен завършек, ако бъде изтълкуван погрешно. Но от друга страна невербалната комуникация може и да ни помогне – там, където не ни достигат думи, може да се стигне до взаимно разбиране само чрез взаимно поведение (източник).

При онлайн комуникацията липсват някои, но не задължително всички аспекти на невербалната комуникация. Отсъства най-основното – гледането очи в очи. Но нуждата ни да общуваме невербално с хора намира изражение чрез някои алтернативни начини – примерно хората съзират във Фейсбук лайковете одобрението на другите. Има емотиконки и емоджита с различни муцунки 🙂 Когато комуникираме в Месинджър, ние често пъти обръщаме внимание на скоростта, с която другите ни отговарят – ако видим, че някой ни е Seen-нал съобщението, но няма незабавен отговор, можем да си направим изводи затова дали той иска да общува с нас или не или до каква степен приоритизира нашия разговор. С други думи: Интернет изкривява начина, по който хората общуват, а последствията от това са много – положителни и отрицателни.

Относно положителните последствия – научната литература потвърждава, че не всички хора се чувстват комфортно да разговарят лице в лице (източник). Така например ако човек е интровертен, срамежлив има някакъв физически недъг или заболяване, онлайн комуникацията може да му помогне да изрази по-лесно чувствата си и да си намери по-бързо партньор в живота.

За съжаление липсата на комуникация очи в очи има и своите негативни страни и хората могат да изразяват по-лесно не само положителните, но и отрицателните емоции. Така може да се стигне до груби изрази, обиди или дори заплахи. Някои хора започват да се занимават с порнография, престъпления и да изразяват своето насилие посредством интернет – нещо, което никога не биха направили в реалното ежедневие. Когато интернет създава усещане за невидимост и анонимност, ние разполагаме с възможността да отделяме нашите он-лайн постъпки от идентичността и начина си на живот. Нещо повече – когато изразяваме враждебност или вършим друго неприемливо действие, ние проявяваме склонност да отклоним отговорността си за това поведение, като че ли нашият морален компас е временно отделен от онлайн психиката. Дори можем да се убедим, че нашето онлайн поведение – това не сме ние (източник).

Ако има нещо, което съм научил и което се старая да прилагам в моите семейни и приятелски отношения и което е моят най-добър съвет към вас – то е никога, ама НИКОГА да не решавате семейните или приятелските конфликти чрез Фейсбук, e-mail или дори по телефона. За предпочитане е всичко да става очи в очи. Възприемам се като щастливо женен човек и за 10-годишна връзка с един партньор смея да твърдя, че най-сериозните конфликти, през които сме преминали, са тези, които сме се опитвали да ги разрешим чрез Интернет.

Понякога е трудно да прилагаме това правило – най-вече заради желанието ни ако има проблем, той да бъде решен веднага и незабавно – а Интернет култивира такава култура на незабавно удовлетворение. Но си струва да опитаме!

Изгонен съм, тъй да се каже, без право на обжалване 🙂 

Обикновено в дните около Рождество Христово и Нова година се разразяват спорове между атеисти и вярващи. То вече си се превърна в част от традицията по празниците. Само че в края на 2017-та направо бях разбит от изненадата, която ми поднесоха ас. д-р Лъчезар Томов (НБУ, един от авторите на електронния сайт „Мисъль“) и докторант Йордан Стефанов (създател на страницата „Наука и критично мислене“).

За да не станат сакатлъци и да не ме изкарат пристрастен, ще кажа няколко думи за „Мисъль“ и „Наука и критично мислене“. Нормално е, че като сложиш такива заглавия, ще създадеш определени очаквания. В миналото както „Мисъль“, така и „Наука и критично мислене“ са ме изненадвали приятно с добри материали, но са ме и разочаровали. Смятам, че „Мисъль“ е добра платформа за консерватизъм и дясна политика и съм чел много добри статии за политическата обстановка в България. От друга страна нивото на някои от научно-популярните статии определено куца, а тези, които критикуват климатичните открития и глобалното затопляне, използват дори псевдонаучни аргументи. Относно „Наука и критично мислене“ – не мога да си кривя невроните, че там има страхотни материали за здравословно хранене, за медицина, както и статии, оборващи опасни псевдонаучни течения като уринотерапия, антиваксърство и алтернативни „терапии“ за рак. Но и Йордан ме е разочаровал, последния път – по време на този късен декемврийски спор, когато аз, Лъчезар и други участващи в дискусията, се оказахме изгонени от „Наука и критично мислене“.

Чудо голямо! Страницата си е негова, да прави каквото иска! Съгласен съм, щеше да бъде нормално, ако се казваше например „Блогът на Данчо“. Но когато се изявяваш като говорител на страница за това що е наука и що е критично мислене, да блокираш хора като Лъчо (главен асистент, доктор от НБУ!), както и други университетски преподаватели, ми се струва, че е скандал от калибъра на скандалите от конкурсите за красота през последните години (които със заглавията си също трябва да оправдаят очакванията за най-добра мис или мисис България). Оставам настрана факта, че в началото на декември блогърът на „Наука и критично мислене“ се оплака от цензура (източник),а сега прилага подобни хватки, и ще съм съвсем великодушен към факта, че тогава го подкрепих (но пък никой не е пророк в собствената си страна).

Да се върнем на спора. На 25-ти декември (Рождество Христово) сайтът „Мисъль“ публикува статията на Лъчезар Томов със заглавие „Парадоксите на скептицизма“. Статията е доста добра и касае някои неща, които аз съм ги казвал и преди, макар че д-р Томов ги представя по-добре. Лъчезар разбира доста добре научния метод, вкл. бръснача на Окам и несигурността в науката като фундаментално нейно свойство. В статията си той разказва за отношението към значимостта на човека и неговото място във Вселената и какво представлява антропният принцип. Разглежда и историята за развитието на науката – как идеята за геоцентризъм е изместена от тази за хелиоцентризъм. След това д-р Томов говори за мястото на човек според Библията и накрая завършва с размисли за сциентизма. Статията е доста добре аргументирана, с правилно посочени източници.

Пет дни по-късно, на 30-ти декември блогърът Йордан публикува „опровержение“ на материала на Лъчезар с гръмкото заглавие „Хора, които все още вярват, че Земята е в центъра на всичко„. Не знам защо блогърът е решил да се захване точно с историята на науката, геоцентризма и хелиоцентризма. Статията на Йордан е завидно слаба. Не са използвани основни термини и понятия, не са разгледан дори въпросите за паралакса и за ретроградното движение на планетите. Не е споменавал и за хелиоцентриците преди Коперник, като Аристарх. За щастие все още съм собственик на най-големия сайт за космически изследвания – КОСМОС БГ и там съм написал статия „История на науката: как човечеството открива, че Земята обикаля  около Слънцето„, в която разглеждам всички тези аспекти. В статията на Йордан има и исторически грешки – той твърди, че трудът на Коперник за хелиоцентризма е публикуван след неговата смърт, а това не е така. Има и грешки относно приносите на Бруно.

Веднага щом статията беше публикувана, голяма част фейсбук общността я разкритикува съвсем основателно. Аз също се включих и показах грешките му. Да, признавам си – самият аз бях не особено любезен, но смятам, че когато пишеш за история на науката, това е област, в която трябва да си много добре начетен. Да си чел, например, статии на астрофизика д-р Пол Стътър от Охайо, като тази: Going Bananas: The Real Story of Kepler, Copernicus and the Church. Да си наясно защо хелиоцентризмът е бил охвърлян, защо се е водил процесът срещу Галилео. Да не пречупваш историята на науката през призмата си за съвременното разбиране за науката. Да си наясно, че навремето науката, философията и теологията са били неразривно свързани заедно, че аргументите, които някога ранните (прото)учени като Кеплер са използвали, биха звучали доста абсурдно днес.

Спорът се разгорещи в страницата „Наука и критично мислене“, както и на фейсбук стените на много други хора. Някои от защитниците на творбата на Йордан ни се нахвърлиха, че сме били срещу него само защото е атеист и отказваха да чуят, че причината за острата реакция е, че статията му е изключително слаба … каквато всъщност е.

Тук е редно да отбележа, че ако беше схванал смисъла на писаното от Лъчезар Томов, авторът на „Наука и критично мислене“ въобще нямаше и да си помисли да пише статия за историята на науката, хелиоцентризма и геоцентризма – и тук си личи колко той е далече от нивото на познание на публичните атеисти като Ричард Докинс, Сам Харис и Кристофър Хитченс. Ако беше достатъчно начетен, щеше да се хване за основното – за антропичния принцип и щеше да го разкритикува – всъщност това прави Докинс при спора си с Джон Ленокс. И щеше да се получи един хубав дебат, който щеше да е чудесен подарък за празниците. Обичам качествените дебати и досега си превъртам тези, в които участват Хитченс, Харис, Докинс.

Нищо подобно. Когато се събудих на другия ден (31-ви декември) … се оказах блокиран. Аз, Лъчо и много други. Когато въпросът беше повдигнат, ето какъв бе отговорът:

Спорът продължи през целия ден. Не само авторът на „Наука и критично мислене“ дори не си направи труда да коригира историческите неточности (колко щеше да му коства да напише, че трудът на Коперник е издаден два месеца преди смъртта му?), ами спорът продължи с това кой какви наукометрични показатели и какви цитати има (щото една част от тези на Лъчезар били автоцитати). Както и да е.

Защо ще ни блокира, при това без да ни предупреди, че не сме желани на стената му?. Очевидният отговор е … защото може. Разбира се, че може. И все пак, колкото и да се мъча да се убедя, че може да не е така, не мога да се отърся от схващането, че поведението на този атеист не е по-различно от това на християните-фундаменталисти, които блокират за инакомислие. Ей така, „не ти харесвам мнението – марш оттук!“

Разбира се, познавам и доста други атеисти, които постъпват по сходен начин. Те имат както морално оправдание, така и оправдание, базирано на научни принципи. За моралното – след малко. В научната практика е общоприето, че уменията и фактите имат много по-важно значение, отколкото научните титли и звания. Важно е кой какви аргументи предлага и дали са базирани на факти, а не дали са изложени от професор, ако ще да е Нобелов лауреат. Защото ако има една област, в която дългогодишният стаж няма значение дали ще си публикуван или не, то това е науката. Eдин професор с дългогодишна практика може да получава откази от научните списания с почти такава честота, каквато получава и млад учен. Вярно е. Така погледнато един докторант без проблем може да оспорва гл. ас. д-р, например.

Разликата е, че в случая не говорим толкова за научен принцип, а за обществен ДЕБАТ, който се води не в научно списание, а на страниците на „Мисъль“, „Наука и критично мислене“, фейсбук профили и други платформи. Когато водиш дебат е много важно какво впечатление създаваш сред останалите. И когато си още на ниво магистър, а бистриш цитатите на главен асистент д-р, какъвто е Лъчезар Томов, това веднага предизвиква първосигнална реакция: „Стани и ти първо такъв, и тогава критикувай другите“. Прочие, това е стандартен отговор на университетски преподаватели спрямо студенти, дръзнали да оспорват методите на преподаване и изпитване, който съм го чувал нееднократно.

В противен случай изглеждаш като малко кученце, което лае настървено по голямо куче и така предизвиква смеха не само на останалите кучета, а и на едрите котки.

По никакъв повод не казвам, че всяка жаба трябва да си знае гьола и че един човек няма право да оспори твърдение, идващо от друг с повече постижения и по-голямо образование. Но като го правиш, прави го аргументирано и ако нееднократно ти покажат къде и как грешиш, бъди готов да се поправиш. А не блокиране, не те щем, unfAllow (с правописна грешка), unlike. Публичният дебат по дадена тема е нещо съвсем различно от това, с което един изследовател е свикнал в практиката си.

Стигаме и до морала. Предполагам, че много от атеистите имат добър в техните очи морален аргумент, който би звучал ей така: „Ето, вижте – вие, християните, дълги години сте били на политически позиции и сте били фактор в обществото, без да го заслужавате, и какво сте правили с властта си? Водили сте войни, хвърляли сте на кладата невинни хора! Инквизитори нйедни, и сега бихте го правили, стига да имахте това право! Затова ние, атеистите, не смятаме, че трябва ви се чува мнението повече. На ви, тъпи християни! Block, unfriend, unfollow, unlike! И най-важното – по-морални сме от вас – ние само ви блокираме, не сме тръгнали да ви горим на кладата! У-у!“

Въпреки че днес живеем в едни по-добри времена (поне що се касае до Америка и европейската цивилизация) и нито атеистите, нито християните ще тръгнат да се колят и бесят, аз не смятам, че риториката на атеистите е непременно морално по-добра. Поради две причини – 1. Лицемерие и 2. Тя води до нетолерантност от характерен тип.

