Photo : 6nine

Преди да разгърна основната си теза в тази статия, а именно че съвременният облик на църквата (като под „църквата“ ще разбирам най-вече евангелските общности в България) е анти-интелектуален, трябва да подчертая, че проблемът е доста по-дълбок. Българската култура е традиционно анти-интелектуална и докато е вярно, че Възрожденците и отците на национално-освободителното движение са били грамотни, тогавашната широка народна маса е била сходна на съвременната. Четете Христо Ботев – „Към брата си“ (Тежко, брате, се живее между глупци неразбрани), „Патриот“, „В механата“. Петко Р. Славейков е преживял много любопитна случка от предосвобожденска България, през 1845 година, когато в Михалци чува от местен селски първенец, че няма право като даскал да иска по-голяма плата от говедаря, понеже даскалът стои на сухо, докато говедарят гони добитък и го вали дъжд. Отношението днес не се е променило – учителите и учените получават ниско възнаграждение, а на власт е народнящината (популизмът).

Но не това ме ядосва най-много, а когато срещна същото отношение в църквата. Тук трябва да призная, че преди 10-тина години бях прегърнал модерния поп-атеизъм. Впечатлен от красивия изказ на Ричард Докинс бях почти готов да се превърна в негово копие, подобно и на някои образовани родни блогъри с висше образование (предимно биологическо). Някои мои вярващи приятели обичат си спомнят за дразнещото ми тогава поведение. Непрекъснато им задавах едни и същи въпроси – „къде са доказателствата за Бог“, „защо има зло“, „защо добър Бог ще изпрати някого в ада“ и т.н, поради което ме считаха за досаден. Но не защото целенасочено съм искал да бъда дразнител. А защото ако има нещо, което не мога да понасям, то е да задам конкретен въпрос и да получа уклончив отговор или отговор, базиран на незадълбочено познание. В случая това, което ме спаси от незавидната съдба да съм атеист-интелектуалец е, че най-накрая си намерих майсторите – една приятелка – българка, завършила психология в нашенски университет, и един приятел от САЩ – математик, успяха да ми изяснят отговорите на въпросите. Щастието ми се усмихна – съзнавам, че да попадне човек на такива хора в църквата е все едно да намери игла в купа сено. Уви, за съжаление не всички имат подобно щастие. Това, което е по-лошо (както пише У. Крейг в книгата „Разумна вяра“) – много хора от църквата имат въпроси за вярата, на които никой не може да им отговори и когато са конфронтирани от секуларната мисъл, те избират да следват пътя на неверието. Само че аз не смених неверието си с фанатична вяра – а подобно на писателя К.С. Луис, интересувам се от рационалната вяра и се занимавам с християнска апологетика.

Днес, години след като приех християнството като основа на своя живот, ми се налага да огранича сериозно контактите си и да преустановя временно взаимоотношенията си с някои хора, с които общувам. Трудно е да следваш пътя към Христос с друг човек, ако не сте заедно в изпълнението на най-голямата Му повеля. Исус бил често конфронтиран от враговете си по време на неговото служение. Случката в Матей 22:37-38 е особено показателна. Фарисеите са обичали да го изпитват и един от тях му задал въпроса – коя е най-голямата заповед в закона? „А Той му рече:Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум“. Това е голямата и първа заповед„. За мен е абсолютно непонятно как можеш да пренебрегваш един основен и важен аспект от тази заповед. Съвременната църква акцентира най-вече върху хвалението, върху емоцията, радостта в Божието присъствие, което е част от това да възлюбиш Бога със сърцето си.  Тя акцентира и върху покаянието, съзнателното следване на Господа през целия живот, устояване през времена на изпитание, което е част от това да възлюбиш Бога с цялата си душа. Но множество църковни общности са абдикирали от отговорността да възлюбят Бога с всичкия си ум. Като че ли папагалското четене на библейските текстове и запаметяването им е станало достатъчно. Малцина са църковните лидери, които активно призовават младите да изучават систематично богословие или да се занимават с апологетика. И единици са тези, които биха им препоръчали да започнат кариера в научната сфера, с идеята, че Бог се разкрива не само със Светото писание, но и чрез своето творение. Единици ли казах? От моя гледна точка това са нули – не познавам нито един църковен лидер, който да е окуражил друг човек да се занимава с природни науки.

