Ако сте чели някога книгата „Делюзията Бог“ на Ричард Докинс, ще сте наясно с един основен сантимент на съвременното атеистично движение. Защо религията се радва на такова голямо незаслужено уважение? Защо поповете, пасторите и религиозните хора са тези, които трябва да се изказват с категоричност за основните житейски въпроси, включително и тези за морала? Откъде-накъде сме се съгласили да толерираме подобно неравенство? Защо да не са учените, които действително откриват факти за устройството на света? Не е ли редно тяхната дума да има по-голяма тежест? По определени причини аз смятам, че изследователи като Докинс имат предвид преди всичко природните науки, а не хуманитарните, най-вече защото е много удобно всеки да гледа от собствената си камбанария…

Но ето как би изглеждал един свят, в който представителите на точните науки имат монопол върху морала.

В съвремието е постигнато що-годе някакво крехко съгласие за това, че ако по време на бременност бъде открито някакво тежко заболяване, по-добре е да се направи аборт по медицински причини, отколкото да се роди човек, който цял живот ще страда. Казвам „крехко съгласие“, защото, дори и явлението да съществува, то е подложено на критики от определен кръг хора, най-вече такива с християнски разбирания, но те са малцинство и тяхното мнение не се счита за меродавно. За съжаление на този етап християните са загубили тази битка, тъй като правото на аборт не е обвързано с правото на живот на всеки човек, дори и нероден, а с правото жената сама да реши какво иска да прави с тялото си и никой няма право да я упреква за това.

Наскоро известният еволюционен биолог  и атеист Джери Койн, автор на блога Why Evolution is True, професор в Чикагския университет, публикува любопитна статия (източник). Койн се позовава и се съгласява с философа Питър Сингър, който подкрепя евтаназията в случай на тежки заболявания и смята следното: ако имаме право да абортираме ембрион, който има сериозен генетичен дефект, микроцефалия, спина бифида, тогава защо да нямаме право да евтаназираме ембриона след раждането?

Логиката на Койн е безпощадна: „Новородените бебета не разбират смъртта, не са съзнаващи като по-големите деца или възрастни, нямат рационалните способности за преценка (и ако имат сериозно умствено увреждане, никога не биха развили такива способности). Няма голям смисъл в това да одобряваш страданието на дете, което е обречено да умре или да живее един живот във вегетативно или ужасно болезнено състояние… (…) Сингър предлага, че трябва да бъде позволено, със съгласието на родителите и докторите, животът да бъде приключен с една инжекция. Съгласен съм с това“.

Надявам се, че сте забелязали очевидната пукнатина в логиката на Койн: ако едно дете се роди с толкова сериозно умствено увреждане, което не му позволява да развие рационални способности за преценка, то тогава не би осъзнало своята болка или страдание. Така че ми се струва, че също както по въпроса с абортите, тук проблемът отново избягва правото на всеки човек да живее. По-скоро си мисля, че моралната обосновка за детеубийството е родителите на детето да бъдат освободени от техния товар и да не се наложи да обгрижват болен син или дъщеря.

Атеистите хич не обичат т.нар. аргументи по наклонената плоскост, които често биват използвани от вярващите. Аргументите по наклонената плоскост имат следната конструкция: от А следва Б, то тогава от Б следва В, от В следва Г… тогава не бива да допускаме А, за да не получим Г.