Относно т. 1. – лицемерие. Очевидно е, че атеистите смятат нас, изповядващи християнската религия, за изключително нетолерантни. Нещо повече – ние сме нетолерантни, защото богът, в който вярваме, е нетолерантен и крайно неприятен – особено неговата Старозаветна версия. Християните са описвани като шумни, противни и бързо решават да придадат гласност относно нещата, срещу които са против.

И докато аз не оспорвам, че християните и християнските институции са били в миналото и днес също могат да бъдат нетолерантни, питам се: защо атеистите, които имат собствен морален компас, независещ от някакво божество, не успяват да проявят по-добър морал? Защо обвиняват християните в нетолерантност, когато самите те не са толерантни?

Да, ако един атеист ни цензурира, това не е равнозначно на изгарянето на клада. Но с поведението си атеистите биха могли да причинят повече от дребната неприятност, че не можем да коментираме на определени публични платформи. Напротив – държанието им може да доведе до по-сериозни неудобства, които са свързани със спънки да израстваме в кариерата, или да ни бъде попречено да заемем определена публична длъжност. Което вече е дискриминация (т.2).

Eлементарен пример: често пъти атеистите обичат да изваждат на показ проучвания,  че има отрицателна корелация между интелигентността и религиозността (линк). Т.е. религиозните хора са като правило по-малко интелигентни в сравнение с атеистите. И докато това може да е вярно за една представителна извадка, съм виждал как подобно твърдение веднага се опростява до „атеист – умен, религиозен – тъп“. Съответно, не може да си едновременно религиозен и да се занимаваш с интелектуална дейност, например, да си учен. И това създава предпоставки не да те оценяват по качеството ти на работа, а да те отхвърлят с лека ръка, само защото си сглупил да се пишеш уж за интелектуалец, но същевременно си вярващ.

Подобни неща вече се случват в САЩ (източник). През 2009 година Сенатът единодушно потвърди президентската номинация за нов директор на Националния институт по здравеопазване (NIH) да бъде проф. Франсиз Колинс. Колинс е страхотен учен със световни приноси – първооткривател на гени, отговорни за развитието на заболявания, както и ръководител на проекта Човешки геном – най-великото начинание в биологията в края на миналия век. Въпреки безспорните научни постижения на Колинс, неговата кандидатура беше атакувана от учените-атеисти Сам Харис и Джери Койн. И защо се противопоставиха? Не защото приносите му са малко. А защото, ако цитираме Койн : „аз си мислех, че сме видели за последен път теокрация при Джордж Буш, но очевидно не е така“.  Защото Колинс е не просто учен, но и изявен християнин.

Бих излъгал, че не съм усещал подобен тип дискриминация и в България. Независимо от безспорния си принос за популяризирането на науката у нас, определено съм се чувствал изолиран от страна на определени клубове и форуми за популярна наука. Не се чудя защо … но всеки си носи кръста.

Ако има нещо, което ме успокоява, то е, че агресивният тип „популяризация“ на науката в България и по света е обречен на провал – просто хората не обичат да им се говори от високо, с претенцията, че си нещо повече от тях. Нов Карл Сейгън няма да се появи скоро, за съжаление – обичаният от народа популяризатор трябва да е сладкодумен, великодушен към човешките слабости, дълготърпелив и най-важното – говорещ с уважение, приятелски – а не с даскалски маниер.

Какво празнуват атеистите на Рождество Христово? Оказва се, че e Нютонов ден, понеже самият сър Исак Нютон бил роден на 25-ти декември 1647 г. Мислех си, че се шегуват. Все пак Нютон не просто не е бил атеист, ами много ревностен вярващ (макар и не съвсем ортодоксален). И не просто е бил вярващ, ами е бил против да се използват новооткритите природни закони като аргумент срещу Бог. „Противопоставянето към божествеността представлява признат атеизъм и идолопоклонничество на практика. Атеизмът е толкова безсмислен и противен за човечеството, че никога не е имал много привърженици“, смятал Нютон.

На фона на това мнение е странно, че точно Ричард Докинс, най-публичният атеист на 21-ви век, казва следното: „25 декември е рожденият ден на един от най-великите мъже, ходил някога на земята. Постиженията му може с пълна сила да се празнуват навсякъде, където неговите закони важат. А това означава – от единия край на Вселената до другия. Happy Newton Day!“. Но да оставим Докинс настрана. Вчера много от публично заявените в България атеисти и т.нар. интелектуалци пожелаха Нютонов ден на читателите си. Не можах да се стърпя и да ги попитам: „Добре де, защо не отбелязвате рождения ден на някой атеист, роден по Коледните празници?“. Но не – трябвало да бъде Нютонов ден, защото Нютон е бащата на съвременната наука.

Подминах с усмивка цялото това желание точно на Рождество Христово да се преклониш на някоя велика личност, а понеже атеистите не признават Христос, се прекланят на някого, когото смятат за достатъчно велик в техните очи. „Но какво да кажем за верските му убеждения?“, не се стърпях да попитам. Отговориха ми: „Приносът му за науката е за цялото човечество. Личните му вярвания са лични“. Значи така, няма значение в какво вярвал Нютон. Няма значение дали неговите верски убеждения са били стимул в живота му, за да разгадава тайните на Вселената. Няма значение дали той е намирал вдъхновение в Библията. Днес живеем в модерния 21-ви век, оформен от научните и технологичните постижения и сме достатъчно умни, за да можем да си подберем кои от приносите на Нютон са ценни и кои – не. Вярата няма място сред тях, вече сме достатъчно напреднали, за да можем смело да натикаме тая вяра в килера и да се преструваме, че килерът е празен. Недай си Нютоне някой любопитен гостенин да влезе в подредената ни къща и да открехне вратата на килера, за да види какво има там. Атеистите зорко следят това да не стане, да не би като се отвори пустата му врата на килера, нещо да не вземе да се разсмърди.

Доста по-забавен е също толкова нелепият напън да подмениш Исус Христос с Исак Нютон. Защо да отнемем рождеството на Исус, а да празнуваме раждането на някой друг човек? Защото Нютон поне дал нещо на света, от което да се ползват всички. А Исус Христос? Той не е дал НИЩО! Нищичко! Не си заслужава да празнуваме рождения ден на някакъв си там човек? А нали не сме сигурни дали е съществувал. Може учениците му да са го измислили.

В тон с това попаднах на следното meme:

Реших да се поразровя и да разбера дали Исус Христос е бил толкова некадърен, че не е измислил нищо ценно за хората. Дали не е бил просто някакъв шарлатанин, а последователите му са го направили известен, независимо от липсата му на приноси? Попаднах на статия, публикувана в Huffpost: „Шест изненадващи начина, по който Исус е променил света“ [1]. Списъкът е интересен: Отношението към децата. Отношението към образованието. Появата на първите университети. Състраданието. Скромността като ценност. Простителността. Този списък показва, че Исус Христос, макар и да не е успял да открие нещо в областта на науката, има огромен принос към развитието на обществения климат. Може да не е измислил крушката с нажежаема жичка, но е положил основите на по-нататъшното просвещение.

„Но.. но… но…“, продължават да оспорват атеистите, „какво да кажем за ИНКВИЗИЦИЯТА!“. До този момент не е имало спор между християни и атеисти, без темата за инквизицията да бъде намесена. Да, вярно е, че близо 1 100 години след раждането на Исус Христос на територията на Европа възникват практики, които трудно могат да се оприличат като християнски. Вярно е, че тези практики стоят като вечно петно и позор върху църквата. Но де е разликата, питат атеистите? Коя практика е християнска и коя – не? Нали тези мъчители, инквизиторите де, са вършили своите зверства в името на Исус? А разликата, драги мои, е че много хора вършат неща в името на Бог, без да са се допитали до неговата воля. Между другото една от основните задачи на Исус Христос е била да разобличава лицемерието на тогавашния религиозен елит (които са претендирали да познават и да разбират волята на Бога). За награда религиозният елит разпънал Христос на кръст. И така, ако Исус е казвал неща като „Милост искам, а не жертви“, „Обичайте враговете си. Отвръщайте с добро на онези, които ви мразят“, „Благославайте онези, които ви проклинат“, „Бъдете състрадателни, както вашият Баща е състрадателни“, а някой не е изпълнявал тези заръки, то как Исус може да е отговорен за това?

Но атеистите си затварят очи пред тази елементарна логика и да обвиняват Исус за деянията, които неговите последователи след хиляди години са вършили в негово име. Отговорен е за това и толкоз! Уви, де въпросните атеисти да бяха също толкова последователни и да признават също толкова охотно, че Адам е отговорен за нещата, които хората са правили през вековете след неговото грехопадение. Но то лицемерието е общочовешко качество, не е само присъщо за верующите.

По отношение на Нютонов ден поне вярващите не могат да бъдат лицемери. Защото и Христос е бил велик човек, но и Нютон е бил велик, още повече, че и той е стоял на раменете на гиганти, а в основата на гигантите се намира самият Христос. Тъй че смело заявявам: „Честито Рождество и честит Нютонов ден,християни!“. На 25-ти декември празнуваме рождението на двама велики умове – единият – канарата, на която стъпват мнозина след него, а другият – вдъхновен християнин, разгадал законите на Вселената. И нищо не може да промени това – дори атеистите, които се опитват да прикрият фактите, които не харесват.

Архангел Гавриил оповестява на Дева Мария, че е зачената от Светия Дух. Картина от Бартоломе Мурильо

Пак е това време на годината, пак в социалните мрежи атеисти и вярващи кръстосват словесни шпаги. Поводът не е толкова самото рождество Христово, което скоро ще отпразнуваме. Животът на Исус Христос, описан в Библията от неговото зачеване до смъртта му, е низ от естествени и свръхестествени събития. Кръстната смърт е естествено събитие. Възкресението е свръхестествено. Исус е заченат свръхестествено, но е роден по напълно естествен начин. На 24-ти декември отбелязваме Бъдни Вечер – т.е. очакваме рождението на Исус Христос, не просто син Божий, но съобразно християнската доктрина на инкарнацията, той е Бог в плът. Самото рождение отбелязваме на 25-ти декември, макар че, както съм писал преди (източник), датата е по-скоро избрана по други причини, отколкото стремеж да е исторически точна. Сиреч, на 25-ти декември празнуваме естественото събитие, богораждането.

Но на този ден не то, а именно свръхестественото събитие на зачатието е най-вече на прицел от страна на сърдитите поп-атеисти. Атеистите настояват, че в днешния век, белязан от научни открития и технологични достижения, просто няма как да вярваме в каквото и да е свръхестествено чудо, без да извършим интелектуално самоубийство или да изпаднем в когнитивен дисонанс. Християнството е суеверие за баби, немощни или болни хора, но извън тези частни случаи – без практическо приложение. Получава се интересен конфликт – от едната страна са атеистите, които посочват (често пъти с основание), че повечето от християните са неграмотни. От другата страна са християните, една част от които (не винаги лишено от основание) отричат философските заключения, които правят атеистично настроените учени. За съжаление някои християни залитат в краен фундаментализъм и не просто се отнасят с недоверие към науката, но активно воюват срещу нея и отричат всяко нещо,  утвърдено през вековете. Мислех си, че дъното е достигнато, но ето – вече е 2017 година и фундаменталистите започнаха да отричат дори формата на Земята (да, говоря за християните-вярващи в плоската земя). На фона на вербално агресивни, но богословски неграмотни поп-атеисти, както и на научно невежи, но богословски сравнително грамотни християни, няма защо да се чудим, че пресечна точка между „враждуващите“ групировки няма. По-скоро ми е тъжно, че има грамотни християни както в богословско и научно отношение, които поставят въпроса: имаме ли разумни основания да вярваме в чудесата в Библия, включително – в непорочното зачатие?

