Latest Entries »

Той е писател, създател на великата фентъзи поредица „Хрониките на Нарния“. Той е учен от Оксфорд, медиевист, литературен критик, лектор и същевременно богослов и християнски апологет. Той е К.С. Луис – име, което днес е достатъчно известно и сериозно, име, което трудно се пренебрегва с лека ръка от атеистите и агностиците. Благодарение на хора като К.С. Луис богословието е на своето естествено място в академичната среда.

В тази статия искам да ви разкажа за човека Клайв Стейпълс Луис и защо неговите творби в областта на християнската апологетика продължават да са актуални и до ден днешен. Накратко казано, защото аргументите на модерните атеисти като Ричард Докинс, Сам Харис и Кристофър Хитченс са всъщност… стари аргументи, които отдавна са разгледани и оборени от богослови като Луис. Но трудно е да разберем този автор, без да познаваме неговия житейски път.

К.С. Луис е роден през 1898 година в Белфаст. Вероятно най-същественото събитие от ранния живот на автора е смъртта на майка му.  Флоранс Луис си отива от рак когато той е едва на девет години. Събитието се оказва травмиращо за младия Клайв Стейпълс и по-късно той ще напише, че от този момент нататък пълнотата на щастието завинаги изчезва от живота му. И по-късно ще преживее радостни моменти и удоволствия, но, както споделя в „Застигнат от радостта“, големият континент е потънал завинаги, отсега нататък е свидетел само на островчета сред океана… В един миг К.С. Луис губи не само майка си, но в известен смисъл и баща си – Албърт Луис никога не успява да преодолее смъртта на съпругата си и изпраща двете си малки деца, Клайв и Уорън, в пансион.

Луис преминава през известен период на влечение към езотериката и окултизма, но това не продължава дълго – младият ученик е скептик по природа. Клайв Стейпълс просто не може да понася да гледа как хората мислят и вземат решения на базата на емоции, а не на логика. Той не може да понася и тези, които не са прецизни в логиката. К.С. Луис в продължение на дълго време се самоизолира сред купища книги и трупа познания. В началото на Първата световна война получава шанс да бъде обучен от частен учител – Уилиам Къркпатрик, който е рационалист и атеист. В „Чудесата“ Луис ще опише Къркпатрик като „упорит, сатиричен атеист, който го е научил как да мисли“ и споделя, че винаги ще е благодарен за уроците му. Къркпатрик е и прототип на литературния персонаж проф. Кърк от „Нарния“.

Този бекграунд е изключително важен, тъй като Клайв Стейпълс дори и след приемането на християнството не загърбва критичното мислене, нито заменя рационалния атеизъм със сляпа и фанатична вяра. Напротив, Луис определя християнизацията си като „най-колебливото обръщане в цяла Англия“.

В атеистичните си години К.С. Луис е разглеждал Евангелията по същия начин, по който е виждал Гръцката и Скандинавската митология – като митология, която не е историческа и на която (за разлика от езическите митологии) й липсва красота. Два основни фактора пречат на Луис да приеме християнството. Първият е свързан с наличието на умиращи и възкресяващи се богове в езическия свят, които карат автора да приеме, че християнството не е нищо повече от копиране на по-древни религии. Вторият е т.нар. „аргумент от лош дизайн“ – Вселената е твърде жестока, не е перфектна, за да има зад нея разумен творец.

През 1917 година К.С Луис постъпва като студент в Оксфорд и на практика след това никога не го напуска. По-късно, през 1925 г.  започва работа в Модлин, един от съставните колежи на Оксфорд. На следващата година Луис преживява съдбовна среща с британския философ Томас Уелдън, който по това време също работи в Оксфорд. Уелдън е атеист, но споделя следното пред Луис: доказателствата за историчността на Евангелията в Библията са забележително силни. „Цялото това нещо… за умиращия Бог, изглежда като че наистина се е случило веднъж“, твърди Уелдън. Това поразява Луис – ако най-големият от големите атеисти за времето си допуска подобно нещо, кой е той, че да отхвърля възможността Бог наистина да съществува?

В резултат на натрупаните към този момент сведения Луис престава да вижда християнството просто като копиране на древни религии. Не бива да ни изненадва, че и в други вярвания е имало възкресяващи се богове. „Но това не е разлика между фалша и истината“, пише той. „Това е разликата между реалното събитие от една страна и мечтите и предчувствията на други“.

И все пак Луис не стига до това заключение веднага. Преобръщането му към християнството става на базата на книги и под влиянието на някои много близки негови приятели. През 1930 година се оформя литературен клуб, състоящ се от самия К.С. Луис, Дж.Р.Р. Толкин (днес известен като автор на „Хобит“ и „Властелинът на пръстените“), Адам Фокс, Хюго Дайсън, Чарлз Уилиамс и братът на Клайв Стейпълс, Уорън Луис. Дотогава вдъхновен от литературните си проучвания, К.С. Луис лека полека преминава от атеизъм към теизъм. Но все още не и към християнство. Луис смята, че има нещо подобно на универсален дух, но не точно – всъщност по това време позициите му са твърде объркани. Той доста често спори с Толкин за вярата (Толкин е католик) и нарича християнството „митът за Христос“.

Но когато започва да проучва Евангелията сериозно през призмата на критичното мислене, Клайв Стейпълс е изненадан – те не звучат като художествена измислица. Авторите им не изглеждат да са притежавали необходимото въображение, за да са успели да съчинят цялото това нещо. Нещо повече – Евангелията по-скоро звучат като доклади на действителни събития, отколкото като художествени разкази.

На 19 септември 1931 г. Дайсън, Толкин и Луис се събират на среднощна разходка и поемат съдбовен разговор за митовете. По това време К. С. Луис все още смята, че митовете са си просто митове, не може да има нищо историческо и вярно в тях. Толкин обаче успява да го убеди, че всъщност митовете представляват начин, по който Бог подготвя почвата за християнството. Историите за възкресението в предишните религии са били просто предшественици на истинското възкресение на Исус. Християнството представлява един завършек на съществуващите митологии. Благодарение на усилията на Толкин и Дайсън, К.С. Луис три дни по-късно приема християнството.

Само в рамките на християнството К.С. Луис намира адекватен отговор за наличието на страдания в света и защо Вселената изглежда толкова несправедлива. „Моят аргумент срещу Бог беше, че Вселената изглежда твърде сурова и жестока. Но откъде тогава съм придобил идеята си за правилно и неправилно? Един човек не нарича една линия крива, освен ако има някаква идея какво представлява правата линия. С какво съм сравнявал Вселената, когато съм я наричал жестока? Така чрез самото действие да доказвам, че Бог не съществува (с други думи, че реалността е безсмислена) се оказах принуден да защитавам, че една част от реалността, а именно моята идея за справедливост, е истинна. Атеизмът се оказва прекалено прост. Ако цялата Вселена няма смисъл, не би следвало да можем да откриваме, че няма смисъл“, пише Луис в „Обикновено християнство“. А страданието само по себе си не е безсмислено – „Бог ни шепне в нашите удоволствия, говори ни в нашата съвест, но в нашите болки той крещи“.

К.С. Луис радикално променя начина, по който апологетите защитават християнската вяра. По същия начин, по който Луис е изследвал дали езическите корени са съвместими с християнството, така е разучавал дали философските предиспозиции на модернизма са адекватен начин за търсене на истината. Накратко казано, това е големият конфликт между религията, която лежи на дедуктивна логика, и науката, която лежи на индуктивна. Дедукцията на християнската мисъл идва от това, че има априори предположения, които трябва да бъдат взети като даденост (например съществуването на Бог, авторитетът на Библията и т.н.). От друга страна модернизмът залага на това, че всички изводи, които трябва да направим за устройството на света, трябва да бъдат базирани на емпирични наблюдения, за да са обективни.

В своите творби К.С. Луис отрича модернистическата индукция и я обвинява в скрита форма на дедукция. Например модернистите, които непрекъснато търсят „природни“ или „рационални“ обяснения за чудесата в Библията, не провеждат своето проучване обективно. Напротив, те приемат като даденост философската предиспозиция, че чудеса не се случват, след което рационализират и дават някакво „научно“ обяснение за природата на въпросното чудо.

К.С. Луис е брилянтен апологет и учен, но същевременно не е чужд на нашите проблеми, с които се сблъскваме в ежедневието. Почти всички от нас, когато сме си намирали партньор и сме встъпвали в брак, сме срещали неодобрение от страна на приятели, даже те са се отчуждавали от нас. Същото се е случва  и с Клайв Стейпълс, когато се жени за Джон Дейвидман. Тя е бивш комунист и атеист, но се отрича от тези идеологии в момента на приемането на Христос. Независимо от това много от неговите приятели не одобряват брака. Въпреки всичко К.С. Луис съумява да види прогледне под покривалото на стереотипите и очакванията на другите и се привързва към тази жена. За съжаление бракът не просъществува дълго, тъй като Джой се разболява от рак на гърдата с метастази по цялото тяло. Това довежда до преждевременната й смърт през 1960 година, само три години след бракосъчетанието. Смъртта на Джой е един от най-големите удари в живота за К.С. Луис и той отново преосмисля християнската си вяра.

Луис губи съпругата си цели 20 години след като е написал една от най-иконичните си книги за страданието – „Проблемът болка“. В тази книга той защитава тезата, че наличието на болка в света при хората и при животните не е достатъчна причина да се отхвърли вярата в мощен и добър Бог. През 1961 година, когато е минала година от смъртта на Джой, Луис публикува книгата „Наблюдаваната тъга“. Книгата първоначално е издадена под псевдонима Н. Клърк (за да не правят хората асоциация с негативизма около брака на К.С. Луис) и после е преиздадена през 1963 година след кончината на Луис под истинското му име. Оказва се, че въпреки възможността на теория да бъде съвместено съществуването на добър Бог с наличието на страдание, много е трудно да проявяваш вярата си на практика, когато наистина страдаш. В „Наблюдаваната тъга“ Луис разказва за гнева, който е изпитвал към Бог след смъртта на Джой. Но въпреки това той е преодолял този гняв и преживяното трансформирало вярата му по уникален начин.

Голяма част от разказаното в „Наблюдаваната тъга“ е шокиращо дори за християните. „Смъртта на любим човек е ампутация“, пише Луис. „Никой не ми е казвал, че скръбта прилича толкова много на страха. Не съм уплашен, но усещането е като уплаха. Същите пеперуди в стомаха, същото безпокойство, прозяването… продължавам да преглъщам“.

Какъв е последният урок, който научава Луис за вярата си в Бог в момент на голямо страдание? „Бог не се е опитвал да експериментира с вярата или любовта ми, за да разбере какво е тяхното качество. Той е знаел какво е то. Аз съм бил този, който не е знаел. В такова изпитание Бог ни поставя едновременно на подсъдимата скамейка, на свидетелското място и на мястото на съдията. Той винаги е знаел, че моят храм представлявал просто къща от карти. Единственият начин, по който е успял да ме накара да осъзная този факт, е като го събори“.

„Раят ще разреши проблемите ни, но не като ни покаже как да съвместим очевидно противоречивите си представи. Представите ни ще бъдат изметени изпод краката ни. Тогава ще осъзнаем, че всъщност никога не е имало някакъв сериозен проблем“, смята писателят.

Кадър от изстрелването на BulgariaSat-1 този месец

Понеже съм запален космически ентусиаст, често пъти ми се налагам да отговарям на нихилистични подмятания в стил „добре де, като имаме толкова проблеми на Земята, защо ходим в космоса?“. За последен път писах по тази тема през март 2016 г. след изстрелването на ЕкзоМарс-2016 (вижте тук), а преди един месец излезе подробна информация за това как изследвания на борда на „Международната космическа станция“ ни помагат да преборим рака (справка-тук). Днес ще предложа малко по-различен поглед към темата. Тъй като християнската култура е оставила огромен отпечатък върху развитието на европейската общност, ще разгледаме стремежите да усвоим космическото пространство през призмата на християнската вяра. Съвместими ли са библейските учения с космическата експанзия? Одобрява ли Бог космонавтиката? Има ли морално право един християнин да участва в космически проекти?

Преди да изложа гледната си точка, трябва да подчертая следното: има християнство и християнство. Католиците са най-отворени към научните открития и технологичния прогрес – например, има Папска академия на науките. Православните са по-неутрални – православните събори не са обсъждали подробно, нито са излизали с решения как да съвместяваме спорните научни открития и технологичните стремежи с христовата вяра. Най-сериозен отпор срещу науката и технологиите се среща сред протестантите, което е жалко, тъй като аз принадлежа към този християнски клон. Враждебността вече е започнала да добива дори параноични измерения – отричат се не само „спорните“ научни открития като тези в областта на еволюционната биология и невробиологията – вече се отхвърлят отдавна известни факти като гравитацията и (изненада!) дори кълбовидната форма на Земята.

Но християните нямат основателна причина да се страхуват от научните открития. Да разбираш науката и законите, на които се подчинява светът, е част от Христовото поръчение да възлюбиш Бог с всичкия си ум (Марк 12:30). Със сигурност Бог е създател не само на невидимото, но и на видимия, физическия свят. Ако приемем, че светът сам по себе си говори за своя създател, защо трябва да подлагаме под съмнение всяко ново откритие? Приемайки научните открития, ние не разбираме ли по-добре начина, по който Бог твори и се изявява в сътворения свят?

Технологиите сами по себе си не са нито добри, нито лоши. Те могат да служат и за добро, но и за лошо. Но в продължение на години атеисти и други критици на християнската вяра обаче твърдят, че това не е учение, което се споделя от Библията. Нали хората са построили гигантска кула, но Бог така им се ядосал, че им объркал езиците (Битие 11:1-32)? Поради този пасаж, казват атеистите, библейският Бог не одобрява технологиите и едва ли не иска от нас да пасем трева.