Това е срамно и позорно. Чрез емоциите си човек може да стигне само донякъде в своята вяра. Това би била половинчата, непълна вяра.

Резултатът от набъбващия анти-интелектуализъм е, че църковните общности са започнали да се превръщат в сборища, където представителите им се замерват едни други с библейски стихове. Места, където се занимават с „вестникарска екзегетика“ – пречупване на популярните събития от днешно време през зазубрените библейски фрази, занимаване с конспиративни теории за края на света (микрочипове и всякакви подобни щуротии), гадаене кой е звярът от Откровение – дали папата, Доналд Тръмп или рептилите. Места, където псевдонаучни глупости като идеята за плоска Земя избуяват.  Места, където активно се плюе по науката и академичния свят. Наскоро четох един форум, няма да ви дам линк, за да не му правя реклама, само ви давам една кратка извадка от прочетените глупотевини: „съвременната наука не е нищо по-различно от сатанински култ. Това е религията на дървото на знанието с която сатана измами Ева“, „така наречените учени са богопротивници, защото реално те са свещениците на една друга религия, на един друг бог“, умопомрачителното : „аз с телескопи не се занимавам, нито градя убежденията си върху телескопи“.

На това трябва да се сложи точка.

Напълно съм наясно, че повечето християни не са призвани да бъдат представители в академичния свят – някои просто не проявяват интерес, а и не на всички хора Бог е дарил нужните заложби. На Божията нива има нужда от много работници и интелектуалците не са привилегировани сред тях. Но за съжаление грамотните, учените хора в съвременната църква се чувстват често пъти самотни или най-малкото не на място. Трудността идва от горепосочения факт, че да следваш Бог с всичкия си ум просто не е приоритет в църквата. Мислителите трудно се вписват в църковните общности, особено тези, в които анти-интелектуализмът звучи в прав текст от амвона. Много от тях се опитват да запълнят интелектуалната си празнота на други места, в други деноминации, сред католици или православни, дори в светските общности, защото там ги окуражават повече да използват мозъка си и не гледат на умствените им дарби с подозрение или даже с презрение.

Някои биха оспорили важността на интелектуалните занимания. Исус не е ли бил дърводелец? Апостол Петър и Андрей не са ли били прости и неуки рибари? Ето отговора ми по тези въпроси:

Първо – Исус, за разлика от апостол Павел, наистина не е бил част от интелектуалния елит. Но Писанията са категорични, че Исусовите познания са били изключителни : Йоан 7:15 „Юдеите бяха удивени и казаха: „Как е научил толкова много този човек, без да е ходил на училище?“ . Второ – Писанията са категорични, че Исус е проявял нетърпимост към лошото образование и когато е спорил, е използвал често думите: „не сте ли чели“?  „Не сте ли чели що стори Давид, когато огладня той и мъжете, които бяха с него„, „Или не сте ли чели в закона, че в съботен ден свещениците в храма нарушават съботата, и пак не са виновни.“ (Матей 12, 3, 5).  Трето – Писанията показват, че Исус е бил нетолерантен към несхватливостта и бавното разбиране – Марк 8:17 : „Исус знаеше за какво разговарят и им каза: „Защо разисквате за това, че нямате хляб? Още ли не схващате и не разбирате? Толкова ли са затъпели умовете ви?“ (в други преводи: „Още ли е закоравяло сърцето ви?“). Четвърто – Исус е умеел да си служи много добре с аргументативни методи : reductio ad absurdum (довеждане до абсурд), a fortiori (аргументация върху пропозиция), modus ponens (правило за извод в класическата логика).