Непорочното зачатие се намира на противоположния спектър спрямо възкресението по отношение на това да бъде признато в днешния модерен 21-ви век. За живота на Исус и за възкресението има известен исторически консенсус – повечето от светските историци биха се съгласили, че след разпятието на Исус неговите ученици са го преживявали и след смъртта му (източник). От биологична гледна точна нещата са ясни – ако човек умре, той си стои мъртъв и не може да се съживи – т.е. няма как да има възкресение. При непорочното зачатие, напротив, това е нещо, което се е случило в тайна и няма как да бъде потвърдено от историята. От друга страна биологичните дисциплини допускат, че е възможно една девица да зачене – примерно, ако семенна течност попадне във влагалището, дори и да няма същински секс със проникване … или пък се мъдрят умозаключения, изхождащи от известния факт на партеногенезата (източник).

Но не биологията, нито историята слагат тежката си дума относно непорочното зачатие, а по-скоро либералните богослови, които гледат критично на библейските текстове. От една страна е проблемът с множествената атестация – само евангелията на Матей и Лука от четирите говорят за непорочно зачатие. Павел, който е написал по-голямата част от Новия завет, не го споменава. Можем ли да се доверим само на два източника, че подобно нещо изобщо се е случило?

От друга страна стои въпросът дали авторите на Матей и Лука не са изкривявали старозаветните писания, за да напаснат на техните вярвания. Особено проблематичен е пасажът Матей 1:23 (Ето дева ще зачене и ще роди син, и ще му нарекат името Емануил, което се тълкува, Бог с нас), който цитира Исая 7:14. Проблемът е, че ако прочетем задълбочено Исая 7-ма глава, контекстът е свързан с история от 8-ми век преди Христа.  Божият пророк Исая говори на Ахаз, крал на Юда, който се страхува от военна намеса от северното кралство Израел и неговия съюзник Сирия. Посланието на Бог към Ахаз е това: Дева ще зачене дете, което ще се нарече Емануил. Контекстът намеква, че детето ще се роди в дните на Ахаз, а не след стотици години. Нещо повече – Ахаз сам ще разпознае това дете.

Но не всички критично настроени изследователи отричат непорочното зачатие. Том Хобсън, автор на Patheos, споменава три имена.  Лари Хуртаго е категоричен, че записите на Матей и Лука са напълно независими и поради това достатъчни, Джон Майер отрича хипотезата, че непорочното зачеване на Исус е късна легенда, понеже съмненията към него се появяват на по-късен етап и в по-отдалечена култура, а К. Кранфилд предлага още през 1988 г. в Scottish Journal of Theology множество екзегетични сведения.

Пол Копан смята, че „взаимстването“ на Матей от Исая не е толкова проблематично, колкото изглежда на пръв поглед (източник). Повечето хора си представят пророчествата да работят по следния начин: някой казва нещо и то след време се изпълнява дума в дума. Но в Новия завет думата „изпълнявам“ има доста по-широко значение. Не всяко Писание, което е изпълнено, е с предсказвателна цел. Например, Исус е бил в гроба и възкръснал на третия ден, също както Йона е прекарал три дни в стомаха на рибата. Разбира се, пророк Йона не е предсказвал бъдещето на Исус. Освен това авторите на Новия завет са смятали, че Исус е изживял изцяло историята на Израел в Стария завет – това включва и пасажи, които на пръв поглед изглеждат взети извън контекста. Защо? Защото ранните християни са вярвали, че Израел се е провалил във вярата си и в покорството си към Бога. А Исус е истинският Израилтянин, който е направил всичко, което трябва. Щом приел водно кръщение, това е било аналогично на изхода на Израел от Египет. Също както Израилтяните са престояли 40 години в пустинята, така и Исус е престоял там 40 дни и нощи. Староеврейските племена били 12 на брой. Исус подбрал 12 апостоли. И така, когато в Матей четем за непорочното зачатие и че „всичко това стана, за да се изпълни казаното от Господа чрез пророка“, изпълнението не изключва предсказването, но напротив – има много по-богат и дълбок смисъл.

Но независимо дали ще приемате вярването на либералните богослови, които са започнали да се съмняват в буквалността на непорочното зачатие, или ще се присъедините към консервативния лагер на хора като Копан, това зависи от вашето лично разбирание за Библейските писания. Либералните богослови са прави в твърдението си, че никъде в Библията няма да прочетете, че се спасяваме, вярвайки в непорочното зачатие. Не, ние приемаме кръстната жертва на Исус и имаме надежда чрез неговото Възкресение, докато непорочнто зачатие е по-страничен въпрос.  Плюс това ние вече приемаме метафорично много текстове – например тези за сътворението. Мнозина нямат проблеми с еволюцията, включително тази на хоминидите. От друга страна консервативните богослови са прави да се притесняват, че ако започнем да се съмняваме във всяко нещо, което ни притеснява, то това може да ни тласне да отхвърляме впоследствие и второ, и трето и т.н… Ако днес се съмняваме в непорочното зачатие, какво ще ни попречи да се усъмним и във Възкресението? Плюс това нека не забравяме, че докато целта на либералните богослови е да предлагат алтернативни гледища, без те непременно да противоречат на основните стълбове на християнската вяра, целта на светските атеисти е съвсем различна – оборвайки ортодоксални идеи като непорочното зачатие, те се стремят да омаловажат цялостния смисъл на християнската вяра.

Какво бих казал аз? Ами бих казал това: за разлика от Възкресението, за което можем да приведем множество доказателства, включително исторически сведения и анализи на съществуващите писания, за девственото зачатие такива доказателства няма. Зачеването на Исус си остава мистериозно и до ден днешен. Но тъй както приемам библейския разказ за достатъчно достоверна история в своята си цялост, така нямам проблеми да приема и непорочното зачатие.

Тъй лесно бихме могли да стигнем до заключението, че ние като християни ако вярваме, че Исус Христос е бил син на Бога и че евангелията достоверно разказват неговата история, то тогава можем безпроблемно да вярваме в традиционните разкази за Рождество като фактологично истинни.

И тъй, весело посрещане на предстоящите празници! И повече положителни емоции. Честно казано се чудя на войнстващите атеисти, които по това време поемат кампания срещу Рождество Христово. Наистина, кому пречи толкова този празник? Трябва да ви кажа, че ми е жал за атеистите, които сипят огън и жупел всяка година по това време. Това да си толкова заслепен, че да не успееш да се зарадваш на празника. Що за тъжен човек трябва да си, че да имаш всяка година такава Тъжна Коледа?!

Photo : 6nine

Преди да разгърна основната си теза в тази статия, а именно че съвременният облик на църквата (като под „църквата“ ще разбирам най-вече евангелските общности в България) е анти-интелектуален, трябва да подчертая, че проблемът е доста по-дълбок. Българската култура е традиционно анти-интелектуална и докато е вярно, че Възрожденците и отците на национално-освободителното движение са били грамотни, тогавашната широка народна маса е била сходна на съвременната. Четете Христо Ботев – „Към брата си“ (Тежко, брате, се живее между глупци неразбрани), „Патриот“, „В механата“. Петко Р. Славейков е преживял много любопитна случка от предосвобожденска България, през 1845 година, когато в Михалци чува от местен селски първенец, че няма право като даскал да иска по-голяма плата от говедаря, понеже даскалът стои на сухо, докато говедарят гони добитък и го вали дъжд. Отношението днес не се е променило – учителите и учените получават ниско възнаграждение, а на власт е народнящината (популизмът).

Но не това ме ядосва най-много, а когато срещна същото отношение в църквата. Тук трябва да призная, че преди 10-тина години бях прегърнал модерния поп-атеизъм. Впечатлен от красивия изказ на Ричард Докинс бях почти готов да се превърна в негово копие, подобно и на някои образовани родни блогъри с висше образование (предимно биологическо). Някои мои вярващи приятели обичат си спомнят за дразнещото ми тогава поведение. Непрекъснато им задавах едни и същи въпроси – „къде са доказателствата за Бог“, „защо има зло“, „защо добър Бог ще изпрати някого в ада“ и т.н, поради което ме считаха за досаден. Но не защото целенасочено съм искал да бъда дразнител. А защото ако има нещо, което не мога да понасям, то е да задам конкретен въпрос и да получа уклончив отговор или отговор, базиран на незадълбочено познание. В случая това, което ме спаси от незавидната съдба да съм атеист-интелектуалец е, че най-накрая си намерих майсторите – една приятелка – българка, завършила психология в нашенски университет, и един приятел от САЩ – математик, успяха да ми изяснят отговорите на въпросите. Щастието ми се усмихна – съзнавам, че да попадне човек на такива хора в църквата е все едно да намери игла в купа сено. Уви, за съжаление не всички имат подобно щастие. Това, което е по-лошо (както пише У. Крейг в книгата „Разумна вяра“) – много хора от църквата имат въпроси за вярата, на които никой не може да им отговори и когато са конфронтирани от секуларната мисъл, те избират да следват пътя на неверието. Само че аз не смених неверието си с фанатична вяра – а подобно на писателя К.С. Луис, интересувам се от рационалната вяра и се занимавам с християнска апологетика.

Днес, години след като приех християнството като основа на своя живот, ми се налага да огранича сериозно контактите си и да преустановя временно взаимоотношенията си с някои хора, с които общувам. Трудно е да следваш пътя към Христос с друг човек, ако не сте заедно в изпълнението на най-голямата Му повеля. Исус бил често конфронтиран от враговете си по време на неговото служение. Случката в Матей 22:37-38 е особено показателна. Фарисеите са обичали да го изпитват и един от тях му задал въпроса – коя е най-голямата заповед в закона? „А Той му рече:Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум“. Това е голямата и първа заповед„. За мен е абсолютно непонятно как можеш да пренебрегваш един основен и важен аспект от тази заповед. Съвременната църква акцентира най-вече върху хвалението, върху емоцията, радостта в Божието присъствие, което е част от това да възлюбиш Бога със сърцето си.  Тя акцентира и върху покаянието, съзнателното следване на Господа през целия живот, устояване през времена на изпитание, което е част от това да възлюбиш Бога с цялата си душа. Но множество църковни общности са абдикирали от отговорността да възлюбят Бога с всичкия си ум. Като че ли папагалското четене на библейските текстове и запаметяването им е станало достатъчно. Малцина са църковните лидери, които активно призовават младите да изучават систематично богословие или да се занимават с апологетика. И единици са тези, които биха им препоръчали да започнат кариера в научната сфера, с идеята, че Бог се разкрива не само със Светото писание, но и чрез своето творение. Единици ли казах? От моя гледна точка това са нули – не познавам нито един църковен лидер, който да е окуражил друг човек да се занимава с природни науки.

Това е срамно и позорно. Чрез емоциите си човек може да стигне само донякъде в своята вяра. Това би била половинчата, непълна вяра.

Резултатът от набъбващия анти-интелектуализъм е, че църковните общности са започнали да се превръщат в сборища, където представителите им се замерват едни други с библейски стихове. Места, където се занимават с „вестникарска екзегетика“ – пречупване на популярните събития от днешно време през зазубрените библейски фрази, занимаване с конспиративни теории за края на света (микрочипове и всякакви подобни щуротии), гадаене кой е звярът от Откровение – дали папата, Доналд Тръмп или рептилите. Места, където псевдонаучни глупости като идеята за плоска Земя избуяват.  Места, където активно се плюе по науката и академичния свят. Наскоро четох един форум, няма да ви дам линк, за да не му правя реклама, само ви давам една кратка извадка от прочетените глупотевини: „съвременната наука не е нищо по-различно от сатанински култ. Това е религията на дървото на знанието с която сатана измами Ева“, „така наречените учени са богопротивници, защото реално те са свещениците на една друга религия, на един друг бог“, умопомрачителното : „аз с телескопи не се занимавам, нито градя убежденията си върху телескопи“.

На това трябва да се сложи точка.

Напълно съм наясно, че повечето християни не са призвани да бъдат представители в академичния свят – някои просто не проявяват интерес, а и не на всички хора Бог е дарил нужните заложби. На Божията нива има нужда от много работници и интелектуалците не са привилегировани сред тях. Но за съжаление грамотните, учените хора в съвременната църква се чувстват често пъти самотни или най-малкото не на място. Трудността идва от горепосочения факт, че да следваш Бог с всичкия си ум просто не е приоритет в църквата. Мислителите трудно се вписват в църковните общности, особено тези, в които анти-интелектуализмът звучи в прав текст от амвона. Много от тях се опитват да запълнят интелектуалната си празнота на други места, в други деноминации, сред католици или православни, дори в светските общности, защото там ги окуражават повече да използват мозъка си и не гледат на умствените им дарби с подозрение или даже с презрение.

