Той е писател, създател на великата фентъзи поредица „Хрониките на Нарния“. Той е учен от Оксфорд, медиевист, литературен критик, лектор и същевременно богослов и християнски апологет. Той е К.С. Луис – име, което днес е достатъчно известно и сериозно, име, което трудно се пренебрегва с лека ръка от атеистите и агностиците. Благодарение на хора като К.С. Луис богословието е на своето естествено място в академичната среда.

В тази статия искам да ви разкажа за човека Клайв Стейпълс Луис и защо неговите творби в областта на християнската апологетика продължават да са актуални и до ден днешен. Накратко казано, защото аргументите на модерните атеисти като Ричард Докинс, Сам Харис и Кристофър Хитченс са всъщност… стари аргументи, които отдавна са разгледани и оборени от богослови като Луис. Но трудно е да разберем този автор, без да познаваме неговия житейски път.

К.С. Луис е роден през 1898 година в Белфаст. Вероятно най-същественото събитие от ранния живот на автора е смъртта на майка му.  Флоранс Луис си отива от рак когато той е едва на девет години. Събитието се оказва травмиращо за младия Клайв Стейпълс и по-късно той ще напише, че от този момент нататък пълнотата на щастието завинаги изчезва от живота му. И по-късно ще преживее радостни моменти и удоволствия, но, както споделя в „Застигнат от радостта“, големият континент е потънал завинаги, отсега нататък е свидетел само на островчета сред океана… В един миг К.С. Луис губи не само майка си, но в известен смисъл и баща си – Албърт Луис никога не успява да преодолее смъртта на съпругата си и изпраща двете си малки деца, Клайв и Уорън, в пансион.

Луис преминава през известен период на влечение към езотериката и окултизма, но това не продължава дълго – младият ученик е скептик по природа. Клайв Стейпълс просто не може да понася да гледа как хората мислят и вземат решения на базата на емоции, а не на логика. Той не може да понася и тези, които не са прецизни в логиката. К.С. Луис в продължение на дълго време се самоизолира сред купища книги и трупа познания. В началото на Първата световна война получава шанс да бъде обучен от частен учител – Уилиам Къркпатрик, който е рационалист и атеист. В „Чудесата“ Луис ще опише Къркпатрик като „упорит, сатиричен атеист, който го е научил как да мисли“ и споделя, че винаги ще е благодарен за уроците му. Къркпатрик е и прототип на литературния персонаж проф. Кърк от „Нарния“.

Този бекграунд е изключително важен, тъй като Клайв Стейпълс дори и след приемането на християнството не загърбва критичното мислене, нито заменя рационалния атеизъм със сляпа и фанатична вяра. Напротив, Луис определя християнизацията си като „най-колебливото обръщане в цяла Англия“.

В атеистичните си години К.С. Луис е разглеждал Евангелията по същия начин, по който е виждал Гръцката и Скандинавската митология – като митология, която не е историческа и на която (за разлика от езическите митологии) й липсва красота. Два основни фактора пречат на Луис да приеме християнството. Първият е свързан с наличието на умиращи и възкресяващи се богове в езическия свят, които карат автора да приеме, че християнството не е нищо повече от копиране на по-древни религии. Вторият е т.нар. „аргумент от лош дизайн“ – Вселената е твърде жестока, не е перфектна, за да има зад нея разумен творец.

През 1917 година К.С Луис постъпва като студент в Оксфорд и на практика след това никога не го напуска. По-късно, през 1925 г.  започва работа в Модлин, един от съставните колежи на Оксфорд. На следващата година Луис преживява съдбовна среща с британския философ Томас Уелдън, който по това време също работи в Оксфорд. Уелдън е атеист, но споделя следното пред Луис: доказателствата за историчността на Евангелията в Библията са забележително силни. „Цялото това нещо… за умиращия Бог, изглежда като че наистина се е случило веднъж“, твърди Уелдън. Това поразява Луис – ако най-големият от големите атеисти за времето си допуска подобно нещо, кой е той, че да отхвърля възможността Бог наистина да съществува?

В резултат на натрупаните към този момент сведения Луис престава да вижда християнството просто като копиране на древни религии. Не бива да ни изненадва, че и в други вярвания е имало възкресяващи се богове. „Но това не е разлика между фалша и истината“, пише той. „Това е разликата между реалното събитие от една страна и мечтите и предчувствията на други“.

И все пак Луис не стига до това заключение веднага. Преобръщането му към християнството става на базата на книги и под влиянието на някои много близки негови приятели. През 1930 година се оформя литературен клуб, състоящ се от самия К.С. Луис, Дж.Р.Р. Толкин (днес известен като автор на „Хобит“ и „Властелинът на пръстените“), Адам Фокс, Хюго Дайсън, Чарлз Уилиамс и братът на Клайв Стейпълс, Уорън Луис. Дотогава вдъхновен от литературните си проучвания, К.С. Луис лека полека преминава от атеизъм към теизъм. Но все още не и към християнство. Луис смята, че има нещо подобно на универсален дух, но не точно – всъщност по това време позициите му са твърде объркани. Той доста често спори с Толкин за вярата (Толкин е католик) и нарича християнството „митът за Христос“.

Но когато започва да проучва Евангелията сериозно през призмата на критичното мислене, Клайв Стейпълс е изненадан – те не звучат като художествена измислица. Авторите им не изглеждат да са притежавали необходимото въображение, за да са успели да съчинят цялото това нещо. Нещо повече – Евангелията по-скоро звучат като доклади на действителни събития, отколкото като художествени разкази.