Но за пореден път атеистите недоглеждат това, което Библията ни учи. Текстът в Битие трябва да се чете в рамките на целия контекст – при това ние трябва да следваме следното правило: Библията е писана към нас, но не е писана конкретно за нас. Тя е писана за народа на древен Израел и се тълкува съобразно тази култура. Този народ е имал свое собствено виждане за света, своя собствена космология и представа за структура на Вселената. Действително древните култури на близкия Изток са смятали, че единственият свят за тях са били само тези земи, които са познавали (Месопотамия и близките околности), че небето е било твърдо, над него е имало голям океан, а отвъд небесния океан вече се е намирало същинското небе, което е царството на Бога:

Бог не е възнамерявал да предаде ново научно познание на древните – той просто е възнамерявал да им предаде познание за себе си и за своята същност. Тъй че, ако приемем, че разказът в Битие 11 глава има  исторически корени, а не е просто алегория, възможно е древните жители действително да са строили кулата с идеята да стигнат до небето – до самата твърд, така, както са вярвали.

Но не самата кула като технология е била проблемна в очите на Бог, нито това, че са използали кирпичи вместо камъни, а мотивите, с които хората са подходили. Накратко: хората са искали да се съберат в град, да построят кула до небето, да „си спечелят име“ и най-важното: „да не би да се разселят по цялата Земя“. Това е бил основният проблем. Бог ясно е постановил на хората, че те трябва да се размножават и да завземат нови и нови земи (Битие 9:1) и именно на тази повеля те не са се покорили. Разбъркването на езиците е действие, чрез което Бог постигнал следното: хората започнали да се обединяват само с тези, които говорят техния език, образували се племена и групи и те се пръснали така, че започнали да покриват цялата Земя. Библейското послание е напълно ясно : Бог никога не е бил против заселването на други, непознати на човека земи и това е нещо, което не е било просто окуражавано – а дори заповядано.

С идването на Исус Христос неговите последователи придобили ново поръчение – да бъдат свидетели за Него, „както в Йерусалим, така и в цяла Юдея и Самария, до края на земята“ (Деяния 1:8). Истинската трагедия в цялата човешка история е, че нито първото поръчение (това в Битие), нито второто поръчение (това в Деяния) са минавали гладко и по правилен начин. Тук трябва да подчертаем дебело, че ако днес си мечтаем за колонизацията на космоса и планетите, това съвсем не е нещо без аналог в човешката история (източник). След като Колумб открил Америка през 1492 година, хората започнали да мечтаят да се отърват от проблемите на „Стария свят“ и желаят да построят един нов ред в „Новия свят“. За европейската цивилизация от това време Европа, Азия и Африка са били единствените светове, които са познавали. Америка е бил „Новия свят“, но той не е бил „нов“ в истинския смисъл – той е бил част от Божието творение. Но е имало още един, много сериозен проблем – европейците не са били първите хора, които са го „открили“. Други цивилизации са пристигнали там преди столетия и са се заселили. Възникнали тежки дебати – какво да правим тези хора? Всъщност хора ли са? Носят ли в себе си душа? На 2-ри юни 1537 г. папа Павел III забранил поробването на местните жители на Америка и постановил, че това са хора, които имат души. Въпреки това колонизацията на Америка се оказала турбулентен, насилствен процес, свързан с унищожаването на езическите култове, отчуждаването на местните индианци и дори с поробването на хора. Не смятам, че точно това Бог е имал предвид, когато е казвал „плодете се и населявайте Земята“. Но уви, такава е историята.

Днес космическите колонизатори нямат (поне на този етап) горепосочения проблем – космосът, поне близкият, е пуст. На Луната няма друга цивилизация. Нито на Марс. В рамките на хилядолетно развитие на човешката цивилизация философи и учени открили важни факти за структурата на света – Земята не е плоска, а е кълбо, което се върти около Слънцето (а не обратно), при това тя не е единствената планета, има други небесни тела около нашето Слънце, нещо повече – има други Слънчеви системи, които обикалят около центъра на нашата Галактика, а и Галактиката не е единствена – има множество други Галактики в цялата Вселена. Възможно е и нашата Вселена да не е единствена – напоследък се говори все повече за съществуването на „мултивселени“. При всички положения обаче е ясно едно – близкият космос и околните планети не са част от небесното царство на Бог. Напротив, те принадлежат на видимия свят, изградени са от същите химични елементи, които изграждат и нашата планета и отивайки там ние не отиваме с намерението да открием трона на Бог, а просто се отправяме, за да видим какво представляват другите земи сами по себе си. Марс и Луната не са много по-различни от най-дълбоките части на земните океани, нито от най-суровите места на ледения континент Антарктида – те са просто част от Божието творение, които предстоят да бъдат изучени в детайли.

Сега, след като (надявам се) е ясно какво представлява космосът, остава да поразсъждаваме върху мотивите – защо го изучаваме, защо искаме да го усвоим и да го заселим, трябва ли да го правим, какво ще получи човечеството от това и (в християнски смисъл) как се вписва космическото заселване в живота ни като християни.

Великите умове на днешното време имат разнообразни мотиви за колонизация на космоса. За Стивън Хокинг космическата колонизация е гаранция, че човечеството няма да бъде унищожено в случай на глобална катастрофа. По-рано през годината великият физик оповести (източник), че ние задължително трябва да положим началото на разселването на планетата максимум до 30 години, в противен случай свръхзаселването и климатичните промени ще доведат до колапс на цивилизация. Подобни са и мотивите на Илон Мъск. Той също е убеден, че ако останем на Земята завинаги, в един момент ще настъпи масово измиране за човечеството (източник). Проблемът на подобна обосновка е, че това е крайно негативна причина за заселването на космоса. Или иначе казано, ние отиваме там от страх, че нещо може да ни се случи. Страхът ли трябва да е основният стимул?

Вероятно във вашите очи е странно един християнин да говори за позитивизъм, при положение, че една част от учението на християните се свързва с негативизъм – говоря, разбира се, за т.нар. Второ пришествие, обещанието на Исус, че някой ден ще се върне на Земята и че ще съди и живи и мъртви – т.нар. „Страшен съд“. Всеки християнин вярва, че ще има второ идване. Но частта за страшния съд и изпращането на неправедните в Огненото езеро е само едната страна на историята. Есхатологичният плам, който периодично ни обзема, ни изправя пред още един неочакван проблем – текстовете в Библията ни говорят за физическо завръщане на Христос, при това не къде да е другаде, а на Земята. На пръв поглед уж изглежда, че сме изпратени пред ясна и категорична дилема – или трябва да изберем да вярваме във второто идване на Исус, или в космическите колонии – среден път няма. В Откровение 1:7 се казва, че Исус идва с облаците и че всяко око ще го види. Но ако изберем да вярваме в тези стихове буквално, ние имаме проблем още тук, на самата Земя. Как може да стане така, че Исус ще се появи навсякъде, във всяка една точка от земното кълбо? Какво ще кажем за часовите зони? Ако, да кажем, Исус се спусне от небето и се приземи в Израел, как ще го видят тези от другата страна на Земята? Космическите колонии представляват едно своеобразно задълбочаване на проблема – ако до един-два века усвоим не само околоземното пространство, но и Луната и Марс, възможно ли е чисто хипотетично да има идване на Исус според описаното в Библията? Християнският писател Стефан Бърнет ни напомня, че християните имат различни виждания как Второто пришествие може да се случи (източник) – например в последната книга от поредицата „Оставените“ е отбелязано, че Исус наистина се връща в Израел в плътската си природа, но от другата половина на Земята хората получават масово видение за прииждащия месия. Но това е само едно възможно решение, при това е чисто човешка приумица. Друг християнски автор, Тони Брийдън, правилно отбелязва (източник), че във физическия свят (който включва и Земята, и Марс, и Луната), който е създаден от Бога, нищо не би попречило Христос да се завърне по всяко едно време и на всяко едно място, защото Той е господарят и може да промени физичните закони както си иска, дори и да ни е трудно да го повярваме. Наистина, нито един астронавт няма да бъде изоставен, само защото се е отправил на място, което ни се струва далечно! Пророчествата за края на света със сигурност не са попречили на смели християни – астронавти да стъпят на Луната, нито да живеят на „Международната космическа станция“. Самият Вернер фон Браун, бащата на съвременното ракетостроене, е бил християнин (източник).

Християнският автор Джонатан Мерит (източник) е на мнение, че вярата в последните времена се явява като спирачка на ентусиазма за изучаване и усвояване на космоса, но причината е глуповата – много от евангелистите са убедени, че Исус ще се завърне в края на техния житейски път – максимум до 40 години. Ако Исус се върне на Земята толкова рано, тези християни заключават, по-добре е да се откажем от финансирането на космонавтиката и да се заемем с проблемите на Земята. Проблемът на този светоглед, напомня Мерит, е че е антибиблейски – на никого не е дадено право да знае кога ще се върне Исус и никой няма право да поставя срок затова. Самата Библия го забранява.Кой ти гарантира изобщо, че ще видиш Христовото завръщане до края на твоя специален живот? Толкова много светци и ревностни християни не са го дочакали, защо си мислиш, че ще си специален? Исус действително може да се завърне днес или утре, но може да се завърне след 100 години, след хилядолетие, след пет хилядолетия и дори в по-далечното бъдеще!

С други думи, християните са наистина задължени да имат такъв морал и стоене пред Бога, като че ли той ще се завърне още утре, но те същевременно трябва да планират живота си като че ще доживеят до дълбока старост и поради това е необходимо да оценяват настоящето и разполагаемото бъдеще време като огромна отговорност.

Космонавтиката съществува – харесва ли ви или не. Ранни космически дейци като фон Браун, като Джон Глен (първия американец, обиколил Земята), като Джеймс Ървин (един от астронавтите, стъпили на Луната) са били ревностни християни.  Голяма част от съвременните руски космонавти са православни християни. Джефри Уилиамс, астронавт, който миналата година беше на Международната космическа станция, е посветен християнин и автор на книгата „Творението на Неговите ръце: Поглед към Божието създание от космоса„. Но много други важни личности са агностици или атеисти. Стивън Хокинг, физик и основател на идеята Breakthrough Starshot за мисия до Алфа Кентавър? Атеист. Илон Мъск? Атеист, смята, че религията и науката не могат да съществуват заедно .

Обаче трябва ли фактът, че много съвременни и известни космически дейци са противници на религията, да изкушава християните да отричат космонавтиката и нейните постижения? В никакъв случай – и стигаме до първата голяма причина защо християните трябва да подкрепят космическите изследвания. Казано накратко, християните трябва да присъстват и да участват в тях, защото мястото им е сред цялото общество без изключения. Има два варианта – единият е да си заровят главата в пясъка, да кажем „това не ми харесва, някакви учени се правят на богове и ходят там, където не им е работата“. Брийдън се страхува от точно това развитие на нещата – въпреки че имаме невероятен пример, който вярващи астронавти ни дават, християните ще зарежат космоса по същия начин, по който в близкото минало са зарязали и научната фантастика,  обричайки я да бъде безбожна област. Другият вариант е християните да прегърнат прекрасната идея за космическа експанзия. Брайдън подозира, че според него причината Бог да ни заповяда да се плодим и да се разселваме е защото има твърде много неща от този свят, които не сме видели. Възможно е междузвездните открития да са следващата покана на Исус Създателя, който ни казва „ела и виж“.

Науката е прекрасна! Нещо повече – ранните научни открития са направени от християни (справка: Наистина ли църквата е спирала и продължава да спира прогреса на науката? ). Широкото прилагане на науката в практиката и развитието на модерните технологии се случва едва през 19-ти век. Преди това единствената причина, поради която хората се занимават с наука, е любопитство или религиозна набожност. Християните са вярвали, че Бог е създал Вселената и е определил Законите на природата. Да изучаваш тези закони е бил начин да се прекланяш на Бог. Имало е много малко други причини да се занимаваш с науката, освен да я приемеш като религиозен дълг. Именно вярата е била тази, която е накарала Коперник да отхвърли грозната Птолемеева Вселена. Религиозната вяра е довела до това Йохан Кеплер да открие структурата на Слънчевата система, тя е накарала Максуел да сведе електричеството и магнетизма до серия уравнения. Днес ние разглеждаме науката най-вече през нейните приложения и смятаме, че ценни за обществото са само тези научни клонове, които водят до пряка полза и изобретения. Що е това тесногръдие, което обзема всякакви хора, включително и вярващи? Нима сме започнали да губим преклонението си от красотата на света?

В този ред на мисли през призмата на християнството ние можем да предложим една изключително позитивна причина да отидем и усвоим космоса. Според проф. Дъглас Истс (източник)самите извънслънчеви планети възвестяват славата на Бога. Когато Бог е създал света, той не е включвал само Близкия Изток или Стария Свят, но цялото творение – цялата Вселена. Ако някой ден човек стигне до новооткритата планетна система TRAPPIST-1, това ще е естествено продължение на изучаването на един свят, който е сътворен от Бога и поради това ще е нещо добро.

Технологиите, за пореден път подчертавам, са сами по себе си нито добри, нито лоши. Ние можем да ги използваме за добро, но и за лошо. Би било лошо, ако използваме космонавтиката за войни. Но можем да я използваме и за добро. В началото на статията подчертах, че изследвания на „Международната космическа станция“ ни помагат да разберем механизма на туморните заболявания. Като християни ние нямаме право да пренебрегваме нито едно технологично достижение, ако то има потенциал да спомогне за облекчаването на страданията на Земята. Да, ние усвояваме космоса, отправяме се към Луната и Марс, но по пътя ние откриваме нови неща, които иначе няма как да бъдат открити, освен ако не отидем там. Тези нови открития променят живота ни по уникален начин.