Някои биха оспорили важността на интелектуалните занимания. Исус не е ли бил дърводелец? Апостол Петър и Андрей не са ли били прости и неуки рибари? Ето отговора ми по тези въпроси:

Първо – Исус, за разлика от апостол Павел, наистина не е бил част от интелектуалния елит. Но Писанията са категорични, че Исусовите познания са били изключителни : Йоан 7:15 „Юдеите бяха удивени и казаха: „Как е научил толкова много този човек, без да е ходил на училище?“ . Второ – Писанията са категорични, че Исус е проявял нетърпимост към лошото образование и когато е спорил, е използвал често думите: „не сте ли чели“?  „Не сте ли чели що стори Давид, когато огладня той и мъжете, които бяха с него„, „Или не сте ли чели в закона, че в съботен ден свещениците в храма нарушават съботата, и пак не са виновни.“ (Матей 12, 3, 5).  Трето – Писанията показват, че Исус е бил нетолерантен към несхватливостта и бавното разбиране – Марк 8:17 : „Исус знаеше за какво разговарят и им каза: „Защо разисквате за това, че нямате хляб? Още ли не схващате и не разбирате? Толкова ли са затъпели умовете ви?“ (в други преводи: „Още ли е закоравяло сърцето ви?“). Четвърто – Исус е умеел да си служи много добре с аргументативни методи : reductio ad absurdum (довеждане до абсурд), a fortiori (аргументация върху пропозиция), modus ponens (правило за извод в класическата логика).

Противно на това, което някои хора са склонни да смятат, християнството не е сляпа вяра (фидеизъм). Сляпата вяра означава да направиш скок в тъмното, пренебрегвайки всички доказателства за обратното. Това не е библейски метод, от него не са се възползвали Христос и неговите последователи. Напротив – библейската концепция е, че християнството е крачка на вяра, доверие в определени пропозиции, но само защото имаме разумни аргументи и доказателства в подкрепа на тези пропозиции. Един скок във вярата може да отведе човек във всяка възможна ерес, дори в някоя друга религия. Но християнството е различен тип вяра – имаме аргументи и свидетелства, с които можем да подкрепим твърденията в Писанията. Поради това християнството се различава от фидеизма, който, по дефиницията на философа Алвин Плантинга е: „изключително и основно разчитане само на вяра, придружено от постоянно очерняне на здравия разум“. Християнският фидеист казва: „Аз вярвам просто защото вярвам. Нямам нужда от и не търся причини за своята вяра в Бога“. Да бъдеш строг фидеист обаче не е никак разумна позиция, тъй както казва д-р Норман Гейслер : „Един фидеист или ще оправдае своята вяра или няма. Ако няма, тогава това е неоснована вяра, тъй като не може да претендира за достоверност (тъй като човешкото познание е основана вяра). От друга страна ако фидеистът предложи оправдание за своята вяра, тогава той вече не е фидеист, тъй като има аргумент или оправдание за своята вяра във фидеизма. С други думи фидеизмът или не е претендент за истината или се самооборва“.

Тук е и една от слабостите на модерния поп-атеизъм. Ричард Докинс твърди, че всяка вяра е фидеистична : сиреч, представлява сляпа вяра, а всеки вярващ е приучаван да вярва без да се съмнява. Аргументът му има смисъл доколкото много християни са фидеисти, пренебрегнали са разума си и не са готови изобщо да се аргументират (т.е. „вярвам и толкоз“). Но има и много християни, които могат да дадат оправдание за вярата си, дори и това да се сведе до „имах лично преживяване с Бог“.  Има и едно грамотно християнско малцинство (за съжаление наистина е малцинство), което може да даде различни рационални аргументи за съществуването на Бог: космологичен, морален аргумент, да приведе аргументи от историята в полза на Възкресението или т.н.

Но най-малко са тези, които са грамотни в природните науки. А това наистина е трагично. Време е християните да изровят главите си от пясъка, или от конспиративните канали в Youtube, и да започнат сериозно да се обучават в областта на биологията, физиката или някоя друга точна дисциплина. Оправдание за обратното няма. Една от основните причини, поради която все повече пастори, свещеници и лидери трябва да се запознават с точните науки е изключителното доверие, с което науката се ползва сред определен кръг от грамотни хора (които нямаме право да изолираме!) и безбройните технологични успехи, благодарение на които разполагаме с толкова много джаджи в ежедневието. Никой няма право да се скрие в пещера, защото вярва, че Земята е плоска. Това няма да й попречи да се върти.

Има някои хора, които подплатяват своето невежество и глупост с библейски стихове, пр. 1 Коринтяни 1:20: „Где е мъдрият? Где книжникът? Где е разисквачът на тоз век? Не обърна ли Бог в глупост светската мъдрост? Затова, след като светът не позна Бога чрез мъдростта си, Бог в своята мъдрост избра чрез „глупостта“ на посланието, което проповядваме, да спаси онези, които вярват„. Но когато апостол Павел е написал това, той не е омаловажил интелекта сам по себе си. Той по-скоро е подчертал, че първоначалното божествено откровение е необходимо, за да се стигне до спасително познание за Христос и че благодарение на човешката гордост и арогантност можем да счетем за неразумно да се покорим на Него. Божието откровение не е неразумно, но без да бъде подпомогнат, човешкият разум не може да стигне до него. Самият Павел е използвал логически аргументи в Деяния (17:16-31), когато се е препирал с епикурейските и стоическите философи. Никой няма да изгуби интелигентността си, нито ще извърши интелектуално самоубийство само защото е приел Святия дух в себе си, пише проф. Дъглас Груутъс от Денвър, Колорадо. Апостол Петър е предизвиквал слушателите си: „Бъдете винаги готови да дадете отговор на всеки, който ви разпитва за основанията за вашата надежда“ (1 Петрово 3:15-16).

Макар и мнозина да са склонни да си мислят, че „понеже Библията го казва, аз го вярвам и това решава спора“, християнството не може да бъде редуцирано до опростенческа теология и анти-интелектуалщина. Християните е редно да бъдат скромни, ограмотяващи се, грижещи се за своите събратя. Докато крайните фиделисти и библейски буквалисти са самоуверени, често пъти горди и нападателни, самоизолират се от останалата част на църковното тяло в своята „свръхдуховност“ и себеправедност. Да, някои хора имат чувството, че са жертви на светски конспирации, подкрепени от еди-коя си научна организация (най-често това НАСА). Тогава инстинктивната им реакция е да отрекат всичко, което светската мисъл ни учи. Отрицанието е най-лесното нещо. Но в отричането на всичко светско евангелското християнство е изградило мрежа от неделни училища, летни лагери, свои собствени колежи, издателства, които съдействат в това да се наложат „алтернативните факти“ и „алтернативната наука“. Ако още не сте разбрали, Земята наистина е плоска 🙂

„Скандалът на евангелическия разум е че няма кой знае колко останал евангелически разум“, пише Марк Нол в иконичната книга „Скандалът на евангелическия разум„.  „Евангелистите са се провалили съществено в подпомагането на сериозен интелектуален живот. Те са закърмили милиони вярващи в простите истини на Евангелието, но са изоставили университетите, изкуството и другите ареали на „висшата“ култура. Дори със своите прогресивни и културно изискани субгрупи, интелектуалният мускул на евангелизма е слаб“.

Трагедията е, че не винаги е било така. „Повечето от оригиналните протестантски традиции“, категоричен е Нол, „лутерани, реформирани, англикани, или са развивали интелектуален живот или са работили над теологически принципи, които биха могли (и често са го правили) да поддържат всепроникващо, даже християнско такова, интелектуално усилие. Близко до американската обстановка, пуританите, лидерите на евангелическото пробуждане на 18-ти век, като Джон Уесли, Джонатан Едуардс, и като добавим и стоиците на 19-ти век в Северна Америка като Франсиз Осбъри, презвитерианецът Чарлз Ходж, конгрешанът Моузес Стюарт, канадският презвитерианец Джордж Монро Грант, всички те са смятали, че усърдната и взискателна умствена активност е начин за прослава на Бога. Никой от тях не е вярвал, че умствената активност е единственият начин за прослава на Бога, даже не е най-висшата форма за прослава, но всички те са вярвали в разумната дейност именно понеже са били евангелски християни. За разлика от нашите духовни предшественици, съвременните евангелисти не следват задълбоченото мислене според стандартите на Бог, нито оформят разума си според най-далечните му обхвати съобразно християнските перспективи“.

Становището на Нол касае САЩ, но при положение че нашите лидери също се вдъхновяват от множество американски такива, българската църква е донякъде нейно отражение. Лошото е, че понеже, както споменах в началото на статията, българската култура е цялостно анти-интелектуална, лично аз не виждам повод за оптимизъм. Песимист съм. Интелектуалните светлинки сред родните църковни общности са задушавани и блещукат много слабо. Малцина са богословите с авторитет – може би най-яркото изключение на родния небосклон е Радостин Марчев. Надявам се в бъдеще, благодарение на организации като Български християнски студентски съюз (БХСС), да се появят повече личности в българския евангелизъм от академичния свят. Дали ще стане, предстои да видим.

Време е за нова реформация – интелектуална реформация. Но има ли кой да я направи?

Безспорно най-големият конфликт между вярата и науката, в частност еволюционната теория, е свързан не толкова с твърдението, че хората са произлезли от по-низши животни, или че еволюционното разбиране за появата на човека противоречи на буквалистичния прочит на книгата Битие. Най-същественият конфликт е свързан с ролята, която играят шансът и случайността в появата на живите организми и човеците. Ние традиционно се мръщим, като попаднем на заглавие в медиите от типа на „Учени твърдят, че животът на Земята е възникнал случайно“ или, каквато е една от последните статии в сайта Наука Офнюз, „Първите хора са се появили на Земята случайно, а не заради климатични промени„. Противна ни е идеята, че ни има случайно, че сме плод на някакви слепи сили, че няма цел на нашето съществуване. Подозирам, че ненавистта към тази идея е дала тласък на съвременните псевдонаучни течения, които кулминират и с безобразната лъжетеория, че Земята е плоска. Как така – ние сме на някаква си мижава планета в безкрайния космос? Пръкнали сме се ей-така от нищото? Абсурд!

Аргументът, който поставят атеистите против съществуването на Бог, може да се сведе до следната постулация (източник):

-Ако има Бог, той е дизайнер на Вселената

-Еволюцията зависи от случайни фактори (например генетични мутации)

-Случайностите са несъвместими с божествения дизайн

-Поради това Бог, ако съществува, не управлява еволюцията или творението като цяло

-Следователно идеята, че има Бог, представлява излишна хипотеза.

Проблемът за случайностите обаче е много по-сериозен, отколкото християните и атеистите си го представят – особено тези, които нямат опит с математиката или статистиката. Започва се още със самата дефиниция на думата „случайност“. Какво разбираме, като кажем „случайност“?

Популярното схващане за „случайност“ е „нещо, което няма дизайн, смисъл, метод или цел“, „несистематично явление“. Именно такава е първосигналната реакция, когато прочетем заглавие от типа, че хората са се появили „случайно“. Но подобна дефиниция на „случайност“ е подвеждаща и доста неправилна. Нека да вземем следния елементарен пример – хвърляте зар. Веднага щом хвърлите зара, може да получите всяко едно число от 1 до 6, с вероятност 1/6. Както учените, така и лаиците биха казали, че резултатът от хвърлянето на зара е случайност. Но това означава ли, че той е безсмислен? Съвсем не – зарът е конструиран с определена цел – а именно, да генерира тези резултати. Така зарът сам по себе си не е несистематичен, а резултатът от него има ясна причина (източник).

Затова нека да разгледаме дефиницията за „случайност“ от гледна точка на науката, но и тук удряме на проблем – различните учени разбират случайността по различен начин. За математиците случайността означава несигурност, за статистиците това е свойство на селекционния процес, за компютърните учени това е отсъствието на белег в низ от битове, за квантовите физици е отсъствие на причина, а за биолозите – независимост на вариациите в потомството. Колкото и да са различни тези дефиниции, те имат едно общо нещо – нито една от тях не подсказва, че случайността непременно означава липса на цел, смисъл или контрол. Оттук идва недоразумението между учените и обществеността – някой посочва феномен в квантовата механика или еволюционната биология и твърди, че той е случаен в научен смисъл. След това въпросният човек веднага превключва на общоприетия мит, че този феномен е лишен от смисъл (източник).