Там е проблемът, че в една динамична среда, каквато е обществената, „наклонената плоскост“ работи. Вече виждаме какво се случва години след като започна легализацията на гей браковете. Хомосексуалните двойки казват: окей, ние сме възрастни хора, кои сте вие, че да следите какво правим под чаршафите? Искаме да не сме преследвани и настояваме за права, подобно на хетеросексуалните двойки. Добре, хубаво. Допуснахме го… Но веднага след гейовете, за права настояха и педофилите. Те също казаха: не бива да ни имат за престъпници, не сме виновни, че сме такива. Първата такава педофилска организация беше NAMBLA в САЩ. И не бяха единствените. Появи се ефекта на доминото: стигна се до преосмисляне на брака, до преосмисляне на традиционните ценности, та чак до преосмислянето на пола, което кулминира до безумието някои родители да не задават половата определеност в документите на детето си, а му позволят като порасне да каже дали е мъж, жена или нещо средно. Стигна се и до заветния 12-ти юли 2017 година, когато работещите в Лондонското метро получиха указания да спрат да използват израза „дами и господа“, за да не се обидят тези, които нито се определят за дами, нито за господа… Да – сбъдват се някои от най-големите кошмари на традиционалистите, но това е нещо, за което предупреждаваха от години – а именно, че в борбата за правата, дори и да няма пряка връзка между А, Б, и В, от А наистина ще последва Б, а после В.

Но както забелязваме, самият проф. Джери Койн използва аргумент тип „наклонената плоскост“. Ако ние позволяваме да убиваме ембриони поради генетични заболявания, защо да не позволим убийството на малки деца поради същата причина? Доколкото знаем, кортексът на бебето все още не е достатъчно добре развит, бебето не е все още самоосъзнало се, тъй че родено или не – все тая. Но ако тръгнем по тази логика, докъде ще стигнем? Дали няма да започнем да оправдаваме убийството на възрастни хора с невродегенеративни заболявания като Паркинсон и Алцхаймер? Така или иначе тези хора вече не могат да се грижат за себе си, не осъзнават състоянието си и са само в тежест на роднините си. Ще приключим ли даже с това? Дали няма да започнем да убиваме хора в кома, само защото не са в съзнание и не могат да вземат решение за себе си? Всъщност… дали някой ден няма да ме убият и мен в съня, възползвайки се от отслабналата ми мозъчна активност?

Вижте страховития ад, до който ни води атеизмът!

А може ли да предотвратим този ад? Как да се аргументираме?

Най-честият контра-аргумент, използван масово от вярващи-християни, е този за душата. Ако имаме душа, тя не започва ли от момента на оплождането и не продължава ли да съществува до момента на смъртта, след което преминава в друга форма (рай, ад и т.н..)? Но уви, научният редукционизъм сложи точка на подобна аргументация.  Нашето самоосъзнаване не е нищо повече от онова, материалното, което е в нашия мозък. То започва известно време след като сме се родили и продължава до нашата смърт… или до заболяване, което ще го унищожи напълно… Няма нищо по-различно от това. Раждаме се, самоосъзнаваме се, умираме и със смъртта на мозъка преставаме да съществуваме… Никакъв задгробен живот, никаква надежда след смъртта, нищо… Лишени сме от възможността да използваме аргумента за „душата“, защото според доктрините на секуларизма науката е тази, която разбира как функционира светът и такива неща като „души“ и „духове“ не съществуват!

Адът на атеистичния рационализъм не се изразява само в това, че точните науки са започнали да добиват монопол в аргументацията кое е морално и кое не. Той се изразява и в това, че хуманитарните науки са изтикани в ъгъла, а изкуството е тотално обезценено. То вече не е носител на някакъв божествен смисъл. Привърженици на съвременното изкуство и някои творци смятат, че то не е задължително да носи какъвто и да е смисъл. Оплаквате се, че съвременното изкуство не е толкова добро, колкото това на предишни класици? Свиквайте с това!

Но как ние като вярващи бихме могли да подходим?

Струва ми се, че най-разумно е като определим границите, които имат както науката, така християнската вяра, и като настояваме тези граници да е спазват.  Великата сила на науката е в научния редукционизъм, но прилагането му във вярата е не просто противопоказно, но и опасно.

