Todor-Tanev

Има един интересен феномен в българското образование. Всяко дете на прехода, т.е. – всеки, който е израснал през 90-те години, знае точно какво имам предвид.

Когато постъпваш в гимназия, ти се казва: „Забрави това, което си учил в началното училище, ние ще ти покажем кое е правилно“.

Когато постъпваш в университет, ти се казва: „Забрави това, което си учил в гимназията, ние ще ти покажем кое е правилно“.

Когато постъпваш на работа, ти се казва: „Забрави това, което си учил в университета, ние ще ти покажем кое е правилно“.

Защо се случва така?

И какво всъщност представлява училището?

Опитайте се да се съсредоточите и да отговорите сами за себе си на един въпрос: Какво е за вас училището? Дали то е място за изграждане на личности – учи ли ни как да се справяме в живота, изгражда ли у хората критично мислене? Това е особено важно, ако след училище планирате да се отдадете на научна кариера… Или в съзнанието ви преобладава по-скоро схващането, че училището е светиня, към която трябва да се отнасяме с благоговейно преклонение? Не казвам, че двете схващания трябва да си противоречат, но твърдя с абсолютна увереност, че у повечето хора е силно развито второто усещане, докато първото почти изцяло отсъства.

Такива хора реагираха особено остро след изказванията на новия образователен министър за Фредерик Жолио-Кюри (справка – тук) и Наполеон (справка – тук). За тях действията на проф. Танев бяха сравними с тези на вандал, който шумно влиза в църква насред неделната служба и започва да сочи образите на светците с : „тоя не струва“, „оня не струва“. Тези хора, дори и да искат, няма да успеят да схванат това, което проф. Танев се опитва да им каже – за тях просто той вече се е превърнал във вандала, в злодея, в Сатаната. Нищо, че не могат да посочат нито една битка по Наполеоново време, нито пък могат да посочат с точност за какво Фредерик Жолио-Кюри е спечелил Нобелова награда. За тях образите по стените на училището са за това – да им се прекланяме. Не можем да кажем нищо критично за тях. Защо? Защото не можем. Туйто.

Затова пък не мога да разбера една друга група хора. Това са тези, които признават, че в българското образование има шаблони, които признават, че образователната ни система работи все още по социалистически образец и не може да осигури адекватна подготовка на младите хора, които трябва да се справят с новите предизвикателства. Но въпреки това тези хора смятат, че да се работи по начина на проф. Танев не може, не бива, не е коректно – и не той е авторитетът, който може да раздава такива оценки.

А как всъщност трябва да стане?!

Не знам до каква степен т.нар. „активни граждани“ следят актуалната политическа обстановка. Все ми се струва, че се хващат само за определени изказвания на проф. Танев, а не вникват в контекста на всичко казано. Министърът признава, че Интернет е мощно средство за достъп до информация в днешния век, че ние сме буквално на три клика до информацията (веднъж – браузъра, втори път – Google, трети път – резултата, който показва).

Е, затова когато министър Танев каза, че Фредерик Жолио-Кюри не е голям учен, критиците се втурнаха да се ровят из Google и да докажат как не е прав. Само че попаднаха на официалния уебсайт за Нобеловите лауреати. И като разгледаха сайта видяха, че за Фредерик Жолио има написани четири-пет реда – кога е роден, кога е умрял, къде е бил като получил наградата (източник – тук). А като разгледаха страницата за съпругата му Ирен Жолио-Кюри (източник-тук), с която двамата са си поделили Нобеловата награда, намериха много по-подробна информация. А тази извадка е прелюбопитна: „Either alone or in collaboration with her husband, she did important work on natural and artificial radioactivity, transmutation of elements, and nuclear physics; she shared the Nobel Prize in Chemistry for 1935 with him..“. Това е разковничето, което всъщност разкрива следното: че навремето Ирен Кюри е вършила основната работа, много често сама, а Фредерик е бил нейн съработник.

Тоест – проф. Танев се оказва прав.

Аз от своя страна не искам да омаловажавам Фредерик Жолио-Кюри, който може би е бил добър асистент и лаборант за съпругата си. Но Ирен е била основният изследовател. Може би е Фредерик е бил нейното вдъхновение, не знам… Важното е, че това, което новият министър на образованието постига, е всички да си зададем въпроса: Защо има метростанция „Ф. Жолио-Кюри“, а няма „И. Жолио-Кюри“? Защо като напишем в Google „училище Фредерик Жолио-Кюри“, излизат много резултати, а няма резултати за „училище Ирен (или Ирена) Жолио-Кюри“?

Защо ценим повече Фредерик, а не Ирен? Дали е заради научните приноси на двамата … или  заради нещо друго?

Кратка историческа справка изяснява причината защо Фредерик Жолио, който е с по-малко научни приноси, е по-обичан у нас, отколкото съпругата му Ирен. Защото през 1951 година Фредерик получава „Сталинова награда за мир“…

Това е само един частен случай, който проф. Тодор Танев се осмели да разрови. Лично аз бих казал – добре, че го направи, защото покрай него и аз се разрових в Интернет и научих много неща за семейство Жолио-Кюри, както и за българската история като цяло. И колкото и да не Ви е приятно да признаете – драги критици, покрай проф. Танев и Вие научихте нещо ново!!!

Но сега е време да се замислим – защо определени портрети висят на стените в училищата, а портрети на други, заслужили личности, не стоят? Защо по стените на българските училища няма и други портрети на Нобелови лауреати, станали известни поради реалните им научни приноси?

Можем да разширим въпроса – всъщност, на кого се покланяме?! Не говоря само за портретите. Относно паметниците – също. Докога ще търпим паметника на съветската армия-окупатор пред Софийския университет?!

Да, училището може и трябва да изпълнява своята роля на светиня. Но то е и място, което трябва да дава адекватни знания на учениците.

Реформата ще боли.

Но всички имаме нужда от нея.

Туморът трябва да бъде изрязан. Шаблоните трябва да бъдат премахнати.

Автор: Светослав Александров. Повече за автора – тук.

Advertisements