Съществува ли случайността в действителност? Според абстрактната математика, отговорът е положителен- теоремата за простите числа е ясно постулирана – разпределението на простите числа сред естествените е случайно. От богословска гледна точка има само две обяснения за това – или числата са съществували в съзнанието на Бог от вечността или те са били създадени от него непосредствено преди сътворението на Вселената. И в двата случая изводът е ясен – случайността е създадена от Бога и съществува от вечни времена. В сферата на физиката също има случайности. Един типичен пример е пристигането на космически лъчи до даден детектор. „Космическите лъчи“ са всъщност частици – протони или атомни ядра, които идват от междузвездното пространство и преминават през нашата Слънчева система. Те лесно могат да бъдат засечени от Земята или от някой спътник. Пристигането на частичките следват известния принцип на Поасонов процес – който представлява вид случайност. Математическите постулати на Поасоновия процес са ясни и лежат на две предположения – има еднаква вероятност дадени частички да пристигнат за който и да е времеви момент в рамките на интервала, както и че пристигащите частички не зависят едни от други. Това е изключително важно и е хубаво да се знае – частичките се движат съобразно добре известните закони на физиката. Сиреч физиката може да опише движението на отделните частички със своите закони. Но когато частичките са в рамките на една система, тяхното поведение е случайно. Случайността не е само свойство на индивидуалните елементи, но и на системите (източник).

Тук е уместно да повдигнем един въпрос – през по-голямата част от вековете учените са били вярващи. Галилео, Нютон, Паскал. Но през последния един век все повече започва да доминира атеизмът. Какво точно се е променило в науката? Когато през 1687 година Исак Нютон описва известните си три закона за движението в произведението Principia Mathematica, това довежда до революция във физиката. До 19-ти век в академичния свят съществува схващането, че Вселената е от тип „часовников механизъм“ – има ясно постулирани закони, които са направени от самия Създател  – т.е. Бог.  Учените са смятали, че някой ден всички закони ще бъдат до такава степен известни, че науката ще бъде недостижима със своята мощ да предсказва явленията!

Но въпреки че все още би могло да бъде вярно, че живеем в такава Вселена тип „часовников механизъм“, две научни открития разбиват надеждите, че някога ще имаме напълно предсказуема Вселена. Първото е направено в областта на квантовата механика, която описва как функционират процесите при много малки мащаби. Едно от най-важните открития е формулировката за неопределеността от Вернер Хайзенберг, според която мястото и импулсът на дадена частица не могат да бъдат определени едновременно. Колкото сме по-сигурни за местоположението на въпросната частица, толкова по-малко сигурни бихме били за нейния импулс и обратното. В такъв случай на квантово равнище нашите възможности да предсказваме са ограничени.

Второто откритие е във връзка с хаоса. Математически погледнато, хаотичните системи са тези, които са чувствителни към промени в техните първоначални условия. Дори и напълно детерминистични системи могат да проявят хаотично поведение и да се държат по напълно непредсказуем начин (източник).

Така че, откъдето и да го погледнем, науката установява, че случайността съществува. Това е изкушило твърде много хора, за които науката е авторитет, че щом има случайност, не можем да говорим за Бог – а какво да кажем за неговата намеса в света, какво да кажем за пророчества, за предопределеност?

През вековете църквата не е мълчала по въпросите за случайността. Макар и науката днес да установява известни статистически закономерности във физическия свят относно случайностите и предсказуемостта, в миналото редица богослови са разсъждавали по темата, най-вече във връзка със свободната воля и предполагаемата случайност поради човешките решения. Как свободната воля се съчетава с идеята, че Бог е в контрол на събитията, които стават в света? Тук говорим за конфликт, който не е очертан от съвременната философия и наука, а за конфликт, с който Тома Аквински (1225-1274 г.) е бил наясно и е разсъждавал по него. Ето какво е казал той в Summa Contra Gentiles: „Ако всички събития, които се случват във Вселената, включително и случайните, са част от Божията воля, тогава е очевидно, че Божията воля не е достатъчно суверена или че всичко, което се случва, е напълно предопределено“. Аквински обаче не е бил съгласен с този постулат и ето какво подчертал: „Ако Бог предвижда какво ще е събитието, то ще се случи, съобразно втория аргумент. Но то ще се случи по начина, по който Бог е предвидил да бъде. Сега, той е предвидил, че то ще се случи случайно. Несъмнено ще се случи случайно, а не неизбежно. Или иначе казано, това, което Бог желае да се случи посредством разгръщането на случайността, ще се случи посредством разгръщането на случайността“ (Източник: Creating God, Evolving God: стр 45).

В нашите протестантски среди конфликтът е най-ясно изразен сред големия разкол между двете големи школи – тази на Калвинизма и тази на Арминианизма. И в двата случая има консенсус, че ако нещо се случва, то е според Божията воля. Разликата е следната – калвинистите смятат, че Бог още от вечността е предопределил всичко, което трябва да се случи. Според тази гледна точка всяко нещо се случва поради строго определена причина, защото Бог желае случките да се случат поради начертания от него начин.  Според Арминианската концепция обаче Бог е създал хора и ангели със свободна воля, макар че той е в състояние да предузнае какво те биха направили. Поради това всяко нещо, което се случва, си има своята причина, понеже Бог допуска всичко да се случи така, както трябва (източник).

Науката изглежда на пръв поглед да задълбочава проблема. Разглеждаме случайностите не само през погледа на това, което човек върши със свободната си воля, но и тези случайности, които се случват във Вселената, ако и да са плод на физическите закони. Ето защо модерните атеисти като Ричард Докинс сравняват Вселената със „сляп часовникар“, а това е удобна позиция за множество християни, за които нищо не се случва „случайно“. Отново, нека да се върнем към това, описано в началото на статията : „нито една от научните дефиниции не подсказва, че случайността непременно означава липса на цел, смисъл или контрол“.

За един биолог може да изглежда, че, примерно, някоя мутация е вредна за организма. Но ако един човек вярва в Бог и че еволюционното развитие води до определен завършек, тогава думата „случайно“ губи своя смисъл като нещо безцелно. Ако се позовем на християнския апологет Уилиам Лейн Крейг, „представете си, че Бог в своето предузнание е довел до там да се появи мутация в организма не за негова лична полза, но поради някаква друга причина – например, да стане лесна жертва за организъм, който Бог иска да процъфти или дори защото това ще доведе до появата на фосил, който някой ден бих намерил и ще стимулира интереса ми към палеонтологията, така че ще се захвана с кариерата, която Бог е имал като цел на живота ми. В такъв случай мутацията е както случайна, така и смислена“. Разбира се, това не е научно твърдение, пише апологетът Джеймс Бишоп, но когато един учен-атеист нарече случайността „ненасочена“ или „безсмислена“, това е типичен пример, както казва Крейг, за това как „философията на натурализма се опитва да се качи на гърба на легитимната наука“ (източник) .

Ето как логически можем да докажем, че наличието на случайности във Вселената не e несъвместимо с вярата в Бог.

Какъв обаче е този Бог? Деистичен? Теистичен? Ако приемем, че Бог управлява света основно чрез природните закони, това не го ли прави по-скоро деистичен: реално съществуващ, но същевременно ненамесващ се в човешките дела, неинтересуващ се от нас, без отношение към концепциите ни за грях, без да слуша молитвите ни?

По никакъв начин като вярващи не трябва да се чувстваме задължени да прегръщаме деизма. Библията, например, говори за много събития, в които Бог се намесва в конкретни ситуации и променя природните закони – примерно, Христовото Възкресение. Няма никакъв проблем в това да вярваме, че при всяко събитие във Вселената Бог трябва да реши дали да променя хода, или да запази нормалния ход според зададените закони. Това от богословска перспектива може да бъде наречено „позволителна воля“: събития, които Бог ги допуска посредством ненамеса. Бог може да е преброил космите на нашата глава, но поради причини, които не разбираме, да е решил да не се намеси в определени случаи и да не ни предпази от вреда (източник).

Говорейки си за божествени намеси, не мога да спомена един интересен аргумент, който физиците на съвремието повдигат. Защо Вселената изглежда толкова фино настроена (източник)? Защо е такава, каквато е? И ако е фино настроена по начин, който позволява съществуването на живот, има ли някой, който я настройва? Дали това не е признак, че има Бог, който периодично се намесва в творението? Защо да няма Бог, който от време на време подрежда хаоса?

Като заключение искам да кажа, че всички положения винаги трябва и да имаме едно наум, когато си мислим че ако нещо не се вписва в нашите представи за ред, то е случайно или безсмислено. Ето един чудесен пасаж от Евангелието по Йоана, 9-та глава:

И когато минаваше, видя един човек, който беше сляп по рождение.

И учениците Му Го попитаха, като казаха: Равви, кой е съгрешил – този човек или родителите му, за да се роди сляп?

Иисус отговори: Нито този човек, нито родителите му са съгрешили, а за да се явят в него Божиите дела.

Ако сте чели някога книгата „Делюзията Бог“ на Ричард Докинс, ще сте наясно с един основен сантимент на съвременното атеистично движение. Защо религията се радва на такова голямо незаслужено уважение? Защо поповете, пасторите и религиозните хора са тези, които трябва да се изказват с категоричност за основните житейски въпроси, включително и тези за морала? Откъде-накъде сме се съгласили да толерираме подобно неравенство? Защо да не са учените, които действително откриват факти за устройството на света? Не е ли редно тяхната дума да има по-голяма тежест? По определени причини аз смятам, че изследователи като Докинс имат предвид преди всичко природните науки, а не хуманитарните, най-вече защото е много удобно всеки да гледа от собствената си камбанария…

Но ето как би изглеждал един свят, в който представителите на точните науки имат монопол върху морала.

В съвремието е постигнато що-годе някакво крехко съгласие за това, че ако по време на бременност бъде открито някакво тежко заболяване, по-добре е да се направи аборт по медицински причини, отколкото да се роди човек, който цял живот ще страда. Казвам „крехко съгласие“, защото, дори и явлението да съществува, то е подложено на критики от определен кръг хора, най-вече такива с християнски разбирания, но те са малцинство и тяхното мнение не се счита за меродавно. За съжаление на този етап християните са загубили тази битка, тъй като правото на аборт не е обвързано с правото на живот на всеки човек, дори и нероден, а с правото жената сама да реши какво иска да прави с тялото си и никой няма право да я упреква за това.

Наскоро известният еволюционен биолог  и атеист Джери Койн, автор на блога Why Evolution is True, професор в Чикагския университет, публикува любопитна статия (източник). Койн се позовава и се съгласява с философа Питър Сингър, който подкрепя евтаназията в случай на тежки заболявания и смята следното: ако имаме право да абортираме ембрион, който има сериозен генетичен дефект, микроцефалия, спина бифида, тогава защо да нямаме право да евтаназираме ембриона след раждането?

Логиката на Койн е безпощадна: „Новородените бебета не разбират смъртта, не са съзнаващи като по-големите деца или възрастни, нямат рационалните способности за преценка (и ако имат сериозно умствено увреждане, никога не биха развили такива способности). Няма голям смисъл в това да одобряваш страданието на дете, което е обречено да умре или да живее един живот във вегетативно или ужасно болезнено състояние… (…) Сингър предлага, че трябва да бъде позволено, със съгласието на родителите и докторите, животът да бъде приключен с една инжекция. Съгласен съм с това“.

Надявам се, че сте забелязали очевидната пукнатина в логиката на Койн: ако едно дете се роди с толкова сериозно умствено увреждане, което не му позволява да развие рационални способности за преценка, то тогава не би осъзнало своята болка или страдание. Така че ми се струва, че също както по въпроса с абортите, тук проблемът отново избягва правото на всеки човек да живее. По-скоро си мисля, че моралната обосновка за детеубийството е родителите на детето да бъдат освободени от техния товар и да не се наложи да обгрижват болен син или дъщеря.

Атеистите хич не обичат т.нар. аргументи по наклонената плоскост, които често биват използвани от вярващите. Аргументите по наклонената плоскост имат следната конструкция: от А следва Б, то тогава от Б следва В, от В следва Г… тогава не бива да допускаме А, за да не получим Г.