На 19 септември 1931 г. Дайсън, Толкин и Луис се събират на среднощна разходка и поемат съдбовен разговор за митовете. По това време К. С. Луис все още смята, че митовете са си просто митове, не може да има нищо историческо и вярно в тях. Толкин обаче успява да го убеди, че всъщност митовете представляват начин, по който Бог подготвя почвата за християнството. Историите за възкресението в предишните религии са били просто предшественици на истинското възкресение на Исус. Християнството представлява един завършек на съществуващите митологии. Благодарение на усилията на Толкин и Дайсън, К.С. Луис три дни по-късно приема християнството.

Само в рамките на християнството К.С. Луис намира адекватен отговор за наличието на страдания в света и защо Вселената изглежда толкова несправедлива. „Моят аргумент срещу Бог беше, че Вселената изглежда твърде сурова и жестока. Но откъде тогава съм придобил идеята си за правилно и неправилно? Един човек не нарича една линия крива, освен ако има някаква идея какво представлява правата линия. С какво съм сравнявал Вселената, когато съм я наричал жестока? Така чрез самото действие да доказвам, че Бог не съществува (с други думи, че реалността е безсмислена) се оказах принуден да защитавам, че една част от реалността, а именно моята идея за справедливост, е истинна. Атеизмът се оказва прекалено прост. Ако цялата Вселена няма смисъл, не би следвало да можем да откриваме, че няма смисъл“, пише Луис в „Обикновено християнство“. А страданието само по себе си не е безсмислено – „Бог ни шепне в нашите удоволствия, говори ни в нашата съвест, но в нашите болки той крещи“.

К.С. Луис радикално променя начина, по който апологетите защитават християнската вяра. По същия начин, по който Луис е изследвал дали езическите корени са съвместими с християнството, така е разучавал дали философските предиспозиции на модернизма са адекватен начин за търсене на истината. Накратко казано, това е големият конфликт между религията, която лежи на дедуктивна логика, и науката, която лежи на индуктивна. Дедукцията на християнската мисъл идва от това, че има априори предположения, които трябва да бъдат взети като даденост (например съществуването на Бог, авторитетът на Библията и т.н.). От друга страна модернизмът залага на това, че всички изводи, които трябва да направим за устройството на света, трябва да бъдат базирани на емпирични наблюдения, за да са обективни.

В своите творби К.С. Луис отрича модернистическата индукция и я обвинява в скрита форма на дедукция. Например модернистите, които непрекъснато търсят „природни“ или „рационални“ обяснения за чудесата в Библията, не провеждат своето проучване обективно. Напротив, те приемат като даденост философската предиспозиция, че чудеса не се случват, след което рационализират и дават някакво „научно“ обяснение за природата на въпросното чудо.

К.С. Луис е брилянтен апологет и учен, но същевременно не е чужд на нашите проблеми, с които се сблъскваме в ежедневието. Почти всички от нас, когато сме си намирали партньор и сме встъпвали в брак, сме срещали неодобрение от страна на приятели, даже те са се отчуждавали от нас. Същото се е случва  и с Клайв Стейпълс, когато се жени за Джон Дейвидман. Тя е бивш комунист и атеист, но се отрича от тези идеологии в момента на приемането на Христос. Независимо от това много от неговите приятели не одобряват брака. Въпреки всичко К.С. Луис съумява да види прогледне под покривалото на стереотипите и очакванията на другите и се привързва към тази жена. За съжаление бракът не просъществува дълго, тъй като Джой се разболява от рак на гърдата с метастази по цялото тяло. Това довежда до преждевременната й смърт през 1960 година, само три години след бракосъчетанието. Смъртта на Джой е един от най-големите удари в живота за К.С. Луис и той отново преосмисля християнската си вяра.

Луис губи съпругата си цели 20 години след като е написал една от най-иконичните си книги за страданието – „Проблемът болка“. В тази книга той защитава тезата, че наличието на болка в света при хората и при животните не е достатъчна причина да се отхвърли вярата в мощен и добър Бог. През 1961 година, когато е минала година от смъртта на Джой, Луис публикува книгата „Наблюдаваната тъга“. Книгата първоначално е издадена под псевдонима Н. Клърк (за да не правят хората асоциация с негативизма около брака на К.С. Луис) и после е преиздадена през 1963 година след кончината на Луис под истинското му име. Оказва се, че въпреки възможността на теория да бъде съвместено съществуването на добър Бог с наличието на страдание, много е трудно да проявяваш вярата си на практика, когато наистина страдаш. В „Наблюдаваната тъга“ Луис разказва за гнева, който е изпитвал към Бог след смъртта на Джой. Но въпреки това той е преодолял този гняв и преживяното трансформирало вярата му по уникален начин.

Голяма част от разказаното в „Наблюдаваната тъга“ е шокиращо дори за християните. „Смъртта на любим човек е ампутация“, пише Луис. „Никой не ми е казвал, че скръбта прилича толкова много на страха. Не съм уплашен, но усещането е като уплаха. Същите пеперуди в стомаха, същото безпокойство, прозяването… продължавам да преглъщам“.

Какъв е последният урок, който научава Луис за вярата си в Бог в момент на голямо страдание? „Бог не се е опитвал да експериментира с вярата или любовта ми, за да разбере какво е тяхното качество. Той е знаел какво е то. Аз съм бил този, който не е знаел. В такова изпитание Бог ни поставя едновременно на подсъдимата скамейка, на свидетелското място и на мястото на съдията. Той винаги е знаел, че моят храм представлявал просто къща от карти. Единственият начин, по който е успял да ме накара да осъзная този факт, е като го събори“.

„Раят ще разреши проблемите ни, но не като ни покаже как да съвместим очевидно противоречивите си представи. Представите ни ще бъдат изметени изпод краката ни. Тогава ще осъзнаем, че всъщност никога не е имало някакъв сериозен проблем“, смята писателят.

Advertisements