Така християнската ни обосновка за усвояването на космоса може да бъде не просто по-позитивна, но същевременно и по-рационална от тази на някои атеистични мислители. Не се наемам да прогнозирам дали има или няма извънземен разум. Според Аркадий Стругацки, летящи чинии или има, или няма, независимо от това дали вярваме в тях или не. Но защо толкова много искаме да осъществим контакт с извънземните? Наскоро един приятел-пастор ми каза, че се опасява, че основната обосновка на света е едва ли не да се свържем с тях, за да ни решат собствените проблеми. Което, само по себе си, представлява чисто религиозен мотив в стил „вярваме в тях, за да ни спасят“. Но ние нямаме нужда от алтернативна религия. Далеч по-разумно е да усвояваме космическото пространство не с цел да намерим някакъв спасител, а защото чрез откритията, които ни разкриват как функционира Вселената, можем със собствени усилия да подобрим живота си към по-добро.

Но може би най-важната причина, поради която е добре да летим в космоса, е защото това ни дава нова перспектива за Земята и мястото на човечеството сред необятния космос. Погледът към нашата крехка планета от далечната пустош може да промени живота на човек завинаги. Астронавти нееднократно са докладвали за духовни преживявания по време на космическите си мисии (източник). За тях това е било нещо добро. Може би някой ден, когато космическият туризъм се развие и все повече хора видят Земята със собствените си очи, това ще им помогне да прозрат истини за духовния характер на света, които до този момент са им убягвали от хоризонта.

В такъв случай кой би казал, че космонавтиката не е нещо прекрасно?

Едно време бяхме изключително креативни в изготвянето на плакати … и в пърформънсите.

Измина достатъчно дълъг период от времето от последните избори до днес. Бях си дал известна почивка от всякакви обществени прояви и следях настъпващите процеси дистанцирано. Т.нар. „традиционна десница“ е вън от Парламента. Изчетох много мнения, становища, анализи. Повод да напиша тази дълга статия беше поредицата от публикации в портал „Култура“ на проф. Калин Янакиев за това какво се случи през последните няколко години и какви са причините за разпада на „традиционната десница“. По мое мнение някои от точките на професора са изключително точни, но в други сериозно бърка и аз се опасявам, че измежду анализите (негови и на други хора) съществува риск да се размие и дори подмени историята в периода между 2013-2017 година. Разбира се, не мога да претендирам да имам монопол върху истината. Въпреки това като човек, който участваше активно в протестите срещу правителството на Орешарски през 2013 и 2014 година (както през първоначалния „бурен“ период, така и много по-късно, когато затихваха и бяхме останали няколкостотин души) се чувствам длъжен да изложа своята гледна точка. Не мога и да твърдя че гледам безпристрастно на нещата – през 2013 година излязох със своите искания, имах своя визия за това как трябваше да се развият събитията. И все пак се надявам, че писаното в този текст ще бъде от полза за някои от читателите.

Преди да пристъпя към това, което видях, преживях и чух, трябва да започна от няколко месеца по-рано преди летните протести. Тогава имаше едни други протести, т.нар. „февруарски протести“. В тези протести аз не участвах, така че моята гледна точка за тях е от тип „втора ръка“ – на базата на преживяното и чутото от други или от прочетеното в медиите. През месеците и годините след тяхното случване се наложи едва ли не като консенсус, че тяхното провеждане е било инициирано и дирижирано от противниците на Борисов, най-вече БСП и ДПС и благодарение на оглавяването им е дошло правителството на Орешарски. Не мога да отрека, че е имало такава намеса. Но да се редуцират февруарските протести само до това би било не просто неправилно, но и по мое мнение дълбоко неморално. Неправилно, защото една партия много трудно може да изкара наведнъж десетки хиляди души на улиците в един-единствен ден (видяхме какво представляваха „контрамитингите“), а какво да кажем за дните по-късно. И неморално, защото февруарските протести бяха породени от дълбоко отчаяние на хората, от недоволство към високите сметки за ток и ЕРП-тата, към неспособността на правителството  Борисов 1 да се справи със ситуацията като следствие се стигна до крайни ситуации – хора се самозапалваха публично.  Това е много тежко политическо наследство и по мое мнение дори и да има правителства на Борисов номер 1, 2, 3, 4, 5, ако ще и 100, не смятам, че трябва да се игнорира с лека ръка. Лицата от партия ГЕРБ трябва да покажат поне елементарна съпричастност и покаяние.

Лично аз не участвах във февруарските протести, защото не бях съгласен с някои от мерките, издигнати от лицата им – в частност да има пълна национализация на ЕРП-тата и всичко да мине под шапката на НЕК. Това за мен са леви искания и противоречи на моите разбирания – напротив, трябва да има още по-голяма децентрализация и конкуренция. Независимо от лявата вълна (и дори последващото яхване на протестната вълна от БСП) имаше някои мои дясномислещи познати, които участваха във февруарските протести, а по-късно и в протестите срещу Орешарски. Голяма част от издигнатите през февруари политически послания имаха крайно негативен заряд – „Долу политиците“, „Не на партиите“ и т.н.

Но дори и последното предложение (за забрана на партиите) да е нереалистично и опасно за демокрацията,  диагнозата беше поставена още през февруари 2013 година: Старият политически елит се провали напълно и не може да му бъде даван нов шанс.

Нарочно започвам с този разказ, защото макар и протестите срещу Орешарски да бяха започнали в една друга светлина, а превръщането им в многохилядни стана след избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, тези протести бяха естествен продължител на февруарските по дух – беше достигнато т.нар. tipping point (повратна точка) в обществото – едно недоволство срещу политическия елит като цяло, срещу неговата неспособност да се справи спрямо най-големите предизвикателства в нашия живот – да се раздели властта от олигархичните кръгове, да се сложи точка на задкулисието и непрозрачните сделки.

Това веднага определи началния облик на протестите срещу Орешарски – да, в тях имаше и симпатизанти на ГЕРБ, и на традиционно десните партии, и представители на „Зелените“, но имаше и много неполитизирани участници (поне до онзи момент бяха такива). Искам да подчертая много ясно, че в началото беше абсолютно немислимо да се издигат партийни лозунги, партийни знамена, партийни послания. Не се гледаше с добро око на тях по понятна причина – защото диагнозата за проваления политически елит вече беше поставена. Под един общ знаменател бяха попаднали всички според библейския принцип, описан от ап. Павел в Римляни: всички вкупом съгрешиха и станаха непотребни.

Така че проф. Янакиев е прав в частта си, че заради симпатизантите на ГЕРБ на протестите не беше допуснато освиркването на тяхната централа. Това  безспорно е така. Но понеже те не бяха в „ядрото“ на протеста, тъй като протестът нямаше „ядро“, никога не беше допуснато той да бъде използван за нуждите на тяснопартийни интереси.  Спомням си много ясно какво се случи през септември 2013 година, когато Цветанов с група депутати от ГЕРБ излезе пред загражденията. Това доведе до крайна дистанция на една съществена част от протестиращите и тотално нетолериране на политизирането от страна на ГЕРБ.

Но да се върнем на Реформаторския блок и неговото възникване по-рано през лятото на 2013 година. Това е моментът, който проф. Янакиев пренебрегва и тук трябва да обърна внимание на това. Гражданският борд не беше просто „гарант“, че десните политически структури ще изпълняват волята на протестиращите (източник). Той беше и „свръх“ това. Редно е да напомня, че ранният реформаторски блок беше много различен от добилия впоследствие коалиционна структура – то беше едно ударно обединение на всякакви опозиционни партии – не само ДСБ, не само ДБГ и СДС, но и партията Нейнски – Синьо единство, както и дори „Зелените“. Идеята беше при незабавно възникнали предсрочни избори да има нещо като силен юмрук, който евентуално да влезе в Парламента и да разбие модела на останалите партии, крепящи статуквото. Но има и още нещо – протестът като цяло не подкрепяше Реформаторския блок и неговите лидери – те също бяха под общия знаменател на провалилия се елит. И за да не се сбъдне най-големия страх на мнозина – да стане Гошо, че да влезне Тошо, да реанимираме стари и провалени лидери на прехода, „свръх“-ролята на Гражданския борд се състоеше в това да гарантира, че Реформаторският блок ще бъде доминиран и управляван от ГРАЖДАНИТЕ, а политиците от старото поколение са просто ПОКАНЕНИ – те могат да участват като експерти, с безценните си съвети и опит, но не и да са в центъра на парада.  Не е нужно да напомням, че тази визия не се случи и че някои от старите политици преядоха с власт при кабинета Борисов 2.

Аморфният характер на протеста беше неговият голям плюс – никой не може да обвини протестиращата общност, че служи на една или друга партия. Имаше и някаква странна, непозната за протестите от новата българска история непоносимост към това да се издигат лидери и да им се дава трибуна – амбициите на кандидат-лидерите бяха набързо-набързо порязвани. Но този аморфен характер носеше и свой голям минус – неполитизирането доведе до провал в основното искане и не се стигна до навременна оставка на Орешарски. Скептиците непрекъснато задаваха въпроса – „Добре, тези ги сваляме, а кой ще дойде на тяхно място?“. Нежеланието да се даде категоричен отговор на питането доведе до много витиевати и неубедителни обяснения – даже, ако правилно си спомням, Калин Янакиев беше поддръжник на идеята, че един цикъл от нови избори и постоянната смяна на властта не е нещо лошо – ако на тези избори не се появи нов играч, то ще има нови избори, и след това пак нови избори – в един момент играчът ще се появи на сцената и смяната на властта ще стане естествено.

Осъзнаването, че премахването на БСП и ДПС от властта не може да стане без участието на ГЕРБ, дойде на по-следващ етап. След като Орешарски протакаше оставката в продължение на месеци, след като си задавахме непрекъснато въпроса „докога ще стоим на тоя площад?“, „докога ще обикаляме?“, не се стигна спонтанно до извода, че ГЕРБ може да са направили големи прегрешения, но са незаобиколим фактор – няма как, трябва и с тях. Всичко стана бавно и полека. Много късно Реформаторският блок започна да допуска, че единствен коалиционен партньор би бил ГЕРБ, но… при условия, ако се подпишат ясни споразумения и ако Борисов не бъде премиер, защото и той е участвал във властта и носи отговорност. Това бяха изисквания, продиктувани не от Реформаторски блок, а презумптивно дефинирани от дадената месеци по-рано диагноза през февруарските и утвърдена от юнските протести – че елитът се е провалил. Така формулирани нещата, изглеждаше, че граждански-дефинираният Реформаторски блок трябва да реализира само едни некордиални, дистанцирани отношения с ГЕРБ, отношения по принуда, при които трябва да бъдат предотвратени гафовете с Борисов 1 и да бъдат стимулирани само позитивите. Възприе се дори идеята, че в случай че ГЕРБ забави или провали опитите за реформи, Реформаторски блок трябваше да е достатъчно силен коректив, за да може да каже „край“ и да свали правителството. Ето защо поведението на късния Петър Москов, не говоря само за оставането му в правителството след бламирането на съдебната реформа, но и кордиалните и топли отношения между него и Борисов оставаха неприятен привкус. Реформаторският блок вече не може да използва нито опита, нито визията на Москов – той вече се предефинира като политик от ГЕРБ и има реализация само в рамките на ГЕРБ.

Поради горепосочените причини не мога да се съглася с проф. Янакиев, че най-голямата вина за настъпилите по-късно деструктивни процеси носят именно ДСБ и Радан Кънев. Радан, при всичките му грешки, които допусна през годините, беше най-верен на оригиналните идеи на протеста. Той най-последен се съгласяваше на компромиси именно поради презумптивно вдигнатата много висока летва от протестния дух. Не е ли по-добре да прескочим летвата, вместо да я смъкваме непрекъснато? Затуй мисля, че смъртта на Реформаторския блок започна в оная изборна нощ през 2014 година с признанието, че изискванията в стил Борисов да не е премиер е било предизборен трик. Оттук насетне РБ тръгна само надолу.

Но тук се връщаме към ГЕРБ. Не са ли те все още най-голямата партия? Нямат ли те правото да изберат премиер когото поискат, а качествата на Борисов като комуникатор с хората са безспорни, харизмата му е безспорна и може да говори неща, които се харесват на народа в най-широкия смисъл на думата?

Тук мнението на Янакиев се припокрива и с моето, а и с това на бившия депутат от ДСБ Борис Станимиров. ГЕРБ действително е партия на властта. Тя наистина има много силни позиции, много силни местни структури, ясна харизма, която „диша през властта“. Обещанието за власт привлича хората, а не толкова идеологическия й профил. Не можем да отхвърлим с лека ръка и непримиримите антикомунисти, които гласуват за ГЕРБ само за да не дойде БСП на власт. Все пак гаврите на лица от БСП преди последните избори, репресирането на дядовци от ДС, липсата на дълбоко покаяние, което събуди стария травматизъм и принуди тези антикомунисти да гласуват за ГЕРБ – това е нещо, за което проф. Янакиев е абсолютно прав! Но дори и ГЕРБ да има огромен потенциал, той е много далече от този, който имал някога СДС-ОДС. Не можем да отречем, че има огромен брой хора, които не просто не харесват ГЕРБ, но дори поставят тази партия наравно с БСП – и това се дължи на присъствието на лица в нея, чието отношение към комунистическия режим не е еднозначно. Много голяма част от тези хора изобщо не гласуват, те не подкрепят традиционно десните партии, понеже изпитват силна непоносимост към извършените в минало компромиси, колаборационизма, безкрайните скандали, провалените избори, миналите политики.  Отричането, че такива избиратели съществуват, е много сериозна грешка. Никой не обича да е изолиран и да няма представителство.