Там е проблемът, че в една динамична среда, каквато е обществената, „наклонената плоскост“ работи. Вече виждаме какво се случва години след като започна легализацията на гей браковете. Хомосексуалните двойки казват: окей, ние сме възрастни хора, кои сте вие, че да следите какво правим под чаршафите? Искаме да не сме преследвани и настояваме за права, подобно на хетеросексуалните двойки. Добре, хубаво. Допуснахме го… Но веднага след гейовете, за права настояха и педофилите. Те също казаха: не бива да ни имат за престъпници, не сме виновни, че сме такива. Първата такава педофилска организация беше NAMBLA в САЩ. И не бяха единствените. Появи се ефекта на доминото: стигна се до преосмисляне на брака, до преосмисляне на традиционните ценности, та чак до преосмислянето на пола, което кулминира до безумието някои родители да не задават половата определеност в документите на детето си, а му позволят като порасне да каже дали е мъж, жена или нещо средно. Стигна се и до заветния 12-ти юли 2017 година, когато работещите в Лондонското метро получиха указания да спрат да използват израза „дами и господа“, за да не се обидят тези, които нито се определят за дами, нито за господа… Да – сбъдват се някои от най-големите кошмари на традиционалистите, но това е нещо, за което предупреждаваха от години – а именно, че в борбата за правата, дори и да няма пряка връзка между А, Б, и В, от А наистина ще последва Б, а после В.

Но както забелязваме, самият проф. Джери Койн използва аргумент тип „наклонената плоскост“. Ако ние позволяваме да убиваме ембриони поради генетични заболявания, защо да не позволим убийството на малки деца поради същата причина? Доколкото знаем, кортексът на бебето все още не е достатъчно добре развит, бебето не е все още самоосъзнало се, тъй че родено или не – все тая. Но ако тръгнем по тази логика, докъде ще стигнем? Дали няма да започнем да оправдаваме убийството на възрастни хора с невродегенеративни заболявания като Паркинсон и Алцхаймер? Така или иначе тези хора вече не могат да се грижат за себе си, не осъзнават състоянието си и са само в тежест на роднините си. Ще приключим ли даже с това? Дали няма да започнем да убиваме хора в кома, само защото не са в съзнание и не могат да вземат решение за себе си? Всъщност… дали някой ден няма да ме убият и мен в съня, възползвайки се от отслабналата ми мозъчна активност?

Вижте страховития ад, до който ни води атеизмът!

А може ли да предотвратим този ад? Как да се аргументираме?

Най-честият контра-аргумент, използван масово от вярващи-християни, е този за душата. Ако имаме душа, тя не започва ли от момента на оплождането и не продължава ли да съществува до момента на смъртта, след което преминава в друга форма (рай, ад и т.н..)? Но уви, научният редукционизъм сложи точка на подобна аргументация.  Нашето самоосъзнаване не е нищо повече от онова, материалното, което е в нашия мозък. То започва известно време след като сме се родили и продължава до нашата смърт… или до заболяване, което ще го унищожи напълно… Няма нищо по-различно от това. Раждаме се, самоосъзнаваме се, умираме и със смъртта на мозъка преставаме да съществуваме… Никакъв задгробен живот, никаква надежда след смъртта, нищо… Лишени сме от възможността да използваме аргумента за „душата“, защото според доктрините на секуларизма науката е тази, която разбира как функционира светът и такива неща като „души“ и „духове“ не съществуват!

Адът на атеистичния рационализъм не се изразява само в това, че точните науки са започнали да добиват монопол в аргументацията кое е морално и кое не. Той се изразява и в това, че хуманитарните науки са изтикани в ъгъла, а изкуството е тотално обезценено. То вече не е носител на някакъв божествен смисъл. Привърженици на съвременното изкуство и някои творци смятат, че то не е задължително да носи какъвто и да е смисъл. Оплаквате се, че съвременното изкуство не е толкова добро, колкото това на предишни класици? Свиквайте с това!

Но как ние като вярващи бихме могли да подходим?

Струва ми се, че най-разумно е като определим границите, които имат както науката, така християнската вяра, и като настояваме тези граници да е спазват.  Великата сила на науката е в научния редукционизъм, но прилагането му във вярата е не просто противопоказно, но и опасно.

Методологическият редукционизъм представлява обясняването на цели системи в контекста на техните индивидуални части. Типичен пример за редукционизъм е свеждането на живота като функция на гените, според описаното в „Себичния ген“ на Ричард Докинс. Редукционизмът има огромна сила в това да обяснява законите, на които се подчинява природата. Същевременно най-голямата слабост при прилагането на редукционизма е най-ясно видима в модерния атеизъм – атеистите редуцират всяка форма на вяра до сляпа вяра, религията – до догматизъм, лицемерие и нетолерантност, а Бог е редуциран до зло и садистично същество. Популярната дефиниция на Докинс за старозаветния Бог („Богът на Стария завет е безспорно най-неприятният персонаж в цялата литература – ревнив и горд от това, злобен, несправедлив, непростителен маниак на тема контрол, женомразец, хомофоб, расист, детеубиец, геноциден, филициден, зловреден, мегаломаничен, садомазохист, капризен дерибей) представлява класически пример за редукционно мислене на теологични концепции (източник). В момента, в който човек стигне до краен редукционизъм, престава да вижда глобалното.

Великата сила на християнската вяра е в холистичния подход към Бог и сътворения свят. Библията ни учи, че има области, в които редукционизмът е напълно неприложим и понякога се налага да бъдат разрушени редукционистични модели, за да можем да погледнем цялата картина. Типичен пример за това е описаното в книгата „Йов“. Йов е спазвал строго определен модел за устройството на света: живееш праведно, ще благоуспяваш и няма да страдаш, не живееш праведно – ще страдаш. Йов е бил праведен човек, но въпреки това бил подложен на страдание. Когато Бог му отговорил, Той решил не да потвърди, нито да подобри неговия редукционистичен модел за съществуването на света, а да отвори нова перспектива за един твърде широк и непознат свят. Йов успял да осъзнае това в собствения си живот.

Затова не е проблем да признаем, че има въпроси, на които християнската църква няма отговор и е опасно да редуцираме тези въпроси до прости модели. Библията мълчи относно това какво се случва с едно абортирано бебе и дали някой ден ще видим  неговата душа сред райските градини. Всички учения на Исус касаят спасението като вяра в Сина, изпратен ни от Отец. Но това е валидно само за самоосъзнати, пораснали, разумни хора. Не можем и нямаме право да направим каквито и да е изводи за съдбата на абортирани ембриони, новородени деца и до каква възраст едно дете е невинно и няма нужда от изповядване на вяра в Исус, за да иде в рая. Всички опити за отговори на тези въпроси представляват опасен редукционизъм – има случай с майка на име Андрея Йейтс, която е убила децата си преди да достигнат до определена осъзната възраст (поради това, че нейната църква е проповядвала, че след тази възраст те трябва да се покаят, за да се спасят, а преди това, ако умрат, биха отишли в рая без покаяние) (източник). Но за нас като вярващи би бил достатъчен комфортът да знаем,че Бог е Бог и той е наясно със всичко, което става в света.

Междувременно не е работа на вярващите да оспорват това, което науката открива за света. Смятам за глупаво постоянното отхвърляне на утвърдени научни факти, било то еволюционната теория, произхода на човек или формата на Земята. Науката може да даде важни отговори, включително по въпросите как функционира нашият мозък и какъв е механизмът на съзнанието. Но винаги трябва да имаме предвид, че науката е ограничена по метод – методологическият материализъм изключва обяснения, свързани с нематериални причини – например Бог, духове, паранормални явления и т.н… Сиреч, винаги трябва да сме отворени към възможността науката да не е в състояние да обясни цялата истина за света.

С оглед на казаното по-горе всеки си има право на мнение – атеистичните учени безспорно имат право да се изказват по всякакви въпроси, в това число и за човешкия морал. Хубаво е обаче от време на време да бъдат шляпвани през пръстите с линийка, когато прекрачват границите на собствените си възможности.

Светослав Александров е бакалавър, магистър и доктор в областта на биологичните науки. Автор е на фентъзи книгата „Сред пясъците на Саркания“. Списва сайта КОСМОС БГ за популяризиране на космонавтика.

Той е писател, създател на великата фентъзи поредица „Хрониките на Нарния“. Той е учен от Оксфорд, медиевист, литературен критик, лектор и същевременно богослов и християнски апологет. Той е К.С. Луис – име, което днес е достатъчно известно и сериозно, име, което трудно се пренебрегва с лека ръка от атеистите и агностиците. Благодарение на хора като К.С. Луис богословието е на своето естествено място в академичната среда.

В тази статия искам да ви разкажа за човека Клайв Стейпълс Луис и защо неговите творби в областта на християнската апологетика продължават да са актуални и до ден днешен. Накратко казано, защото аргументите на модерните атеисти като Ричард Докинс, Сам Харис и Кристофър Хитченс са всъщност… стари аргументи, които отдавна са разгледани и оборени от богослови като Луис. Но трудно е да разберем този автор, без да познаваме неговия житейски път.

К.С. Луис е роден през 1898 година в Белфаст. Вероятно най-същественото събитие от ранния живот на автора е смъртта на майка му.  Флоранс Луис си отива от рак когато той е едва на девет години. Събитието се оказва травмиращо за младия Клайв Стейпълс и по-късно той ще напише, че от този момент нататък пълнотата на щастието завинаги изчезва от живота му. И по-късно ще преживее радостни моменти и удоволствия, но, както споделя в „Застигнат от радостта“, големият континент е потънал завинаги, отсега нататък е свидетел само на островчета сред океана… В един миг К.С. Луис губи не само майка си, но в известен смисъл и баща си – Албърт Луис никога не успява да преодолее смъртта на съпругата си и изпраща двете си малки деца, Клайв и Уорън, в пансион.

Луис преминава през известен период на влечение към езотериката и окултизма, но това не продължава дълго – младият ученик е скептик по природа. Клайв Стейпълс просто не може да понася да гледа как хората мислят и вземат решения на базата на емоции, а не на логика. Той не може да понася и тези, които не са прецизни в логиката. К.С. Луис в продължение на дълго време се самоизолира сред купища книги и трупа познания. В началото на Първата световна война получава шанс да бъде обучен от частен учител – Уилиам Къркпатрик, който е рационалист и атеист. В „Чудесата“ Луис ще опише Къркпатрик като „упорит, сатиричен атеист, който го е научил как да мисли“ и споделя, че винаги ще е благодарен за уроците му. Къркпатрик е и прототип на литературния персонаж проф. Кърк от „Нарния“.

Този бекграунд е изключително важен, тъй като Клайв Стейпълс дори и след приемането на християнството не загърбва критичното мислене, нито заменя рационалния атеизъм със сляпа и фанатична вяра. Напротив, Луис определя християнизацията си като „най-колебливото обръщане в цяла Англия“.

В атеистичните си години К.С. Луис е разглеждал Евангелията по същия начин, по който е виждал Гръцката и Скандинавската митология – като митология, която не е историческа и на която (за разлика от езическите митологии) й липсва красота. Два основни фактора пречат на Луис да приеме християнството. Първият е свързан с наличието на умиращи и възкресяващи се богове в езическия свят, които карат автора да приеме, че християнството не е нищо повече от копиране на по-древни религии. Вторият е т.нар. „аргумент от лош дизайн“ – Вселената е твърде жестока, не е перфектна, за да има зад нея разумен творец.

През 1917 година К.С Луис постъпва като студент в Оксфорд и на практика след това никога не го напуска. По-късно, през 1925 г.  започва работа в Модлин, един от съставните колежи на Оксфорд. На следващата година Луис преживява съдбовна среща с британския философ Томас Уелдън, който по това време също работи в Оксфорд. Уелдън е атеист, но споделя следното пред Луис: доказателствата за историчността на Евангелията в Библията са забележително силни. „Цялото това нещо… за умиращия Бог, изглежда като че наистина се е случило веднъж“, твърди Уелдън. Това поразява Луис – ако най-големият от големите атеисти за времето си допуска подобно нещо, кой е той, че да отхвърля възможността Бог наистина да съществува?

В резултат на натрупаните към този момент сведения Луис престава да вижда християнството просто като копиране на древни религии. Не бива да ни изненадва, че и в други вярвания е имало възкресяващи се богове. „Но това не е разлика между фалша и истината“, пише той. „Това е разликата между реалното събитие от една страна и мечтите и предчувствията на други“.