Методологическият редукционизъм представлява обясняването на цели системи в контекста на техните индивидуални части. Типичен пример за редукционизъм е свеждането на живота като функция на гените, според описаното в „Себичния ген“ на Ричард Докинс. Редукционизмът има огромна сила в това да обяснява законите, на които се подчинява природата. Същевременно най-голямата слабост при прилагането на редукционизма е най-ясно видима в модерния атеизъм – атеистите редуцират всяка форма на вяра до сляпа вяра, религията – до догматизъм, лицемерие и нетолерантност, а Бог е редуциран до зло и садистично същество. Популярната дефиниция на Докинс за старозаветния Бог („Богът на Стария завет е безспорно най-неприятният персонаж в цялата литература – ревнив и горд от това, злобен, несправедлив, непростителен маниак на тема контрол, женомразец, хомофоб, расист, детеубиец, геноциден, филициден, зловреден, мегаломаничен, садомазохист, капризен дерибей) представлява класически пример за редукционно мислене на теологични концепции (източник). В момента, в който човек стигне до краен редукционизъм, престава да вижда глобалното.

Великата сила на християнската вяра е в холистичния подход към Бог и сътворения свят. Библията ни учи, че има области, в които редукционизмът е напълно неприложим и понякога се налага да бъдат разрушени редукционистични модели, за да можем да погледнем цялата картина. Типичен пример за това е описаното в книгата „Йов“. Йов е спазвал строго определен модел за устройството на света: живееш праведно, ще благоуспяваш и няма да страдаш, не живееш праведно – ще страдаш. Йов е бил праведен човек, но въпреки това бил подложен на страдание. Когато Бог му отговорил, Той решил не да потвърди, нито да подобри неговия редукционистичен модел за съществуването на света, а да отвори нова перспектива за един твърде широк и непознат свят. Йов успял да осъзнае това в собствения си живот.

Затова не е проблем да признаем, че има въпроси, на които християнската църква няма отговор и е опасно да редуцираме тези въпроси до прости модели. Библията мълчи относно това какво се случва с едно абортирано бебе и дали някой ден ще видим  неговата душа сред райските градини. Всички учения на Исус касаят спасението като вяра в Сина, изпратен ни от Отец. Но това е валидно само за самоосъзнати, пораснали, разумни хора. Не можем и нямаме право да направим каквито и да е изводи за съдбата на абортирани ембриони, новородени деца и до каква възраст едно дете е невинно и няма нужда от изповядване на вяра в Исус, за да иде в рая. Всички опити за отговори на тези въпроси представляват опасен редукционизъм – има случай с майка на име Андрея Йейтс, която е убила децата си преди да достигнат до определена осъзната възраст (поради това, че нейната църква е проповядвала, че след тази възраст те трябва да се покаят, за да се спасят, а преди това, ако умрат, биха отишли в рая без покаяние) (източник). Но за нас като вярващи би бил достатъчен комфортът да знаем,че Бог е Бог и той е наясно със всичко, което става в света.

Междувременно не е работа на вярващите да оспорват това, което науката открива за света. Смятам за глупаво постоянното отхвърляне на утвърдени научни факти, било то еволюционната теория, произхода на човек или формата на Земята. Науката може да даде важни отговори, включително по въпросите как функционира нашият мозък и какъв е механизмът на съзнанието. Но винаги трябва да имаме предвид, че науката е ограничена по метод – методологическият материализъм изключва обяснения, свързани с нематериални причини – например Бог, духове, паранормални явления и т.н… Сиреч, винаги трябва да сме отворени към възможността науката да не е в състояние да обясни цялата истина за света.

С оглед на казаното по-горе всеки си има право на мнение – атеистичните учени безспорно имат право да се изказват по всякакви въпроси, в това число и за човешкия морал. Хубаво е обаче от време на време да бъдат шляпвани през пръстите с линийка, когато прекрачват границите на собствените си възможности.

Светослав Александров е бакалавър, магистър и доктор в областта на биологичните науки. Автор е на фентъзи книгата „Сред пясъците на Саркания“. Списва сайта КОСМОС БГ за популяризиране на космонавтика.

Advertisements