Противно на това, което някои хора са склонни да смятат, християнството не е сляпа вяра (фидеизъм). Сляпата вяра означава да направиш скок в тъмното, пренебрегвайки всички доказателства за обратното. Това не е библейски метод, от него не са се възползвали Христос и неговите последователи. Напротив – библейската концепция е, че християнството е крачка на вяра, доверие в определени пропозиции, но само защото имаме разумни аргументи и доказателства в подкрепа на тези пропозиции. Един скок във вярата може да отведе човек във всяка възможна ерес, дори в някоя друга религия. Но християнството е различен тип вяра – имаме аргументи и свидетелства, с които можем да подкрепим твърденията в Писанията. Поради това християнството се различава от фидеизма, който, по дефиницията на философа Алвин Плантинга е: „изключително и основно разчитане само на вяра, придружено от постоянно очерняне на здравия разум“. Християнският фидеист казва: „Аз вярвам просто защото вярвам. Нямам нужда от и не търся причини за своята вяра в Бога“. Да бъдеш строг фидеист обаче не е никак разумна позиция, тъй както казва д-р Норман Гейслер : „Един фидеист или ще оправдае своята вяра или няма. Ако няма, тогава това е неоснована вяра, тъй като не може да претендира за достоверност (тъй като човешкото познание е основана вяра). От друга страна ако фидеистът предложи оправдание за своята вяра, тогава той вече не е фидеист, тъй като има аргумент или оправдание за своята вяра във фидеизма. С други думи фидеизмът или не е претендент за истината или се самооборва“.

Тук е и една от слабостите на модерния поп-атеизъм. Ричард Докинс твърди, че всяка вяра е фидеистична : сиреч, представлява сляпа вяра, а всеки вярващ е приучаван да вярва без да се съмнява. Аргументът му има смисъл доколкото много християни са фидеисти, пренебрегнали са разума си и не са готови изобщо да се аргументират (т.е. „вярвам и толкоз“). Но има и много християни, които могат да дадат оправдание за вярата си, дори и това да се сведе до „имах лично преживяване с Бог“.  Има и едно грамотно християнско малцинство (за съжаление наистина е малцинство), което може да даде различни рационални аргументи за съществуването на Бог: космологичен, морален аргумент, да приведе аргументи от историята в полза на Възкресението или т.н.

Но най-малко са тези, които са грамотни в природните науки. А това наистина е трагично. Време е християните да изровят главите си от пясъка, или от конспиративните канали в Youtube, и да започнат сериозно да се обучават в областта на биологията, физиката или някоя друга точна дисциплина. Оправдание за обратното няма. Една от основните причини, поради която все повече пастори, свещеници и лидери трябва да се запознават с точните науки е изключителното доверие, с което науката се ползва сред определен кръг от грамотни хора (които нямаме право да изолираме!) и безбройните технологични успехи, благодарение на които разполагаме с толкова много джаджи в ежедневието. Никой няма право да се скрие в пещера, защото вярва, че Земята е плоска. Това няма да й попречи да се върти.

Има някои хора, които подплатяват своето невежество и глупост с библейски стихове, пр. 1 Коринтяни 1:20: „Где е мъдрият? Где книжникът? Где е разисквачът на тоз век? Не обърна ли Бог в глупост светската мъдрост? Затова, след като светът не позна Бога чрез мъдростта си, Бог в своята мъдрост избра чрез „глупостта“ на посланието, което проповядваме, да спаси онези, които вярват„. Но когато апостол Павел е написал това, той не е омаловажил интелекта сам по себе си. Той по-скоро е подчертал, че първоначалното божествено откровение е необходимо, за да се стигне до спасително познание за Христос и че благодарение на човешката гордост и арогантност можем да счетем за неразумно да се покорим на Него. Божието откровение не е неразумно, но без да бъде подпомогнат, човешкият разум не може да стигне до него. Самият Павел е използвал логически аргументи в Деяния (17:16-31), когато се е препирал с епикурейските и стоическите философи. Никой няма да изгуби интелигентността си, нито ще извърши интелектуално самоубийство само защото е приел Святия дух в себе си, пише проф. Дъглас Груутъс от Денвър, Колорадо. Апостол Петър е предизвиквал слушателите си: „Бъдете винаги готови да дадете отговор на всеки, който ви разпитва за основанията за вашата надежда“ (1 Петрово 3:15-16).