И все пак Луис не стига до това заключение веднага. Преобръщането му към християнството става на базата на книги и под влиянието на някои много близки негови приятели. През 1930 година се оформя литературен клуб, състоящ се от самия К.С. Луис, Дж.Р.Р. Толкин (днес известен като автор на „Хобит“ и „Властелинът на пръстените“), Адам Фокс, Хюго Дайсън, Чарлз Уилиамс и братът на Клайв Стейпълс, Уорън Луис. Дотогава вдъхновен от литературните си проучвания, К.С. Луис лека полека преминава от атеизъм към теизъм. Но все още не и към християнство. Луис смята, че има нещо подобно на универсален дух, но не точно – всъщност по това време позициите му са твърде объркани. Той доста често спори с Толкин за вярата (Толкин е католик) и нарича християнството „митът за Христос“.

Но когато започва да проучва Евангелията сериозно през призмата на критичното мислене, Клайв Стейпълс е изненадан – те не звучат като художествена измислица. Авторите им не изглеждат да са притежавали необходимото въображение, за да са успели да съчинят цялото това нещо. Нещо повече – Евангелията по-скоро звучат като доклади на действителни събития, отколкото като художествени разкази.

На 19 септември 1931 г. Дайсън, Толкин и Луис се събират на среднощна разходка и поемат съдбовен разговор за митовете. По това време К. С. Луис все още смята, че митовете са си просто митове, не може да има нищо историческо и вярно в тях. Толкин обаче успява да го убеди, че всъщност митовете представляват начин, по който Бог подготвя почвата за християнството. Историите за възкресението в предишните религии са били просто предшественици на истинското възкресение на Исус. Християнството представлява един завършек на съществуващите митологии. Благодарение на усилията на Толкин и Дайсън, К.С. Луис три дни по-късно приема християнството.

Само в рамките на християнството К.С. Луис намира адекватен отговор за наличието на страдания в света и защо Вселената изглежда толкова несправедлива. „Моят аргумент срещу Бог беше, че Вселената изглежда твърде сурова и жестока. Но откъде тогава съм придобил идеята си за правилно и неправилно? Един човек не нарича една линия крива, освен ако има някаква идея какво представлява правата линия. С какво съм сравнявал Вселената, когато съм я наричал жестока? Така чрез самото действие да доказвам, че Бог не съществува (с други думи, че реалността е безсмислена) се оказах принуден да защитавам, че една част от реалността, а именно моята идея за справедливост, е истинна. Атеизмът се оказва прекалено прост. Ако цялата Вселена няма смисъл, не би следвало да можем да откриваме, че няма смисъл“, пише Луис в „Обикновено християнство“. А страданието само по себе си не е безсмислено – „Бог ни шепне в нашите удоволствия, говори ни в нашата съвест, но в нашите болки той крещи“.

К.С. Луис радикално променя начина, по който апологетите защитават християнската вяра. По същия начин, по който Луис е изследвал дали езическите корени са съвместими с християнството, така е разучавал дали философските предиспозиции на модернизма са адекватен начин за търсене на истината. Накратко казано, това е големият конфликт между религията, която лежи на дедуктивна логика, и науката, която лежи на индуктивна. Дедукцията на християнската мисъл идва от това, че има априори предположения, които трябва да бъдат взети като даденост (например съществуването на Бог, авторитетът на Библията и т.н.). От друга страна модернизмът залага на това, че всички изводи, които трябва да направим за устройството на света, трябва да бъдат базирани на емпирични наблюдения, за да са обективни.

В своите творби К.С. Луис отрича модернистическата индукция и я обвинява в скрита форма на дедукция. Например модернистите, които непрекъснато търсят „природни“ или „рационални“ обяснения за чудесата в Библията, не провеждат своето проучване обективно. Напротив, те приемат като даденост философската предиспозиция, че чудеса не се случват, след което рационализират и дават някакво „научно“ обяснение за природата на въпросното чудо.

К.С. Луис е брилянтен апологет и учен, но същевременно не е чужд на нашите проблеми, с които се сблъскваме в ежедневието. Почти всички от нас, когато сме си намирали партньор и сме встъпвали в брак, сме срещали неодобрение от страна на приятели, даже те са се отчуждавали от нас. Същото се е случва  и с Клайв Стейпълс, когато се жени за Джон Дейвидман. Тя е бивш комунист и атеист, но се отрича от тези идеологии в момента на приемането на Христос. Независимо от това много от неговите приятели не одобряват брака. Въпреки всичко К.С. Луис съумява да види прогледне под покривалото на стереотипите и очакванията на другите и се привързва към тази жена. За съжаление бракът не просъществува дълго, тъй като Джой се разболява от рак на гърдата с метастази по цялото тяло. Това довежда до преждевременната й смърт през 1960 година, само три години след бракосъчетанието. Смъртта на Джой е един от най-големите удари в живота за К.С. Луис и той отново преосмисля християнската си вяра.

Луис губи съпругата си цели 20 години след като е написал една от най-иконичните си книги за страданието – „Проблемът болка“. В тази книга той защитава тезата, че наличието на болка в света при хората и при животните не е достатъчна причина да се отхвърли вярата в мощен и добър Бог. През 1961 година, когато е минала година от смъртта на Джой, Луис публикува книгата „Наблюдаваната тъга“. Книгата първоначално е издадена под псевдонима Н. Клърк (за да не правят хората асоциация с негативизма около брака на К.С. Луис) и после е преиздадена през 1963 година след кончината на Луис под истинското му име. Оказва се, че въпреки възможността на теория да бъде съвместено съществуването на добър Бог с наличието на страдание, много е трудно да проявяваш вярата си на практика, когато наистина страдаш. В „Наблюдаваната тъга“ Луис разказва за гнева, който е изпитвал към Бог след смъртта на Джой. Но въпреки това той е преодолял този гняв и преживяното трансформирало вярата му по уникален начин.

Голяма част от разказаното в „Наблюдаваната тъга“ е шокиращо дори за християните. „Смъртта на любим човек е ампутация“, пише Луис. „Никой не ми е казвал, че скръбта прилича толкова много на страха. Не съм уплашен, но усещането е като уплаха. Същите пеперуди в стомаха, същото безпокойство, прозяването… продължавам да преглъщам“.

Какъв е последният урок, който научава Луис за вярата си в Бог в момент на голямо страдание? „Бог не се е опитвал да експериментира с вярата или любовта ми, за да разбере какво е тяхното качество. Той е знаел какво е то. Аз съм бил този, който не е знаел. В такова изпитание Бог ни поставя едновременно на подсъдимата скамейка, на свидетелското място и на мястото на съдията. Той винаги е знаел, че моят храм представлявал просто къща от карти. Единственият начин, по който е успял да ме накара да осъзная този факт, е като го събори“.

„Раят ще разреши проблемите ни, но не като ни покаже как да съвместим очевидно противоречивите си представи. Представите ни ще бъдат изметени изпод краката ни. Тогава ще осъзнаем, че всъщност никога не е имало някакъв сериозен проблем“, смята писателят.

Кадър от изстрелването на BulgariaSat-1 този месец

Понеже съм запален космически ентусиаст, често пъти ми се налагам да отговарям на нихилистични подмятания в стил „добре де, като имаме толкова проблеми на Земята, защо ходим в космоса?“. За последен път писах по тази тема през март 2016 г. след изстрелването на ЕкзоМарс-2016 (вижте тук), а преди един месец излезе подробна информация за това как изследвания на борда на „Международната космическа станция“ ни помагат да преборим рака (справка-тук). Днес ще предложа малко по-различен поглед към темата. Тъй като християнската култура е оставила огромен отпечатък върху развитието на европейската общност, ще разгледаме стремежите да усвоим космическото пространство през призмата на християнската вяра. Съвместими ли са библейските учения с космическата експанзия? Одобрява ли Бог космонавтиката? Има ли морално право един християнин да участва в космически проекти?

Преди да изложа гледната си точка, трябва да подчертая следното: има християнство и християнство. Католиците са най-отворени към научните открития и технологичния прогрес – например, има Папска академия на науките. Православните са по-неутрални – православните събори не са обсъждали подробно, нито са излизали с решения как да съвместяваме спорните научни открития и технологичните стремежи с христовата вяра. Най-сериозен отпор срещу науката и технологиите се среща сред протестантите, което е жалко, тъй като аз принадлежа към този християнски клон. Враждебността вече е започнала да добива дори параноични измерения – отричат се не само „спорните“ научни открития като тези в областта на еволюционната биология и невробиологията – вече се отхвърлят отдавна известни факти като гравитацията и (изненада!) дори кълбовидната форма на Земята.

Но християните нямат основателна причина да се страхуват от научните открития. Да разбираш науката и законите, на които се подчинява светът, е част от Христовото поръчение да възлюбиш Бог с всичкия си ум (Марк 12:30). Със сигурност Бог е създател не само на невидимото, но и на видимия, физическия свят. Ако приемем, че светът сам по себе си говори за своя създател, защо трябва да подлагаме под съмнение всяко ново откритие? Приемайки научните открития, ние не разбираме ли по-добре начина, по който Бог твори и се изявява в сътворения свят?

Технологиите сами по себе си не са нито добри, нито лоши. Те могат да служат и за добро, но и за лошо. Но в продължение на години атеисти и други критици на християнската вяра обаче твърдят, че това не е учение, което се споделя от Библията. Нали хората са построили гигантска кула, но Бог така им се ядосал, че им объркал езиците (Битие 11:1-32)? Поради този пасаж, казват атеистите, библейският Бог не одобрява технологиите и едва ли не иска от нас да пасем трева.

Но за пореден път атеистите недоглеждат това, което Библията ни учи. Текстът в Битие трябва да се чете в рамките на целия контекст – при това ние трябва да следваме следното правило: Библията е писана към нас, но не е писана конкретно за нас. Тя е писана за народа на древен Израел и се тълкува съобразно тази култура. Този народ е имал свое собствено виждане за света, своя собствена космология и представа за структура на Вселената. Действително древните култури на близкия Изток са смятали, че единственият свят за тях са били само тези земи, които са познавали (Месопотамия и близките околности), че небето е било твърдо, над него е имало голям океан, а отвъд небесния океан вече се е намирало същинското небе, което е царството на Бога:

Бог не е възнамерявал да предаде ново научно познание на древните – той просто е възнамерявал да им предаде познание за себе си и за своята същност. Тъй че, ако приемем, че разказът в Битие 11 глава има  исторически корени, а не е просто алегория, възможно е древните жители действително да са строили кулата с идеята да стигнат до небето – до самата твърд, така, както са вярвали.

Но не самата кула като технология е била проблемна в очите на Бог, нито това, че са използали кирпичи вместо камъни, а мотивите, с които хората са подходили. Накратко: хората са искали да се съберат в град, да построят кула до небето, да „си спечелят име“ и най-важното: „да не би да се разселят по цялата Земя“. Това е бил основният проблем. Бог ясно е постановил на хората, че те трябва да се размножават и да завземат нови и нови земи (Битие 9:1) и именно на тази повеля те не са се покорили. Разбъркването на езиците е действие, чрез което Бог постигнал следното: хората започнали да се обединяват само с тези, които говорят техния език, образували се племена и групи и те се пръснали така, че започнали да покриват цялата Земя. Библейското послание е напълно ясно : Бог никога не е бил против заселването на други, непознати на човека земи и това е нещо, което не е било просто окуражавано – а дори заповядано.

С идването на Исус Христос неговите последователи придобили ново поръчение – да бъдат свидетели за Него, „както в Йерусалим, така и в цяла Юдея и Самария, до края на земята“ (Деяния 1:8). Истинската трагедия в цялата човешка история е, че нито първото поръчение (това в Битие), нито второто поръчение (това в Деяния) са минавали гладко и по правилен начин. Тук трябва да подчертаем дебело, че ако днес си мечтаем за колонизацията на космоса и планетите, това съвсем не е нещо без аналог в човешката история (източник). След като Колумб открил Америка през 1492 година, хората започнали да мечтаят да се отърват от проблемите на „Стария свят“ и желаят да построят един нов ред в „Новия свят“. За европейската цивилизация от това време Европа, Азия и Африка са били единствените светове, които са познавали. Америка е бил „Новия свят“, но той не е бил „нов“ в истинския смисъл – той е бил част от Божието творение. Но е имало още един, много сериозен проблем – европейците не са били първите хора, които са го „открили“. Други цивилизации са пристигнали там преди столетия и са се заселили. Възникнали тежки дебати – какво да правим тези хора? Всъщност хора ли са? Носят ли в себе си душа? На 2-ри юни 1537 г. папа Павел III забранил поробването на местните жители на Америка и постановил, че това са хора, които имат души. Въпреки това колонизацията на Америка се оказала турбулентен, насилствен процес, свързан с унищожаването на езическите култове, отчуждаването на местните индианци и дори с поробването на хора. Не смятам, че точно това Бог е имал предвид, когато е казвал „плодете се и населявайте Земята“. Но уви, такава е историята.