И тук стигаме до темата на дневен ред, коя постави протестът и произлезлите по-късно от него  организации и партии като „Правосъдие за всеки“, като „Протестна мрежа“, а и по-късно „Да, България“… Протестът постави като изискване провеждането на много дълбоки реформи, в конкретика радикална реформа на съдебната система.

Но радикалните реформи предполагат прилагането на радикални мерки, големи неудобства, риск от обществени сътресения, изправяне срещу конкретни лобита. Може ли ГЕРБ като партия на властта да изпълни тези реформи?

Аз съм голям скептик. Разбира се, радвам се, че при последните избори през 2017 година се стигна отново до формулировка, която изключва БСП и ДПС от властта. Колкото по-дълго са в опозиция – толкова по-добре. И поради това пожелавам успех на новото правителство и му давам ограничен (няколкомесечен) толеранс. Това по никакъв начин не променя скептицизма ми – волята за смели реформи изглежда отсъстваща, а Борисов като човек с нюх към дългото участие във властта надали би предприел нещо, което сериозно би разклатило стълбовете на обществото.

Не смятам обаче, че поставените искания от протестите през 2013 година са вече остарели и неактуално. Вярно е, външнополитическата през 2017 година е твърде различна от тази през 2013 година. Тогава все още не беше започнал конфликтът в Украйна, анексацията на Крим и военните действия в Донбас. Европа все още не се беше изправила пред сериозната бежанска криза. Режимът на Ердоган в Турция още не се беше бетонирал така здраво. Признавам, че тези сериозни промени поставят поне на дневен ред някаква форма на стабилност у нас, още повече, че в сравнение със Западна Европа, ние сме географски погледнато много по-близо до горещите точки. Може би това предполага засега и отстъпление от модела „избори до дупка с оздравителна цел, докато се появи нов играч“. Това не променя факта, че нашите проблеми си стоят и колкото повече стоят, толкова повече ще си стоим „недооправени“. Сегашното правителство прави заявка за 4-годишен мандат, но не вярвам, че това е реалистично. То се ползва с голямо доверие на Западния свят и на съществена част от избирателите, но ще може ли да постигне диалог с онази будна част от гражданите, които през 2013 година поискаха сериозни реформаторски мерки?

Все си мисля, че без нов играч на сцената трудно може да се стигне до положителна развръзка. Разбира се, „нов играч“ е твърде разтегливо понятие – какво означава това? Задължително ли думата „нов играч“ предполага нова политическа партия, ново политическо обединение от партии, нов надпартиен проект? За някои хора това е така и трябва да се започне наново и аз съм донякъде привърженик на тази идея. Но не можем да отречем, че е пълно с провалени проекти, като в последно време добавяме Реформаторски блок и (да, смея да го сложа в класацията) дори „Да, България“. За създаването на нов проект са нужни средства, време и усилия, изграждане на структури по места, печелене на обществено доверие. Всичко това е сложен процес, а резултатът (ако има такъв) идва бавно. От друга страна българските избиратели тласкат политиката към възобновяване на двуполюсния модел в стил ГЕРБ-БСП, дори и той да е базиран на осите „комунизъм-антикомунизъм“, „Европа-Евразия“. Това вероятно кара някои хора да смятат, че промяната ще настъпи постепенно и то не през разклащане на установения модел, а чрез утвърждаване на положените от него механизми. Подозирам, че и това е причината (или поне една от причините) за преливането на някои хора към ГЕРБ (Тома Биков) и Патриотите (Петър Николов) и смятам (трябва да призная), че е донякъде основателна причина и не трябва да сме чак толкова бързи да обвиняваме хората в партийно номадство.

Времето ще покаже кой е прав и кой е крив. Аз се чувствах длъжен да изложа своята гледна точка и се надявам, че път напред има. Но нека не забравяме откъде сме тръгнали. Младите кадри, напиращи да влизат политиката, трябва да познават добре и историята на България, но и своята лична история, защото иначе ще се превърнат в съвременно копие на Христофор Белокровский, който стига до висините на властта, но не помни времената, когато като дете се е качвал на прасето. Добре, да кажем, че 90-те години бяха нашето детство. От друга страна 2013 година беше нашето политическо тийнейджърство, нашият политически пубертет. Време е да излезем от него.

На 16-ти април 2017 г., сиреч в неделя, хората отново ще отбележат Великден и ще започнат да се поздравяват с „Христос Воскресе“ – „Воистина Воскресе“. Но дали това не се е превърнало просто в един навик, в един утвърден от десетилетията обичай? Влагаме ли наистина смисъл в това, в което казваме?

Голяма част от скептичните хора, а и повечето от светските историци биха се съгласили относно някои основни факти за Исус Христос. На първо място историческите доказателства показват, че наистина е имало такъв човек и въпреки че в последните години продължават да се появяват публикации и книги, оспорващи неговото съществуване, те рядко срещат приемственост. Историците като цяло се съгласяват за следните факти от живота на Исус: роден е около момента, в който почваме да датираме „Новата ера“, най-вероятно -4 г. пр.н.е. Живял е в семейство на дърводелец и вероятно самият той е станал такъв. Повечето светски историци са съгласни и с твърдението, че Исус е бил кръстен от мистик, наречен Йоан Кръстител и скоро след това е започнал да проповядва за „царството на Бога“. Бил е известен като лечител, пророк и учител. Накрая е бил разпънат на кръст и загинал мъченически (източници 1, 2).

Но че е възкръснал? Тази претенция идва твърде много за скептиците. Научната обосновка срещу възкресението е ясна – веднъж щом умреш, значи си умрял – толкоз. Това е принцип, на който светът се подчнява. Няма такова нещо като връщане към живота. Хайде да не се занасяме – в 21-ви век сме, науката е натрупала толкова много факти, които оспорват съществуването на каквито и да е божества, божествени възкресения, изцеления. Не можем да сравняваме днешните познания, които са огромни по количество, с познанията на човечеството от древни епохи, които днес преспокойно биха могли да се съберат в един смартфон.

Обаче хората и в древността са знаели много добре, че мъртвият човек стои мъртъв и не оживява отново. Макар и през 1-ви век преди Христа да не е имало концепции за „натурализъм“ и „материализъм“ в смисъла, в който влагаме днес вследствие на развитието на философията и науката (не говорим за древните философи), хората и тогава са били скептични относно идеята за възкресение. Хипотезата, че Исус не е  възкръснал, а учениците или непознати хора са откраднали тялото му, съществува не от днес или вчера – а от най-най-ранното християнство – тя е описана в Евангелието на Матей. Звучи толкова елементарно, нали? По подразбиране големите твърдения изискват големи доказателства. Твърдението, че Исус е възкръснал, е голямо твърдение. Прилагаме бръснача на Окам – в отсъствие на доказателства за противното, търсим по-натуралистични обяснения – много по-вероятно е учениците да са откраднали тялото и да са разпространили слуха, че е възкръснал. Чиста работа! Няма възкресение, няма бог, има само измислена история от хора, на които им се иска да вярват в бог!

Но ако изключим атеистите, дори и сред вярващите думата „възкресение“ е твърде неясна и има много разнородни тълкувания. Ние се опитваме най-често да си обясним възкресението с някакво магическо пренареждане на атомите и молекулите в мъртвото тяло, някакъв неочакван рестарт в клетките на трупа и повторно възобновяване на биологичните функции. Не е нужно да казвам, че това е налагане на модернистичен поглед върху някакво събитие, което уж се е случило, но не сме много сигурни в това.

Само че ако трябва да цитираме думите на един професор по теология, „Ако имаше видеокамера в онази първа Великденска утрин, не мисля, че щеше да запише Исус, който ходи извън гробницата“ (източник). Склонен съм да се съглася с това твърдение, дори и лично аз да съм на мнение, че Възкресението е съвсем реално събитие.

Библейските евангелия разказват за последвалите събития по различен начин, от различна гледна точка. Матей 28-ма глава разказва за драматично събитие – голям трус, за стражари, които треперят и стават като мъртви, за ангел, който отмества камъка на гроба. Мария Магдалена и „другата Мария“ отиват да видят гроба и на тях ангелът им казва да не се боят, защото Исус е възкръснал.  Йоан 20-та глава разказва, че Мария Магдалена отива при гроба и действително вижда отместения камък, след това тя се затичва и отива при Петър, на който казва: „Вдигнали са Господа от гроба и не знаем къде са го положили“. Петър влиза вътре, вижда сгънатите дрехи, но е объркан и не знае какво става, но „другият ученик“, който е с него, влиза и пръв повярва. Учениците се връщат пак у тях си, а Мария стои отвън пред гроба и плаче. Надниква в гроба и вижда ангели, които я питат – „Жено, защо плачеш?“ След това тя се обръща – вижда Исус, но … изненадващо, не го разпознава, Йоан 20:15 твърди, че тя го е сбъркала с градинаря! Исус й заръчва да не се допира до него (много изненадващо) и казва да отиде при братята му, след което тя дохожда при учениците. Съгласно Лука 24:16, двама души не успяват да познаят Исус (очите им са възпрени). В Матей 28:17 даже направо се казва, че Исус се явява на 11-те ученика, но някои се усъмняват.

Въпреки че има очевидни разлики между разказа на отделните Евангелия за това, което се случва, и поради това много скептици се усъмняват в достоверността им, хипотезата, че учениците са откраднали тялото и са си съчинили историята, някак не се връзва. Това не изглежда като умишлено съчинена история. Напротив – разкрита е действителна история, някакво реално събитие, което сварва група от хора тотално неподготвени, объркани, съмняващи се, отказващи да приемат това, което се случва (източник).

Оттук нататък започват всякакви рационализации относно това, което се е случило. Исус Христос наистина ли е възкръснал от мъртвите? В плът и кръв ли е възкръснал, или е било нещо като дух? Да не би Мария Магдалена и учениците да са изпитали някакви халюцинации? Или просто са си въобразили?

Църквата вярва, че Исус Христос не е някакъв призрак, някакъв дух. Напротив – той е възкръснал в плът и в това сме убедени всички християни. Онзи ден обаче имах разговор с един приятел от БХСС и той е категоричен, че възкресението на Исус не може да се редуцира по значение до предишни чудеса като възкресението на Лазар. Възкресението на Исус не е просто биологичното завръщане на живота в мъртвото тяло. То е и това, но и нещо „свръх“-това, нещо повече. Както Джоузеф Ратцингер (бившият папа Бенедикт 16-ти) казва (източник) – възкресението на Исус е уникално, сингулярно събитие, което разбива границите на човешкото разбиране.  Невероятни, нови неща са се случили след възкресението на Исус. Исус след възкресението, изненадващо, ненадейно се е появявал, например, сред учениците зад заключени врати – и въпреки това разказът свидетелства, че той е бил в плът и кръв и е предлагал на Тома Неверни да бръкне в раните му и да се убеди в това!

Но това не е нарушение на старите, известни на нас природни закони според Ратцингер, а е много повече въвеждането на нещо изцяло ново, непознато до този момент.

Това е твърде радикално виждане, чуждо на скептиците и на атеистите. То е ново измерение на реалността. Не говорим за събития, които вървят противно на това, което науката открива – а говорим за нова реалност, която (все още) не може да бъде обяснена от науката. Което е от голямо успокоение за тези, които се чудят как да съчетаят невъзможната история за Христовото възкресение с това, което учените ни разкриват за Вселената. Такова нещо просто не ни се налага да правим.

От друга страна на мен ми се струва, че малко смирение сред академичния свят никак няма да е излишна. От онзи ден участвам в един форумен спор във форума Читател.net за същината на атеизма. За грамотните хора е напълно ясно, че науката си има своите ограничения – тя е ограничена от методологическия материализъм, който по никакъв начин не те задължава да бъдеш и онтологически материалист. Въпреки това атеистите продължават да настояват, че човек не може да бъде грамотен и учен, без да е атеист, и че само атеистичният „прочит“ на това, което естествознанието открива, е правилно. Честно казано това е традиция, която трябва да бъде прекратена. То и за това много от съвременните атеисти-философи се смеят на „поп“ атеистите, модерните атеисти като Джери Койн, Сам Харис и Ричард Докинс. Специализирани само и единствено в „точните“ науки, с изключително повърхностни познания по философия и повърхностни познания по историята на християнството.

В продължение на дълги години много учени и философи смятат, че фактите говорят сами за себе си. Там е проблемът – фактите не го правят, те не говорят сами за себе си 🙂 Поради това в България, а и в световен мащаб, се налага да има хора, които се грижат за това да превеждат науката на популярен и достъпен език за обществото. Лошото е, че популяризаторите стават все по-неефективни в тази задача. Погледнете наоколо и се огледайте колко хора смятат, че: Земята е на 6 000 години, никога не е имало еволюция, американците не са стъпвали на Луната, няма климатични промени, ракът се лекува по някакъв прост начин, но фармацевтите никога няма да позволят да се разчуе името на лекарството. Може би вие, които четете този блог, споделяте някои от тези възгледи. А знаете ли, че в последно време започвам да се сблъсквам с хора, които са толкова убедени в глобалната конспирация, че смятат, че всички правителства и институции крият, че Земята е плоска? От години съм наясно, че на Запад съществува общност на плоскоземците, но за мен беше шокиращо да науча, че подобни чешити има и у нас. Да се чуди човек на какви хора попадам 🙂

Може би затова уважавам работата на Йордан Стефанов, създател на страницата „Наука и критично мислене“ и автор на блога 6nine. Накратко казано, г-н Стефанов громи не просто псевдонауката – той громи опасната псевдонаука. Тази, от която може да ти зависи живота – рискови практики като пиене на сурово прясно мляко, пиене на урина, въздържане от ваксинации, пълно ограничаване на животинските продукти в менюто. За най-лоша беда пседонауката от този тип има и медийно лоби. Дори и само поради този факт г-н Стефанов заслужава подкрепа за това, което върши.