Макар и мнозина да са склонни да си мислят, че „понеже Библията го казва, аз го вярвам и това решава спора“, християнството не може да бъде редуцирано до опростенческа теология и анти-интелектуалщина. Християните е редно да бъдат скромни, ограмотяващи се, грижещи се за своите събратя. Докато крайните фиделисти и библейски буквалисти са самоуверени, често пъти горди и нападателни, самоизолират се от останалата част на църковното тяло в своята „свръхдуховност“ и себеправедност. Да, някои хора имат чувството, че са жертви на светски конспирации, подкрепени от еди-коя си научна организация (най-често това НАСА). Тогава инстинктивната им реакция е да отрекат всичко, което светската мисъл ни учи. Отрицанието е най-лесното нещо. Но в отричането на всичко светско евангелското християнство е изградило мрежа от неделни училища, летни лагери, свои собствени колежи, издателства, които съдействат в това да се наложат „алтернативните факти“ и „алтернативната наука“. Ако още не сте разбрали, Земята наистина е плоска 🙂

„Скандалът на евангелическия разум е че няма кой знае колко останал евангелически разум“, пише Марк Нол в иконичната книга „Скандалът на евангелическия разум„.  „Евангелистите са се провалили съществено в подпомагането на сериозен интелектуален живот. Те са закърмили милиони вярващи в простите истини на Евангелието, но са изоставили университетите, изкуството и другите ареали на „висшата“ култура. Дори със своите прогресивни и културно изискани субгрупи, интелектуалният мускул на евангелизма е слаб“.

Трагедията е, че не винаги е било така. „Повечето от оригиналните протестантски традиции“, категоричен е Нол, „лутерани, реформирани, англикани, или са развивали интелектуален живот или са работили над теологически принципи, които биха могли (и често са го правили) да поддържат всепроникващо, даже християнско такова, интелектуално усилие. Близко до американската обстановка, пуританите, лидерите на евангелическото пробуждане на 18-ти век, като Джон Уесли, Джонатан Едуардс, и като добавим и стоиците на 19-ти век в Северна Америка като Франсиз Осбъри, презвитерианецът Чарлз Ходж, конгрешанът Моузес Стюарт, канадският презвитерианец Джордж Монро Грант, всички те са смятали, че усърдната и взискателна умствена активност е начин за прослава на Бога. Никой от тях не е вярвал, че умствената активност е единственият начин за прослава на Бога, даже не е най-висшата форма за прослава, но всички те са вярвали в разумната дейност именно понеже са били евангелски християни. За разлика от нашите духовни предшественици, съвременните евангелисти не следват задълбоченото мислене според стандартите на Бог, нито оформят разума си според най-далечните му обхвати съобразно християнските перспективи“.

Становището на Нол касае САЩ, но при положение че нашите лидери също се вдъхновяват от множество американски такива, българската църква е донякъде нейно отражение. Лошото е, че понеже, както споменах в началото на статията, българската култура е цялостно анти-интелектуална, лично аз не виждам повод за оптимизъм. Песимист съм. Интелектуалните светлинки сред родните църковни общности са задушавани и блещукат много слабо. Малцина са богословите с авторитет – може би най-яркото изключение на родния небосклон е Радостин Марчев. Надявам се в бъдеще, благодарение на организации като Български християнски студентски съюз (БХСС), да се появят повече личности в българския евангелизъм от академичния свят. Дали ще стане, предстои да видим.

Време е за нова реформация – интелектуална реформация. Но има ли кой да я направи?

Advertisements