Днес космическите колонизатори нямат (поне на този етап) горепосочения проблем – космосът, поне близкият, е пуст. На Луната няма друга цивилизация. Нито на Марс. В рамките на хилядолетно развитие на човешката цивилизация философи и учени открили важни факти за структурата на света – Земята не е плоска, а е кълбо, което се върти около Слънцето (а не обратно), при това тя не е единствената планета, има други небесни тела около нашето Слънце, нещо повече – има други Слънчеви системи, които обикалят около центъра на нашата Галактика, а и Галактиката не е единствена – има множество други Галактики в цялата Вселена. Възможно е и нашата Вселена да не е единствена – напоследък се говори все повече за съществуването на „мултивселени“. При всички положения обаче е ясно едно – близкият космос и околните планети не са част от небесното царство на Бог. Напротив, те принадлежат на видимия свят, изградени са от същите химични елементи, които изграждат и нашата планета и отивайки там ние не отиваме с намерението да открием трона на Бог, а просто се отправяме, за да видим какво представляват другите земи сами по себе си. Марс и Луната не са много по-различни от най-дълбоките части на земните океани, нито от най-суровите места на ледения континент Антарктида – те са просто част от Божието творение, които предстоят да бъдат изучени в детайли.

Сега, след като (надявам се) е ясно какво представлява космосът, остава да поразсъждаваме върху мотивите – защо го изучаваме, защо искаме да го усвоим и да го заселим, трябва ли да го правим, какво ще получи човечеството от това и (в християнски смисъл) как се вписва космическото заселване в живота ни като християни.

Великите умове на днешното време имат разнообразни мотиви за колонизация на космоса. За Стивън Хокинг космическата колонизация е гаранция, че човечеството няма да бъде унищожено в случай на глобална катастрофа. По-рано през годината великият физик оповести (източник), че ние задължително трябва да положим началото на разселването на планетата максимум до 30 години, в противен случай свръхзаселването и климатичните промени ще доведат до колапс на цивилизация. Подобни са и мотивите на Илон Мъск. Той също е убеден, че ако останем на Земята завинаги, в един момент ще настъпи масово измиране за човечеството (източник). Проблемът на подобна обосновка е, че това е крайно негативна причина за заселването на космоса. Или иначе казано, ние отиваме там от страх, че нещо може да ни се случи. Страхът ли трябва да е основният стимул?

Вероятно във вашите очи е странно един християнин да говори за позитивизъм, при положение, че една част от учението на християните се свързва с негативизъм – говоря, разбира се, за т.нар. Второ пришествие, обещанието на Исус, че някой ден ще се върне на Земята и че ще съди и живи и мъртви – т.нар. „Страшен съд“. Всеки християнин вярва, че ще има второ идване. Но частта за страшния съд и изпращането на неправедните в Огненото езеро е само едната страна на историята. Есхатологичният плам, който периодично ни обзема, ни изправя пред още един неочакван проблем – текстовете в Библията ни говорят за физическо завръщане на Христос, при това не къде да е другаде, а на Земята. На пръв поглед уж изглежда, че сме изпратени пред ясна и категорична дилема – или трябва да изберем да вярваме във второто идване на Исус, или в космическите колонии – среден път няма. В Откровение 1:7 се казва, че Исус идва с облаците и че всяко око ще го види. Но ако изберем да вярваме в тези стихове буквално, ние имаме проблем още тук, на самата Земя. Как може да стане така, че Исус ще се появи навсякъде, във всяка една точка от земното кълбо? Какво ще кажем за часовите зони? Ако, да кажем, Исус се спусне от небето и се приземи в Израел, как ще го видят тези от другата страна на Земята? Космическите колонии представляват едно своеобразно задълбочаване на проблема – ако до един-два века усвоим не само околоземното пространство, но и Луната и Марс, възможно ли е чисто хипотетично да има идване на Исус според описаното в Библията? Християнският писател Стефан Бърнет ни напомня, че християните имат различни виждания как Второто пришествие може да се случи (източник) – например в последната книга от поредицата „Оставените“ е отбелязано, че Исус наистина се връща в Израел в плътската си природа, но от другата половина на Земята хората получават масово видение за прииждащия месия. Но това е само едно възможно решение, при това е чисто човешка приумица. Друг християнски автор, Тони Брийдън, правилно отбелязва (източник), че във физическия свят (който включва и Земята, и Марс, и Луната), който е създаден от Бога, нищо не би попречило Христос да се завърне по всяко едно време и на всяко едно място, защото Той е господарят и може да промени физичните закони както си иска, дори и да ни е трудно да го повярваме. Наистина, нито един астронавт няма да бъде изоставен, само защото се е отправил на място, което ни се струва далечно! Пророчествата за края на света със сигурност не са попречили на смели християни – астронавти да стъпят на Луната, нито да живеят на „Международната космическа станция“. Самият Вернер фон Браун, бащата на съвременното ракетостроене, е бил християнин (източник).

Християнският автор Джонатан Мерит (източник) е на мнение, че вярата в последните времена се явява като спирачка на ентусиазма за изучаване и усвояване на космоса, но причината е глуповата – много от евангелистите са убедени, че Исус ще се завърне в края на техния житейски път – максимум до 40 години. Ако Исус се върне на Земята толкова рано, тези християни заключават, по-добре е да се откажем от финансирането на космонавтиката и да се заемем с проблемите на Земята. Проблемът на този светоглед, напомня Мерит, е че е антибиблейски – на никого не е дадено право да знае кога ще се върне Исус и никой няма право да поставя срок затова. Самата Библия го забранява.Кой ти гарантира изобщо, че ще видиш Христовото завръщане до края на твоя специален живот? Толкова много светци и ревностни християни не са го дочакали, защо си мислиш, че ще си специален? Исус действително може да се завърне днес или утре, но може да се завърне след 100 години, след хилядолетие, след пет хилядолетия и дори в по-далечното бъдеще!

С други думи, християните са наистина задължени да имат такъв морал и стоене пред Бога, като че ли той ще се завърне още утре, но те същевременно трябва да планират живота си като че ще доживеят до дълбока старост и поради това е необходимо да оценяват настоящето и разполагаемото бъдеще време като огромна отговорност.

Космонавтиката съществува – харесва ли ви или не. Ранни космически дейци като фон Браун, като Джон Глен (първия американец, обиколил Земята), като Джеймс Ървин (един от астронавтите, стъпили на Луната) са били ревностни християни.  Голяма част от съвременните руски космонавти са православни християни. Джефри Уилиамс, астронавт, който миналата година беше на Международната космическа станция, е посветен християнин и автор на книгата „Творението на Неговите ръце: Поглед към Божието създание от космоса„. Но много други важни личности са агностици или атеисти. Стивън Хокинг, физик и основател на идеята Breakthrough Starshot за мисия до Алфа Кентавър? Атеист. Илон Мъск? Атеист, смята, че религията и науката не могат да съществуват заедно .

Обаче трябва ли фактът, че много съвременни и известни космически дейци са противници на религията, да изкушава християните да отричат космонавтиката и нейните постижения? В никакъв случай – и стигаме до първата голяма причина защо християните трябва да подкрепят космическите изследвания. Казано накратко, християните трябва да присъстват и да участват в тях, защото мястото им е сред цялото общество без изключения. Има два варианта – единият е да си заровят главата в пясъка, да кажем „това не ми харесва, някакви учени се правят на богове и ходят там, където не им е работата“. Брийдън се страхува от точно това развитие на нещата – въпреки че имаме невероятен пример, който вярващи астронавти ни дават, християните ще зарежат космоса по същия начин, по който в близкото минало са зарязали и научната фантастика,  обричайки я да бъде безбожна област. Другият вариант е християните да прегърнат прекрасната идея за космическа експанзия. Брайдън подозира, че според него причината Бог да ни заповяда да се плодим и да се разселваме е защото има твърде много неща от този свят, които не сме видели. Възможно е междузвездните открития да са следващата покана на Исус Създателя, който ни казва „ела и виж“.

Науката е прекрасна! Нещо повече – ранните научни открития са направени от християни (справка: Наистина ли църквата е спирала и продължава да спира прогреса на науката? ). Широкото прилагане на науката в практиката и развитието на модерните технологии се случва едва през 19-ти век. Преди това единствената причина, поради която хората се занимават с наука, е любопитство или религиозна набожност. Християните са вярвали, че Бог е създал Вселената и е определил Законите на природата. Да изучаваш тези закони е бил начин да се прекланяш на Бог. Имало е много малко други причини да се занимаваш с науката, освен да я приемеш като религиозен дълг. Именно вярата е била тази, която е накарала Коперник да отхвърли грозната Птолемеева Вселена. Религиозната вяра е довела до това Йохан Кеплер да открие структурата на Слънчевата система, тя е накарала Максуел да сведе електричеството и магнетизма до серия уравнения. Днес ние разглеждаме науката най-вече през нейните приложения и смятаме, че ценни за обществото са само тези научни клонове, които водят до пряка полза и изобретения. Що е това тесногръдие, което обзема всякакви хора, включително и вярващи? Нима сме започнали да губим преклонението си от красотата на света?

В този ред на мисли през призмата на християнството ние можем да предложим една изключително позитивна причина да отидем и усвоим космоса. Според проф. Дъглас Истс (източник)самите извънслънчеви планети възвестяват славата на Бога. Когато Бог е създал света, той не е включвал само Близкия Изток или Стария Свят, но цялото творение – цялата Вселена. Ако някой ден човек стигне до новооткритата планетна система TRAPPIST-1, това ще е естествено продължение на изучаването на един свят, който е сътворен от Бога и поради това ще е нещо добро.

Технологиите, за пореден път подчертавам, са сами по себе си нито добри, нито лоши. Ние можем да ги използваме за добро, но и за лошо. Би било лошо, ако използваме космонавтиката за войни. Но можем да я използваме и за добро. В началото на статията подчертах, че изследвания на „Международната космическа станция“ ни помагат да разберем механизма на туморните заболявания. Като християни ние нямаме право да пренебрегваме нито едно технологично достижение, ако то има потенциал да спомогне за облекчаването на страданията на Земята. Да, ние усвояваме космоса, отправяме се към Луната и Марс, но по пътя ние откриваме нови неща, които иначе няма как да бъдат открити, освен ако не отидем там. Тези нови открития променят живота ни по уникален начин.

Така християнската ни обосновка за усвояването на космоса може да бъде не просто по-позитивна, но същевременно и по-рационална от тази на някои атеистични мислители. Не се наемам да прогнозирам дали има или няма извънземен разум. Според Аркадий Стругацки, летящи чинии или има, или няма, независимо от това дали вярваме в тях или не. Но защо толкова много искаме да осъществим контакт с извънземните? Наскоро един приятел-пастор ми каза, че се опасява, че основната обосновка на света е едва ли не да се свържем с тях, за да ни решат собствените проблеми. Което, само по себе си, представлява чисто религиозен мотив в стил „вярваме в тях, за да ни спасят“. Но ние нямаме нужда от алтернативна религия. Далеч по-разумно е да усвояваме космическото пространство не с цел да намерим някакъв спасител, а защото чрез откритията, които ни разкриват как функционира Вселената, можем със собствени усилия да подобрим живота си към по-добро.

Но може би най-важната причина, поради която е добре да летим в космоса, е защото това ни дава нова перспектива за Земята и мястото на човечеството сред необятния космос. Погледът към нашата крехка планета от далечната пустош може да промени живота на човек завинаги. Астронавти нееднократно са докладвали за духовни преживявания по време на космическите си мисии (източник). За тях това е било нещо добро. Може би някой ден, когато космическият туризъм се развие и все повече хора видят Земята със собствените си очи, това ще им помогне да прозрат истини за духовния характер на света, които до този момент са им убягвали от хоризонта.

В такъв случай кой би казал, че космонавтиката не е нещо прекрасно?