Ето защо се смущавам, когато чета коментари като горния в неговия блог. Не че се дразня заради правописната грешка, да знаете, щото и аз съм зле с пунктуацията и граматиката, а за смисъла… Напълно съм наясно, че популяризирането на науката е неблагодарно занимание в моментите, когато се мъчиш да обясняваш на хората отсреща фактите, а това, което срещаш, е следното:

… та в този смисъл човекът си е прав. На който му харесва, да чете – на който не му изнася, окей, прав му път. В миналото и аз доста често реагирах така.

Но от всички подходи за популяризиране на науката изобщо не смятам, че това е най-правилният. Струва ми се, че агресивният подход на популяризация се наложи през последните десет-петнайсет години с развитието на интернет, защото всеки се сдоби с правото не само да чете, но и да говори – а привържениците на лъженаучни теории говорят много, дори и нищо да не четат освен форумите в мрежата. Съответно се налага като схващане, че учените и популяризаторите също трябва да са толкоз шумни, за да достигат посланията им до публиката. Тъй че – има някои хора, които крещят, че кацането на Луната е измама? Ами да, и ние трябва да крещим. Има много фундаменталисти и креационисти? Значи трябва и популяризаторите на науката да са атеисти, при това не просто атеисти, а милитантни атеисти. Много, ама много гласовити са Ричард Докинс, Сам Харис и Джери Койн. Новоизлюпилите се български популяризатори на науката се учат и взимат пример най-вече от такива от тях.

Но този тип популяризация не върши работа – псевдоучените са по-гласовити от всякога, а хората продължават да вярват в глупости.

А за да разберем защо хората продължават да вярват в глупости, трябва да се обърнем към … науката 🙂 През последните години се натрупаха достатъчно открития в областта на невронауката, за да схванем същината на проблема, да си извлечем поука и да подобрим начина на комуникация с публиката.

Един от най-успелите невроучени с множество публикации в реномирани списания е Антонио Дамазио. Някои от книгите му са достъпни на български. Дамазио работи с хора с мозъчни увреждания и прави фундаментални открития, които разтърсват света. Той установява следното: хора, които имат увреждане на тези части от мозъка, които са отговорни за създаването на емоциите, изглеждат напълно нормални, с едно изключение – не изпитват емоции и това, което е най-шокиращо – изглеждат неспособни да вземат решения. Тези хора могат да ти разкажат какво трябва да свършат по логичен път, но не могат да вземат решението за него. Какво трябва да вечерят – пилешко или свинско? Има предимства и недостатъци ако избереш едното или другото, но понеже няма очевиден рационален отговор, тези хора не са способни да вземат решение.

Емоциите са изключително важни за вземането на решения. Науката установява следното – често пъти в практиката стигаме до заключението, че това, което правим е логично. Но де факто самият момент, в който вземем нашето решение – това е абсолютно винаги емоционален акт.

За съжаление взимането на решения не е ограничено само до ежедневните ни занимания, но и за това кои философски идеи да подкрепяме и кои факти да приемаме. Професорът от Йейл Дан Кахан установява, че първо емоционално решаваме в какво да вярваме. Едва след това започваме да обвиваме нашите вярвания в рационална форма.

Какво общо има това с ирационалните вярвания? ВСИЧКО! На 21-ви януари Метю Хорнси, Дан Кахан и Трой Кампбел преставиха на симпозиума Rejection of Science: Fresh Perspectives on the Anti-Enlightenment Movement последните си открития по темата защо хората отричат научните факти.

Оказва се следното – отрицателите на науката са много и най-разнообразни. Толкова са разнообразни, че между, да кажем, един антиваксър, един антиклиматично настроен, един креационист няма никакъв общ  географски, икономически или културен бекграунд. Има само едно-единствено общо нещо – и то е, че в тяхната привързаност към определени схващания, отрицателите имат определени философски, политически, верски предиспозиции. И към тези предиспозиции те ще са привързани винаги, независимо от фактите, които им се предоставят.

Разберете го – ние, хората, сме емоционални. Всички. Без изключение. Емоциите само по себе си не са нещо лошо, защото благодарение на тях можем да взимаме решения. Научен факт. Лошото е, когато позволяваме на емоциите да замъгляват рационалното. Бил съм свидетел на срещи между интелигентни хора (да кажем висшисти с образование поне бакалавър), в които има такива караници, след което става един човек и казва : „Хора, мислете, не решавайте емоционално“. След това някой нещо го обиди и привърженикът на рационалното мислене се ядосва, става емоционален и нарушава собствения си принцип.

Хората са толкова емоционално прикрепени към философските или верските предиспозиции, че в един спор между, да кажем, атеист като Ричард Докинс и вярващ като Джон Ленокс, не може да има победител. Това е ясно – нито единият ще отстъпи, нито другият. Споровете се превръщат в състезание по оратостване и това е хубавото за публиката им – хората гледат, радват се и току виж някой нещо ще научи… Може ли даден човек да промени философките си виждания? Може, разбира се! Но много рядко става пред лицето на фактите. Най-често човек променя философията си след силно, емоционално, разтърсващо събитие, което го кара да поставя под въпрос устойчивите си възгледи, към които се е придържал през годините.

Остава обаче най-важният въпрос – как да достигнем до обществото като популяризатори на науката. Как да могат фактите да бъдат възприемчиви?

Ясно е, че агресивното навиране в лицето няма да помогне. Стилът „ето ги фактите, или ги харесваш, или не… Unfollow, unlike“ – това не работи. Метю Хорнси, Дан Кахан и Трой са категорични, че за да убедим даден човек, трябва да разберем скритите му мотиви и вярвания. И чак след това популяризирането на наука трябва да бъде подравнено с тези мотиви и вярвания.

Хората, които атакуват еволюцията, го правят, защото смятат, че еволюцията подкопава техните вярвания, пише физикът и популяризатор Фил Плейт. Затова подходът трябва да е различен – отсрещният човек първо трябва да бъде убеден, че еволюцията не подкопава верските му възгледи. Могат да бъдат давани примери – папа Йоан Павел II-ри е бил убеден, че еволюцията е установен факт. Директорът на проекта Човешки геном – Франсис Колинс – също. Колинс е както учен, така и вярващ. Значи проблемът не е, че еволюцията е анти-религиозна. Атеистична ли е еволюцията? Не. Еволюцията не заема позиция по въпроса дали има или няма бог или богове, казва Фил Плейт.

Знаете ли, напоследък си мисля, че в съвременния свят има криза на идентичността на науката. Елитарна ли е науката? Много хора (включително и учени) смятат, че науката трябва да бъде ексклузивна, а не инклузивна. Типичен пример е Пол З. Майърс, който твърди: „Ако не си атеист, не правиш науката по правилен начин„. Физикът Лорънс Краус налива огън в мелницата: „Всички учени трябва да бъдат войнствени атеисти„. Притеснявам се, че подобни изказвания отиват в много, много опасна посока – едва ли не, ако имаш определени вярвания, не можеш да се занимаваш с наука. Вярваш в Бог? Не можеш да бъдеш учен. Вярваш в извънземните? Не можеш да бъдеш учен. Допускаш възможността за конспирации и заговор? Не можеш да бъдеш учен… Аз обаче не смятам така. Нали съм популяризатор на науката? Нали основната ми цел е тя да стига до всеки един човек? Еми аз съм на мнение, че науката трябва да бъде инклузивна, а не ексклузивна. Тя трябва да бъде отворена за всички. Всеки човек, независимо от философските си виждания и разбирания, трябва да получи възможността да бъде приет и да допринася за развитието на науката.

Нека да не забравяме – и Едгар Митчел, астронавт от програма „Аполо“ и човек, стъпил на Луната, вярваше в НЛО, че даже призоваваше правителствата да разсекретят истината за НЛО. Не е нужно да споделяме неговите възгледи – те безспорно са ненаучни. Но в това, в което не се съмнявам е, че въпреки тези шантави вярвания, той е бил много добър астронавт. И поради този факт е  спомогнал за напредъка на науката въпреки всичко. Да не се чудите, но не подписах отворените писма срещу наш учен, който се занимава с уфология. Не че не съм съгласен с критиката. Напротив – съгласен съм, аргументите за гущери на Венера са лесно оборими, защото мога да се позова на експерименталните данни, с които да ги оборя. Не смятам обаче, че възникналата ситуация беше обяснена на достатъчно достъпен език пред обществото. А именно – проблематично е не в какво даденият човек вярва, а каква му е аргументацията. Личната вяра си е вяра – тя е неприкосновена. Аргументите обаче подлежат на проверка. Така работи науката. Защо не беше обяснено това както трябва пред обществото, аз не знам – подозирам, че съществува известна комбинация от медиен антагонизъм към интелектуалния ни елит, както и неспособност на много умни и грамотни хора да се аргументират пред камерите.

Чудна случка ми се случи преди няколко дни. Бях въвлечен в спор относно абортите с една жена, която, поне според това, което показва Фейсбук профилът й, работи в организация за популяризиране на науката и промотира скептичното мислене. За какво скептично мислене става въпрос, ще разберете след малко. Спорът беше за правото на жените да извършват аборт по тяхно желание, когато не са налице медицински причини, застрашаващи живота на детето или жената. В течение на спора аз посочих, че абортът като процедура носи известен процент риск от неуспеваемост, при това тази неуспеваемост може да доведе до раждане на дете с увреждания. Такъв е случаят с Джосия Пресли – момчето е родено с деформирана лява ръка, за която се счита, че е следствие от неуспешния медицински аборт на майка му. Когато посочих че, макар и рядко, такива случаи има, мнението ми беше окачествено като „религиозен булшит“. Жената, иначе популяризатор на науката, скептик и атеист, въобще не изслуша аргумента ми. Не го провери дали е верен и дали има резон в това, което казвам. За нея по-важно беше да ме нападне за мотивацията ми да извадя този аргумент, която изхожда от християнските ми разбирания. С други думи, аз бях дискриминиран не заради това, че аргументът ми е примерно погрешен, а именно за това, че съм християнин.

Голяма част от атеистите обвиняват религията и религиозните хора в нетолерантност, в това число и християните. Нещо повече – християните са нетолерантни, защото техният Бог е ужасяващо нетолерантен. Християните не са склонни да приемат нищо, което противоречи на техните вярвания и поради това непрекъснато се противопоставят на светското общество, светските обичаи, а най-големият им грях е, че не са толерантни към съвременните научни открития и ги отхвърлят без изобщо да ги проумеят. Сиреч – християнството е безспорен враг на научно-техническия прогрес и на развитието на обществото.

Моето мнение е малко по-различно. Съвременната наука (източник) наистина установява, че емоциите са тези, които оформят възгледите на хората и в това какво да вярват. Ние емоционално решаваме в това, в какво да вярваме и чак тогава обвиваме нашите вярвания в рационална форма. Не мога да отрека, че красотата на християнството е именно в неговото емоционално привличане, във вярата, че смъртта не е краят, че има нещо отвъд нея, че има надежда за несъвършените хора в този свят и че можем да се надяваме за един по-нов и по-добър живот.

Затова не е чудно, че някои християни никога не могат да бъдат убедени в нещо, което е различно от техните възгледи. А науката е такава – постоянно има открития и тези открития не са винаги това, което ухото иска да чуе. Ето защо има сериозен отпор от християните спрямо теорията И факта за еволюцията, за нашето родство с по-примитивни човекоподобни, за това, че по всяка вероятност не е имало един Адам и една Ева, нито сътворение де ново, а сме произлезли от популация.

Но това, което е вярно за християните, е валидно и за атеистите. Неверникът също има слонност да подкрепя само и единствено тези открития, които подкрепят неговите възгледи и да се бори срещу останалите. До средата на 20-ти век основният модел за еволюцията на Вселената е бил т.нар. „Стеди Стейт“ модел, при който тя няма начало. С годините обаче се приема моделът на „Големия Взрив“, съгласно който Вселената е възникнала от начална фаза, характеризираща се с много висока плътност  на материята и много висока температура. Проблемът с този модел е, че ако Вселената има начало, това естествено насочва въпроса към съществуването на Създател. Ето защо някои атеистични учени като космолога Фред Хойл яростно отричат теорията на Големия Взрив, понеже им звучи твърде религиозно (източник). Веднъж в едно интервю за БиБиСи Хойл казва следното: „Причината, поради която учените харесват „големия взрив“ е защото те са помрачени от библейската книга Битие. Дълбоко в душата на повечето учени е да вярват в първата страница на Битие“ (източник).

Уви, трагична е съдбата на Хойл. Брилянтният учен, разработил теорията за звездната нуклеосинтеза, продължава да отрича Теорията на Големия взрив дори и когато доказателствата за нея стават неопровержими през 60-те години (източник). Фред Хойл остава яростен привърженик на „Стеди Стейт“ до смъртта си през 2001 г. Да, през 2001 г. един брилянтен мъж и учен умира в невежество поради неспособността си да възприеме тези доказателства, които противоречат на светогледа му. А той дори не е християнин – атеист е!

Ако един учен е същевременно и християнин, в съвременното общество съществува реална опасност той да бъде дискриминиран. Такъв е случаят с Франсис Колинс. Това е един от най-великите съвременни биолози, откривател на гени, причиняващи заболявания, и водач на проекта „Човешки геном“. Колинс  подкрепя еволюцията, има огромен научен принос и много от статиите му са в престижни списания. Има само едно „прегрешение“ – той е християнин. През 2009 година тогавашният президент на САЩ Барак Обама назначава Франсис Колинс за директор на Националния институт по здравеопазване. През юли същата година в Ню Йорк Таймс е публикувано протестно писмо от невроучения и атеист Сам Харис (източник). Защо Харис е против Колинс? Защото … сещате се, Колинс е християнин и това е вяра, която според Харис е несъвместима с науката. Атакувайки Колинс, атеистът Харис проявява същия средновековен фанатизъм, който по начало атеистите критикуват. „Не би ли следвало Колинс да бъде преценяван по научната си продуктивност, а не поради личните си вярвания? Ето как Харис възприема науката тясно, като атеистична, а не като религиозно неутрална. Религиозните учени не се вписват в тази рамка. Да, Колинс е оповестил вярата си публично, но с какво това е по-различно от учени като Аткинс и Докинс, което открито се ангажират в про-атеистична апологетика?“, пита Стивън Снобълън, доктор и историк?

Това са само примери, които ясно показват, че има такова нещо като атеистична нетолерантност и фанатизъм. Разбира се, това не трябва да ни спира, когато виждаме същото и при християните. Някои от тях наистина са ужасно неграмотни в научно отношение и вярват на всякакви глупости за конспирации, плоска земя, креационизъм и прочие. Целта на този пост е да ви покажа, че нещата не са черно-бели и че модерните атеисти също имат своите прегрешения. Действително има дискриминация спрямо християните-учени и се опасявам, че тази дискриминация ще става все по-сериозна в бъдеще.

nova-republika

Най-накрая излезе политическата програма на Нова република – политическата формация, на която понастоящем симпатизирам и за която ще гласувам на Парламентарните избори през 2017 година. С някои неща в програмата съм съгласен. С други не, естествено (примерно частта за зоополиция – за справка разгледайте блога на Георги Драганов, който дава доста разумни аргументи срещу това). Това не ме притеснява особено – няма как една политическа формация да предложи решения, които да се харесат в 100%-ов вариант по всички точки.  Съответно няма как да предложи решения, които да се харесат на всички избиратели. Това му е хубавото на демокрацията – различните партии предоставят различни виждания и съответно се харесват на различни хора.

По една от точките обаче се вдигна много вой – в частта за изучаването на „Християнска етика“ в училището. Веднага изскочиха либералите, които почнаха да сочат с пръст – как може такова нещо… сакън, да не плъзнат ония с брадите в училищата и да не почнат да учат бедните деца на неща, които противоречат на научния светоглед.

А всъщност става въпрос за християнска етика. Етика, бе хора! Не става въпрос за вероучение. Не става въпрос за креационизъм. Става въпрос за етика, или клонът на философията, който се занимава с концепциите за добро и зло. Християнската етика разглежда и дефинира въпросите за доброто и злото в рамките на християнската вяра. Философията има своето място в училище и като учебен предмет тя не е еквивалентна на природните науки. Няма проблем да изучаваме философия в училище – какъв е проблемът тогава да бъде преподавана християнска етика?

Както повечето от читателите на блога ми знаят, аз се занимавам с наука. Като учен аз съм методологически материалист. Методологическият материализъм по своята дефиниция не представлява вяра, нито предположение за света, но представлява ограничение за метода. Науката е задължително методологически материалистична – приема се като аксиома, че за да се обясни дадено природно явление, не бива да се прави нематериално предположение за неговото съществуване. Това е необходимо зло – за да можем да обясним в пълнота законите, на които се подчинява светът, ние разчитаме на емпиричния метод посредством наблюдение и опит, като емпиричните данни могат да бъдат анализирани качествено или количествено. Всички учени са методологически материалисти (макар че има някои изследователи, които смятат, че е дошло времето за пост-материалистическа наука).

Но това, че съм методологически материалист, по никакъв начин не ме обвързва с онтологическия материализъм – или вярата и приемането, че само и единствено материалният свят съществува и няма нищо отвъд него. За онтологичния материалист не съществува такова нещо като „духовно“ или ако то съществува, то най-вероятно е продукт на материята.  Повечето атеисти са твърди онтологически материалисти. Но аз като християнин съм само и единствено методологически материалист и не се чувствам длъжен да съм онтологически материалист.

Нямам и никога не съм имал проблем с това всички научни постижения и открития да се преподават в училище – дори и тези, които се считат за „неудобни“ за християнството и религията като цяло, като откритията на еволиционната биология за произхода на Homo sapiens (онзи ден писах за това в блога – дали има конфликт между постиженията на еволюционната генетика и популационната биология, които показват, че човек произлиза от популация, а не от единична двойка). Сигурен съм, че в един момент и други „неудобни“ факти ще влязат по един или друг начин в учебниците – напр. откритията в областта на невронауката и заключенията, които се правят за съзнание и т.нар. „душа“.

С това, което имам проблем, са екстраполациите, които онтологическите материалисти правят по въпросите за морала, етиката, смисъла на съществуването на човек, доброто и злото, за възкресението на мъртвите и, разбира се, за Бог.  Със сигурност атеистите имат какво да кажат и за морала, и за еволюцията ни като морални същества. Но дали само и единствено техният глас трябва да бъде чут? И само и единствено тяхната позиция ли трябва да се изучава в училище? Аз не смятам така!

Сериозният въпрос, който вече е политически, звучи по следният начин: в България няма само християни. Има и (както посочих по-горе) атеисти и твърди материалисти. Но има и мюсюлмани, има будисти, индуисти. Те не вярват в християнството и искат да възпитават децата си по техните обичаи. Със сигурност и друговерците и атеистите имат някакви концепции за морала и за доброто и злото. Няма ли да нарушим техните права, ако ги задължим да вярват в християнските обичаи?

И отговорът на този въпрос е, че дори и да съществуват множество култури, ние живеем в Европа, която е такава, каквато е, заради християнството. Ние сме длъжни да подсигурим нашите деца да познават Европа и нейната история. Въпреки че много либерали се опитват да маргинализират ролята на християнството, няма спор – то безспорно е помогнало за оформянето на европейската култура и дори и на науката.

Поради това в училищата трябва да се изучава и история на християнския свят (в която не всички факти са приятни, разбира се), но и (изненада!) християнска етика. Защото разбирането на християнската етика и християнския светоглед ни дава отговор в какво са вярвали тези мъже и жени, които са оформили историята на нашия континент и защо са постъпвали така, а не иначе. Какво е накарало Боян-Енравота да не се откаже от християнството, рискувайки да загуби собствения си живот от ръката на хан Маламир? Материалистичното обяснение би било, че в древността хората са се избивали заради религии … и толкоз. Но това не променя факта, че християнството и неговите ценности имат дълбоко приложение в човешкия живот и дава едно удовлетворително обяснение за нашата способност да оценяваме красотата, изкуството, да ковем и да прилагаме законите, да се стремим да постигнем един справедлив свят, но парадоксално този стремеж винаги да стои неосъществен.

„Днес, дори и вярата в Бог да избледнява сред Запада, страните, които някога бяха колективно известни като християнски, продължават да носят белега на двухилядолетната революция, която християнството представлява. То е основната причина защо общо взето повечето от нас, които живеем в пост-християнско общество, все още приемаме за даденост, че е по-благородно да страдаме, отколкото да причиняваме страдание“, пояснява историкът Том Холанд. От християнството идва убеждението, че всеки човешки живот има своята стойност.

Училището – това е място, където децата трябва да научат факти за природните закони. Съгласен съм. Трябва ли обаче училището да бъде ценностно-неутрално? И ако не е ценностно-неутрално, това означава ли, че нарушаваме принципа за неразделение на църква от държава (от което либералите изпитват див ужас)? Тук обаче трябва да ви успокоя – училището де факто никога не е било ценностно-неутрално и е невъзможно да бъде. Независимо дали ценностите са заложени в учебния план или не, учителите преподават ценности. Сто процента. Категорично. Дори и да не е заложено в учебния план, аз си спомням как в моето училище децата задаваха въпроси и за икономика, и за наука, но и за религия. И учителите разкриваха своя светоглед, защото беше неизбежно. Обучението, скъпи читатели, представлява вид комуникация между ученик и култура, която носи своя морален заряд, предположения за това кое е реално, вярвания за вечните човешки въпроси. Нашата култура, погледната от исторически ъгъл, има своите християнски корени. Пренебрегването им и изваждането им от контекста на съвременното обучение крие директна опасност от преподаването на ценностите, налагани от атеистичния натурализъм – а това вече не е атеизъм от тип „отсъствие на вярване в каквото и да е божество“ – а нов тип религия.

Така че защо да няма християнска етика в учебния курс? Не бива да се поддаваме на паниката, която внасят ляво-мислещите. Не бива да бъркаме преподаването на етика и морални ценности с преподаване на християнски фундаментализъм. Съществува сериозна разлика между искането да се въведе молитва в училище (религиозна практика) и да има морално съдържание в учебния план (част от философията). Да не разбираш разликата е все едно да не правиш разлика между учтива усмивка и флиртуване.

Никой няма желание да флиртува с Инквизицията и средновековното мракобесие, в каквото ни обвиняват либералите. Предполагам, че няма разумен консерватор, който да иска това. Но християнска етика – какво му е лошото?

 

 

lost-world-adam-and-eve

Не мога да се сетя за друга тема, която толкова силно да разделя християнския свят, колкото темата за сътворението на света и първите хора. Вярно е, че през последните 100-200 години науката буквално разби представите за произхода на човечеството. От една страна всичко започва с Чарлз Дарвин и неговия безспорен принос за развитието на еволюционната теория. Разбира се, това не е попречило на мнозина да я приемат и да си кажат: „Е какво толкова – има ли значение как Бог е направил света, може пък и чрез еволюция да са се появили Адам и Ева“. От друга страна са модерните научни открития – както палеонтологичните находки, така и постиженията на геномиката и популационната генетика. Накратко казано, науката не е успяла да открие, че всички хора произлизат от една-единствена двойка (било то Адам и Ева, било то Ной и жена му). Напротив – всички използвани до този момент научни модели са категорични, че живеещите днес хора не са произлезли от една-единствена двойка, а от популация, чийто минимален размер е бил 10 000 души. Да – вярно е, че науката си сложи с понятията „Y-хромозомен Адам“ и „митохондриална Ева“ – т.е. може да се докаже, че при всички живи хора може да се проследи митохондриалното ДНК до една жена в миналото и при всички мъже може да се проследи Y-хромозомата до един мъж. Но тези факти не доказват наличието на библейски Адам и Ева, а напротив – и Y-хромозомният Адам, и митохондриалната Ева са били част от голяма популация. При това те не са живели по едно и също време.

Няма нужда да казвам, че това е любим аргумент на атеистите. Защото ако сме произлезли от популация, а не от единична двойка, цялото богословие се срутва, нали така? Без Адам и Ева, които да съгрешат, няма как да се обясни богословски разпространението на греха в света. Съответно цялата жертва на Исус Христос като изкупител на греховете се обезсмисля и цялото християнство рухва.

Но дали?

Джон Уолтън е автор на книгата „Изгубеният свят на Адам и Ева“ (издадена през 2015 г. от издателство InterVarsity Press), в която се разглеждат най-наболелите въпроси: съществували ли са наистина Адам и Ева? Може ли да се отхвърли категорично тяхното съществуване? Наистина ли Адам е направен от пръст, а Ева – от ребро? Истинска ли е била змията в градината? Или това е просто глупава история?

Книгата „Изгубеният свят на Адам и Ева“ обаче не е книга за еволюцията. Нито представлява опит да се съчетаят модерната наука и Библията. Джон Уолтън няма никакъв проблем да приеме модерната наука, включително и еволюционната теория и твърденията, че човечеството е възникнало чрез поетапни промени в рамките на популация. Уолтън е професор по Старозаветна литература в колежа Уетън и неговият експертен потенциал е в критиката на Стария Завет.

„Изгубеният свят на Адам и Ева“ е написана на висок, академичен стил. Затова на няколко пъти изпитвах сериозни трудности да я разбирам, особено когато Уолтън прави сравнения между Стария Завет и други писания от Близкия изток – вавилонски, асирийски, шумерски, акадски.  Непрекъснато има препратки към „Енума елиш“, към „Гилгамеш“ и сходни митологии. Няма как – това е необходимо зло, за да може да бъде доказана целта на автора.

А целта на Уолтън е да ни покаже, че ако разглеждаме Битие в рамките на културата на древен Израел и културата на древните народи около него, конфликт между съвременната наука и вярата няма.

Ако изобщо има конфликт, той е между съвременната наука и съвременните опити да я нагодим с Библията. Не е възможно да направим това, без да се оплетем като патета в кълчища. Това е така, защото съвременният свят е материалистичен. Философията ни е материалистична, онтологията ни (т.е. философският дял, който се занимава с въпроса: „какво означава дадено нещо да съществува“?)  е материалистична и съответно ние се мъчим да обясним нашето съществуване през материалистичен светоглед.

Уолтън оставя Библията да говори сама за себе си, но в рамките на древната култура. Древните жители на Израел не са били материалисти от модерен тип. Тяхната онтология е била функционална. Съответно Битие не е книга, която е ангажирана с материалистичния произход на света, а книга, която разкрива как Бог задава функции на света.

Материалистичната онтология никога не може да обясни в пълнота шестте дни на сътворение и седмия ден, в който Бог си почива. За материалиста нещата са прости – Бог е работил шест дни, накрая си почивал. И толкоз. Но за функционално ориентирания човек именно седмият ден е бил най-важен – в този ден Бог е започнал да изпълнява най-важния си план – да въведе сътворението в ред. Адам (независимо дали е бил създаден ex nihilo, или е бил просто един от хората, част от ранната човешка популация – тук е коректно да отбележим, че за разлика от някои либерални богослови, които тълкуват Битие съвсем символично, Уолтън не отрича съществуването на исторически Адам) е изпълнявал централна част от Божия план. Адам е бил поставен в градина, която е символ на Божия храм и неговата роля е била да помага да в привеждането на сътворението в ред. С акта си на непокорство той не успява да изпълни Божия план и вместо към подредба, светът започва да върви към хаос. Именно поради това Бог трябва да приведе в действие друг план, който включва нов Адам и възвръщането на оригинално предвидения Божий ред. Исус Христос е последният Адам.

Би било погрешка да тълкуваме Адам като наш генетичен предшественик и че едва ли не грехът се разпространява по някакъв генетичен път чрез всички хора (някой веднага би задал въпроса – ако това е така, не трябва ли да станем родственици с Христос чисто физически?).  Идеята на Уолтън е, че описанието на Адам и Ева трябва да бъде разбирано архетипно (а не прототипно). Архетипът е вид представител. И тъй, в Адам ние всички съгрешаваме. Но чрез Христос, който също е архетип, ние получаваме спасение.

Не е въпросът в това дали приемаме или отричаме еволюцията. Не е въпросът в това дали Адам е бил създаван de novo, ex nihilo или е произлязъл по еволюционен път, но не е бил уникален и е бил част от дадена популация. Не е въпросът в това дали той е бил изкушен от буквална змия или дали той е изял буквален плод. Битие е древна книга, отразява древния светоглед на някогашните Израилтяни, писана е конкретно за тях и чрез нея са разкрити определени богословски истини за тогавашния свят.

Да приемаме Библията сериозно – това въобще не означава да се опитваме да я хармонизираме с модерната наука. Според Уолтън това означава да успеем да разберем как древните хора са гледали на нея, за да я схванем в оригиналния контекст и оригиналната култура.

Горещо препоръчвам „Изгубеният свят на Адам и Ева“ на всички хора с интерес към богословието, но съответно чудещи се дали трябва да избират между науката и вярата. Надявам се тази книга да е достатъчна, за да разберат, че такъв избор изобщо не стои – Библията може да е богословски вярна и без да е нужно отразява гледището на науката на 21-ви век.

Оценка: 4/5

galileo-trialГалилео Галилей на съд. Image : Cristiano Banti (1857)

Християнската църква е оказала пагубно влияние върху науката. Тя е спряла прогреса поне за 1000 години. Ако нея я нямаше, днес щеше да има междузвездни полети

Това изказване го прочетох във Фейсбук от доста грамотен човек, физик, работил дълги години в сферата на науката. И не е единственото. Много мои грамотни приятели са на мнение, че общото влияние на църквата върху развитието на науката е било по-скоро негативно. Но колкото и да съм голям почитател на космическите полети, трудно ми е да се съглася с него. Много историци категорично не са съгласни. Не само защото е почти невъзможно да се предскаже какво щеше да е развитието на човечеството без появата на християнството. А защото просто не е вярно, че църквата традиционно е била враг на науката.

Днес може би изглежда иначе. Дебатът между еволюционни биолози и младоземни креационисти като че ли показва, че науката и религията са в състояние на неизбежен конфликт. Но това не е така. Креационизмът е доста късно явление в историята на църквата. Дълги години преди публикуването на „Произход на видовете“ на Чарлз Дарвин през 1859 година евангелските християни нямат проблеми с научните твърдения, че земята е стара (Марчев, 2007).  Младоземният креационизъм започва да набира популярност едва през последния един век и особено през 60-те години под влиянието на Хенри Морис. Наистина, приликата между младоземния креационизъм и традиционната църква е много по-малка от приликата между младоземния креационизъм и съвременните псевдонаучни течения като отхвърлянето на ваксините, плоскоземството, отхвърлянето на историческия факт, че човек е бил на Луната. Съвременните псевдонаучни течения, в това число и креационизмът, са просто продукт на демократизацията на обществото и пряк резултат на тенденцията лаици, а не експерти да се изказват по всички възможни въпроси. С бурното развитие на интернет лаиците вече имат инструмент да формират общественото мнение и така те изместват експертното мнение от публичното пространство.

През 2011 г. на блог-страниците на Нейчър се появи статия (източник) от Джеймс Ханам, д-р по История и философия на науките от Кеймбридж. Статията е озаглавена „Науката дължи твърде много както на християнството, така и на Средните векове“.  Тук ще се опитам да преразкажа основните моменти от нея.

Много от примерите, които често се цитират като факт, че религията задържа научния прогрес, се оказват неверни. Църквата никога не е учила хората, че Земята е плоска и никой не е смятал така през Средновековието. Папите никога не са забранявали човешките дисекции и гръмоотводите. Не е имало нито един пример за човек, който е бил изгарян на клада поради придържането си към научни идеи. Въпреки това тези примери продължават да се цитират като „доказателства“, че клириците пречат на научния прогрес.

Безспорно Галилео Галилей е бил изправян пред съд за това, че е твърдял, че въртенето на Земята около Слънцето е абсолютен факт, а не че това е просто една хипотеза, както е настоявала Католическата църква. И въпреки това историците са преосмислили и този случай – съдебното дело срещу него е плод не само на научен консерватизъм, но също така и на папски егоизъм. Трудно е този единичен случай да оспори подкрепата, която Църквата е давала на науката през вековете.

Църквата е подкрепяла науката по различни начини. На първо място – финансово, Католическата църква е била основен спонсор на научните проучвания. През Средните векове тя е давала пари на монаси и свещеници да учат в университетите. Църквата дори е настоявала математиката и природните науки да са задължителна част от учебния курс. След проведен дебат Църквата е приела Гръцката и Арабската естествена философия като инструмент за защита на вярата. До 17-тия век Йезуитският орден става водещата научна организация в Европа. Публикувани са хиляди статии и откритията се разпространяват по цял свят. Самите катедрали са били построявани така, че да имат функцията и на обсерватории с цел подобряването на точността на календарите. Съвременната генетика се е зародила в монашеска градина.

Широкото прилагане на науката в практиката и развитието на модерните технологии се случва едва през 19-ти век. Преди това единствената причина, поради която хората се занимават с наука, е любопитство или религиозна набожност. Християните са вярвали, че Бог е създал Вселената и е определил Законите на природата. Да изучаваш тези закони е бил начин да се прекланяш на Бог. Имало е много малко други причини да се занимаваш с науката, освен да я приемеш като религиозен дълг. Именно вярата е била тази, която е накарала Коперник да отхвърли грозната Птолемеева Вселена. Религиозната вяра е довела до това Йохан Кеплер да открие структурата на Слънчевата система, тя е накарала Максуел да сведе електричеството и магнетизма до серия уравнения.

И все пак в рамките на Късното средновековие се появяват някои изобретения като механичния часовник, очилата, печатарските устройства. Средновековни теории за ускореното движение, ротацията на Земята и инерцията са използвани в трудовете на Коперник и Галилео. Дори и през т.нар. „тъмни векове“ от 500-1000 година е имало напредък след рухването на Рим. Селскостопанската продукция е напреднала поради използването на тежки плугове, хамути, сеитбообръщение, воденици, което е довело до увеличаване на човешката популация.

Идеята, че Християнството пречи на науката, се появява едва през Просвещението. Волтер се е противопоставил на Католическата църква поради нейната връзка с абсолютната монархия. Да обвиниш поповете, че пречат на научния прогрес, е бил безопасен начин да изразиш политически аргумент.

Спирам дотук със статията на Ханам и естествено е да се питаме – ако действително Църквата е такава спирачка за науката, защо тогава всички ранни учени, които са дали начало на научната революция, са били християни?

Един от възможните отговори, който е любим на атеистите, е : ами това са били единици, които са имали смелостта да се опълчат на консервативната църква.  Но няма как това да е така, тъй като Католическата Църква като институция е била основен спонсор на науката в по-далечното минало. Дори и днес тя продължава да финансира научни изследвания. Всеки може да влезе в уебсайта на Понтийската академия на науките и да се запознае с него.

Дж. Л. Хейлброн, американски историк от Калифорнийския университет, е категоричен : „Католическата църква е дала по-голяма финансова помощ и социална подкрепа от всеки друг и всички останали институции за изучаването на астрономията в рамките на повече от шест века, от възстановяването на древни знания по време на Късното средновековие, до епохата на Просвещението“.

Полагането на основите на модерната наука е направено в Ранното средновековие. Във всички големи западни градове се появяват първоначално т.нар. Катедрални училища. По-късно те еволюират в първите университети. Първи се появява Болонският университет през 1088 година.  Университетът в Париж се появява през 1150 година, след което възниква Оксфордският през 1167 година.

И все пак, нека се върнем на въпроса – колко години са загубени в периода между падането на Римската империя и повторното внедряване на загубените учения във вече християнизирания запад? Каква е ролята на християнството във всичко така – положително или отрицателно? Може ли наистина да се говори за ранното средновековие като за „тъмни векове“? С колко столетия сме останали назад? Със 100, 200, 500 или 1000?

Тук трябва да ви кажа – аз не съм професионален историк. Историята ми е едно от хобитата. Въпросът за падането на римската империя е твърде сложен, за да се обхване с едно изречение. Едно е ясно – също както Рим не е построен за един ден, така и не е паднал за един. Тук става въпрос за комплексен процес. Да се каже, че няма загубено познание от 4 септември 476 година до, да кажем, появата на първите университети през 1088 година би било пресилено. Но би било пресилено и да кажем, че цялата цивилизация е рухнала.

Причините за рухването на Римската империя са много. Християнството има малка, но не и незначителна роля (източник). Ролята на християнството се свежда до ерозирането на много традиционни вярвания и ценности и разпалването на конфликт между християните и древните езически философии. Цялостният списък за рухването на Рим е доста голям: политическа корупция, икономически проблеми, некомпетентни лидери, появата на болести, атаки от варварите (последните силно са отслабили военната мощ на империята).

Тук е важно да се отвори една важна скоба – Римската империя се разделя на Западна и Източна, като източната днес я изучаваме в историята като Византия. Но думата „Византия“, която я срещаме в учебниците, не се е използвала от местните жители. Те не са се наричали „византийци“. Напротив, жителите са продължавали да наричат своята империя Римска империя, а самите себе си римляни (ромеи). Другите нации също са ги наричали римляни. Хората са имали римски титли и институции. Отделен е въпросът, че тези източни римляни са били основно гърци и че гръцкият език и култура са започнали постепенно да изместват римската. Важното е да се подчертае, че центърът на цивилизацията, градовете, училищата в един период от човешката история са се намирали основно на изток, за сметка на временния хаос на запад. Съществена част от познанието е било съхранено.

Тук има много интересен цикъл – В Западна Европа действително покрай падането на Рим много книги са били изгубени. Но не и в Източен Рим (Византия). Междувременно гръцкото познание е попаднало в Арабския свят и Халифатът е превел много книги на арабски. Оттук има две важни събития, които дават тласък на Възраждането и оттам на ранния научен прогрес.

Първото събитие е въвеждането на древните гръцки познания обратно чрез Латинските преводи на 12-ти век. Това е много интересен цикъл – след падането на Рим познанието се отправя към арабския свят, където е преведено на арабски, след което през 12-ти век преводачите отново го връщат обратно, превеждайки от арабски на латински.

Второто събитие е падането на Константинопол (източник).  В древността основен културен център е Римската империя. В Ранното и Развитото средновековие културен център е Източната Римска империя със столица Константинопол. В Източната Римска империя, в школи като Магнаурската, продължават да се преподават природни науки, математика, богословие. Може би най-важният напредък в науката, който се случва по време на Византийската империя, е в областта на медицината. Няма никакъв спор, че византийската медицина не просто надгражда римската и древногръцката – тя е и по-добра и качествена. За пръв път се появява диагностика на базата на урина, а християнската църква изиграва ключова роля в строежа и поддръжката на болниците.

Падането на Константинопол под османска власт е ужасно и трагично събитие – градът е основан през 330 г. и пада под османска власт през 1453 година – за своето 1120-годишно съществуване той е величествен символ на човечеството също както и Рим. През почти цялото време той е в обсега на Византия, като изключим период от 60 години през 13-ти век, през който е под владичеството на католически рицари (това е Латинската империя). След падането на Константинопол под османска власт много грамотни хора, които се страхуват от преследване, се отправят към Запада и с тях носят много книги, които водят обратно до изместването на центъра на науката от Изток на Запад.

Съвременният атеистичен свят има твърде опростена картина за историята на науката. В главите на повечето атеисти историята може да се сумира по следния начин: по времето на Римската империя има стабилен научен прогрес, по времето на Ренесанса настъпва разцвет в науката и технологиите, а между тях – тъмно, мрачно средновековие с общество, управлявано от малоумни свещеници, които са се молили по цял ден и са си зяпали в пъпа. В средновековието обаче са се появили гениални учени като д-р Мирабилис (монахът Роджър Бейкън, 1219-1292),  който има невероятни трудове в областта на оптиката, астрономията, алхимията, географията. Специално трудовете му в областта на оптиката са невероятни и по-късно влизат в курса на обучение в няколко средновековни университета.

Докато безспорен факт е, че в Ранното и Развитото средновековие културният център се измества към Източната Римска империя, а Западът изостава, дори и там тогава се появяват хора като Преподобния Бийд, който има засилен интерес към природните науки и е написал „Еклесиастова история на Английските народи“ – eдин от най-сериозните исторически трудове за времето си. Нека да не забравяме и Робърт Гросетест (1175-1253 г.), който за пръв път въвежда в Западния свят концепцията за контролирания експеримент и приложението му в демонстриуемата наука. Той пръв смята, че понеже могат да се наблюдават и предскажат определени небесни движения, това води до предположението, че в природата има универсални закони. И веднага щом тези закони бъдат разбрани, това може да доведе предсказания за поведението на други обекти освен Луната. След като Гросетет умира, той е признат за светец И за голям учен.

Исаак Нютон казва през 1676 година: „Ако виждах по-далеч от другите, то е защото стоях на раменете на гиганти.“ Това е и мотото на научната търсачка Google Scholar.

Много хора днес може би си мислят, че съвременната наука е започнала с Нютон, Коперник, Галилео. Но тези хора са стояли на раменете на гиганти. Те са използвали натрупаното до този момент познание от предишни учени – като Гросетест, като Бийд, като мнозина други, които изобщо не споменаваме днес.

Идеята за средновековния период като „мрачен“ вече не се възприема от модерните историци на науката. И ако атеистите наистина искат да се фокусираме само върху модерните достижения на съвременните атеистическо мислещи интелектуалци, нима трябва да пренебрегваме трудовете на гигантите от по-предходни епохи?

ПП: А, да… и преди някой да изкаже изтъркания аргумент : „Ама те в древен Рим са имали тръбопроводи, канализация, бани и тоалетни, докато поповете са забранявали хората да се къпят и затова е имало чума“, държа да напомня тази ревюирана статия в журнала Parasitology (източник),  че дори по времето на Римската империя паразитните заболявания са били също толкова разпространени, колкото и по времето на Бронзовата и желязната епоха. Римските бани са били доста мръсни, водата е била сменята рядко и на повърхността й са се натрупвали мръсотия и остатъци от римска козметика. Което е било чудесна възможност за разпространение на заболявания.  Римляните не са разполагали с познанието, че ендопаразитите идват отвън – те са смятали например, че глистите се завъждат спонтанно в червата поради лошия баланс на флуидите. 

flying-spaghetti-monsterАдам и Летящото спагетено чудовище

Повечето модерни атеисти се съгласяват около твърдението, че по отношение на съществуването на Бог, атеизмът като светоглед трябва да е подразбиращата се позиция. Те смятат така: в отсъствието на доказателства за съществуването на Бог атеизмът е единственото рационално гледище, а същевременно повечето теисти придобиват теистичния си светоглед в хода на личното си израстване или под въздействието на средата.  След зададен въпрос от момиче: „Ами ако грешиш (за съществуването на Бог)?“, атеистът Ричард Докинс (източник) например отвръща по следния начин: „Ти разбираш добре какво означава да не вярваш в определени богове, защото не си мюсюлманка, не си индуистка. Защо не си индуистка? Защото по стечение на обстоятелствата си отгледана в Америка, а не в Индия. Ако беше отгледана в Индия, щеше да си индуистка. Ако беше отгледана в Дания по времето на викингите, щеше да вярваш в Тор. Ако беше отгледана в древна Гърция, щеше да вярваш в Зевс. Ако беше родена в централна Африка, щеше да вярваш в голямото ЖуЖу в планината. Няма никаква причина да си избираме юдео-християнския бог, в който по стечение на случайността си била отгледана да вярваш, и да ме питаш – ами ако греша“… Горе-долу така отговаря всеки атеист, който познавам: „В света има 4300 различни религии. Ти вярваш в една и не вярваш в 4 299. Аз просто не вярвам във всичките 4 300“.

Но твърдението, че атеизмът е правилната изходна позиция по подразбиране, не се споделя от всички хора, включително не се споделя от всички учени и философи. Д-р Пол Копан, християнин и апологет, защитил дисертация в областта на философията на религиите, е абсолютен противник на схващането за презумпцията на атеизма. Според д-р Копан неутралната и разумна позиция е агностицизъм, а атеизмът не е просто липса на вяра, но отхвърляне на вярата в Бог или богове. Въпреки че атеистите масово казват: „Топката е във вашето поле, вие трябва да докажете, че Бог съществува“, в момента в който атеист изкаже следното твърдение : „Бог не съществува“, той изразява претенция за познание по абсолютно същия начин, по който и теистът го прави. И така, в момента, в който атеистът каже : „Бог не съществува“, ние веднага можем да отвърнем с контрааргумент : „Защо мислите така? Какви аргументи ще приведете в полза на това твърдение?“Атеистите най-често изобщо не привеждат преки аргументи в полза на това, че Бог не съществува. Те отвръщат: „Аргументите на вярващите за съществуването на Бог не работят“. Но дори и тогава д-р Копан отвръща: „В такъв случай ти трябва да си агностик, а не атеист. Логично погледнато е напълно вероятно Бог да съществува, дори ако наличните аргументи за неговото съществуване не работят. За да бъдеш атеист, необходимо е да покажеш нещо повече от твърдения, че аргументите за наличието на Бог не работят. Трябва да покажеш защо Бог не може да съществува. Отсъствието на доказателство не е доказателство за отсъствие“ (източник: Копан).

Като си говорим за агностицизъм, искам да направя една вметка за Айнщайн. Онзи ден във фейсбук групата „Атеисти“ пак зачекнаха неговото име.  Не е чудно защо – Алберт Айнщайн (1879-1955)  е най-известният учен, живял през последните 100 години, и всеки от двата лагера, на атеисти и вярващи, се опитва да го привлече в съответния лагер.  За да се спре със всякакви спекулации, трябва да признаем следното: Айнщайн определено не е бил християнин, той не е вярвал в концепцията за личностен бог и е отричал да съществува „Спасител“. Но Айнщайн не е бил атеист, в писмо от 1950 г. до М. Берковиц пише следното : „Моята позиция за съществуването на Бог е тази на агностик“.  Освен това Айнщайн е обичал да громи хардкор атеистите и е казвал за тях следното: „Фанатичните атеисти са като роби, които все още усещат теглото на отхвърлените след дълги усилия вериги“ (източник). А ако търсите световноизвестен учен, който е християнин – ето ви Франсис Колинс.

Така че неутралната изходна позиция определено е тази на агностицизма и оттук насетне можем да се отправим към търсенето на истината. По отношение на Бог има две възможности: или го има, или го няма. Ако Бог има, съществуват много варианти: Да е създал творението, но да не се занимава с него. Възможно е обаче да го е създал, да се занимава с него, но да не се е открил специално на хората. А е възможно и следното – създал го е, занимава се с него и периодично се разкрива на някои хора.

Ако обаче допуснем, че Бог съществува, че се занимава с творението и периодично се разкрива на някои хора, тогава ние сме длъжни да разгледаме наличните писания на тези, които твърдят, че са го познавали. Християните традиционно твърдят, че Бог се е разкрил на Авраам, Исаак, Яков, Моисей, на Пророците от Стария завет и освен това твърдят, че се е въплътил в човек, дошъл е на Земята, живял е, страдал е, бил е разпънат на кръст и се е възнесъл, но е оставил своите последователи.

Истинският въпрос е – защо трябва да вярваме точно на това? Защо християнството, а не другите вярвания като будизъм, хиндуизъм и т.н.? Защо Исус, а не Зевс и многото останали богове и богини на Гърция? А защо не Юпитер, защо не Тор?

Да, вярно е, че с развитието на науката стана по-трудно да доказваме автентичността на Библията поради някои от археологическите открития. В средата на 19-ти век археолозите се разровили в древни Вавилонски документи и открили нещо поразяващо – история за сътворението, която носи забележителни сходства с книгата Битие от Библията. Става въпрос за история, известна днес под името Енума Елиш. Представителите в академичния свят по това време били в шок. Започнали да се прокарват твърдения, че може би Битие е просто една от множеството древни истории за сътворението. Нещо повече – вероятно евреите просто са поеврейчили вавилонските притчи в собствените си свещени книги по време на Вавилонския плен и понеже са били сърдити на вавилонците, че не зачитали техния бог Яхве, взели че са премахнали всички останали богове от писанията, за да създадат монотеистичната религия Юдаизъм.

Но откритите от науката данни за други култури (Шумерски, Египетски, Ханаански) показали следното: Вавилонската култура не е имала такова голямо влияние върху еврейската култура и Битие не е взаимствана от Енума Елиш (източник).  Разбира се, ние трябва да продължим да имаме предвид, че Битие е древна книга и е описвала събития, характерни за древните хора.

Това, което прави книгата Битие от Библията уникална в сравнение с всичките останали писания от Близкия Изток и това което най-ярко я отличава от езическите божества, е липсата на теогония. Теогония означава битие, произход на боговете и е обща характеристика на близкоизточните божества. Богът на Библията е коренно различен от всички тях – той не е създаден от Вселената, както са създадени езическите богове.  Библейският бог е несътворен, той е създател на Вселената.

Но това, което е може би най-забележителното е, че липсва каквото и да е обожествяване на небето и земята и най-вече на звездите, планетите, Слънцето и Луната. Вселената, за която се разказва в Битие, не е митически конструкт. Това е нашият видим, познат свят – със светлина, небе, море, земя, Слънце, Луна и звезди, растения, риби, животни. Библейската книга Битие се занимава с фактически, а не с митологически събития.  Ако книгата Битие е взаимствана от други митове, защо е толкова фундаментално различна от всички тях?

Алтернативната (атеистична) идея, че Библейските писания представляват опростен вариант на Вавилонските легенди, не е издържана. В древния Близък Изток правилото е било, че прости записи или традиции са се превръщали в легенди, но не и обратното. Легендите не са били опростявани, нито са били превръщани в псевдоистория (Източник: Джон Ленокс: Седем дни, които разделят света).

Ако проверката на достоверността на Стария завет изглежда трудна, но както показах по-горе, съвсем не невъзможна задача, бихме могли да поразсъждаваме и относно Новия завет, който обхваща по-късни исторически времена. За живота на Исус Христос, централна фигура на християнството, знаем най-вече от четирите евангелия. Но дали те са достоверни?

Много добро становище по въпроса дава д-р Уилиам Лейн Крейг, защитил докторска степен в Университета Бирмингам. Крейг е автор на сайта ReasonableFaith (източник). Няма никакъв спор, че Евангелията не принадлежат в жанра на митологията, художествената литература и басните. Евангелията са най-близки жанрово до древните биографии, като Плутарховите „Успоредни животописи“. Това ги прави доста различни от целенасочената художествена измислица. Авторите на Евангелията са се опитали да напишат исторически сведения за реални хора, места и събития. Горе-долу същия аргумент съм го чувал и от устата на проф. Калин Янакиев (СУ), един от най-добрите български философи и богослови.

Горещо съветвам да разгледате сайта на д-р Крейг. Неговата статия „Доказателства за Исус“ (източник) разказва за множество исторически сведения, извън Евангелията, които доказват широка част от нещата, описани в Евангелията. Независимо от твърденията на Ричард Докинс (който не е историк, а е биолог), че Исус е митологична, а не реална личност, повечето историци са стигнали до консенсус, че по време на владичеството на римския император Тиберий е имало евреин, който се е казвал Исус, за който се говори, че е правил чудеса, който е бил учител, който е бил екзекутиран на кръст със съгласието на префект Понтиус Пилат и който е имал доста последователи дори и след неговата смърт.

Ето какви са аргументите на д-р Уилиам Лейн Крейг за достоверност на евангелията и защо можем да приемем, че разказват за исторически събития, а не за легенди.

  1.  Липса на достатъчно време, което е необходимо, за да могат легендите да изместят историческите факти. Интервалът от времето между събитията и тяхното записване в Евангелията е бил твърде кратък, за да може паметта на хората относно това, което се е случило, да бъде заличена.
  2. Евангелията не са аналогични на народните приказки и градските легенди.
  3. Еврейската методика на предаване на свещени традиции е била изключително добре развита и надеждна.  В една устна култура, каквато е била Палестина от 1-ви век, способността да запаметяваш и да възпроизвеждаш точно факти, е била изключително ценена. Още от най-ранна възраст децата в дома, училището и синагогата са били учени да запаметяват свещените традиции. Последователите на Исус със сигурност са се отнасяли със същата грижа към ученията му.
  4. Имало е естествени спирачки срещу разкрасяването на историите за Исус. Имало е  очевидци и събитията са ставали пред очите на апостолите. Тези, които са се срещали с Исус са продължавали да живеят и след смъртта му, освен това съхраняването на традициите за Исус е ставало под ръководството на апостолите. Тези фактори са били достатъчни да се противопоставят на естествените тенденции да се украсяват историите в посока, различна от тази, която е била съхранявана Христовите последователи.

Всичко това ни дава основание за рационална християнска вяра.  На фона на гореописаното трудно можем да си представим как изобщо може да става дума за сравнение на християнството с пародийната религия на Летящото спагетено чудовище. Уви, за голямо съжаление голяма част от съвременните атеисти въобще не са си правили труда да навлизат в дълбочина на християнството и тяхното непознаване на Библията, както и липсата на задълбочени познания в областта на историята като цяло, е шокиращо.

Мога само да се надявам, че някои от читателите на блога с отворен ум (макар и не хардкор атеистите, съществена част от тях са абсолютни догматици) ще се замислят за всичко, което написах, и няма да се влияят от крайните тенденции в съвременното общество от типа на: „Ако си разумен, непременно ще си атеист“.