Едно време бяхме изключително креативни в изготвянето на плакати … и в пърформънсите.

Измина достатъчно дълъг период от времето от последните избори до днес. Бях си дал известна почивка от всякакви обществени прояви и следях настъпващите процеси дистанцирано. Т.нар. „традиционна десница“ е вън от Парламента. Изчетох много мнения, становища, анализи. Повод да напиша тази дълга статия беше поредицата от публикации в портал „Култура“ на проф. Калин Янакиев за това какво се случи през последните няколко години и какви са причините за разпада на „традиционната десница“. По мое мнение някои от точките на професора са изключително точни, но в други сериозно бърка и аз се опасявам, че измежду анализите (негови и на други хора) съществува риск да се размие и дори подмени историята в периода между 2013-2017 година. Разбира се, не мога да претендирам да имам монопол върху истината. Въпреки това като човек, който участваше активно в протестите срещу правителството на Орешарски през 2013 и 2014 година (както през първоначалния „бурен“ период, така и много по-късно, когато затихваха и бяхме останали няколкостотин души) се чувствам длъжен да изложа своята гледна точка. Не мога и да твърдя че гледам безпристрастно на нещата – през 2013 година излязох със своите искания, имах своя визия за това как трябваше да се развият събитията. И все пак се надявам, че писаното в този текст ще бъде от полза за някои от читателите.

Преди да пристъпя към това, което видях, преживях и чух, трябва да започна от няколко месеца по-рано преди летните протести. Тогава имаше едни други протести, т.нар. „февруарски протести“. В тези протести аз не участвах, така че моята гледна точка за тях е от тип „втора ръка“ – на базата на преживяното и чутото от други или от прочетеното в медиите. През месеците и годините след тяхното случване се наложи едва ли не като консенсус, че тяхното провеждане е било инициирано и дирижирано от противниците на Борисов, най-вече БСП и ДПС и благодарение на оглавяването им е дошло правителството на Орешарски. Не мога да отрека, че е имало такава намеса. Но да се редуцират февруарските протести само до това би било не просто неправилно, но и по мое мнение дълбоко неморално. Неправилно, защото една партия много трудно може да изкара наведнъж десетки хиляди души на улиците в един-единствен ден (видяхме какво представляваха „контрамитингите“), а какво да кажем за дните по-късно. И неморално, защото февруарските протести бяха породени от дълбоко отчаяние на хората, от недоволство към високите сметки за ток и ЕРП-тата, към неспособността на правителството  Борисов 1 да се справи със ситуацията като следствие се стигна до крайни ситуации – хора се самозапалваха публично.  Това е много тежко политическо наследство и по мое мнение дори и да има правителства на Борисов номер 1, 2, 3, 4, 5, ако ще и 100, не смятам, че трябва да се игнорира с лека ръка. Лицата от партия ГЕРБ трябва да покажат поне елементарна съпричастност и покаяние.

Лично аз не участвах във февруарските протести, защото не бях съгласен с някои от мерките, издигнати от лицата им – в частност да има пълна национализация на ЕРП-тата и всичко да мине под шапката на НЕК. Това за мен са леви искания и противоречи на моите разбирания – напротив, трябва да има още по-голяма децентрализация и конкуренция. Независимо от лявата вълна (и дори последващото яхване на протестната вълна от БСП) имаше някои мои дясномислещи познати, които участваха във февруарските протести, а по-късно и в протестите срещу Орешарски. Голяма част от издигнатите през февруари политически послания имаха крайно негативен заряд – „Долу политиците“, „Не на партиите“ и т.н.

Но дори и последното предложение (за забрана на партиите) да е нереалистично и опасно за демокрацията,  диагнозата беше поставена още през февруари 2013 година: Старият политически елит се провали напълно и не може да му бъде даван нов шанс.

Нарочно започвам с този разказ, защото макар и протестите срещу Орешарски да бяха започнали в една друга светлина, а превръщането им в многохилядни стана след избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, тези протести бяха естествен продължител на февруарските по дух – беше достигнато т.нар. tipping point (повратна точка) в обществото – едно недоволство срещу политическия елит като цяло, срещу неговата неспособност да се справи спрямо най-големите предизвикателства в нашия живот – да се раздели властта от олигархичните кръгове, да се сложи точка на задкулисието и непрозрачните сделки.

Това веднага определи началния облик на протестите срещу Орешарски – да, в тях имаше и симпатизанти на ГЕРБ, и на традиционно десните партии, и представители на „Зелените“, но имаше и много неполитизирани участници (поне до онзи момент бяха такива). Искам да подчертая много ясно, че в началото беше абсолютно немислимо да се издигат партийни лозунги, партийни знамена, партийни послания. Не се гледаше с добро око на тях по понятна причина – защото диагнозата за проваления политически елит вече беше поставена. Под един общ знаменател бяха попаднали всички според библейския принцип, описан от ап. Павел в Римляни: всички вкупом съгрешиха и станаха непотребни.

Така че проф. Янакиев е прав в частта си, че заради симпатизантите на ГЕРБ на протестите не беше допуснато освиркването на тяхната централа. Това  безспорно е така. Но понеже те не бяха в „ядрото“ на протеста, тъй като протестът нямаше „ядро“, никога не беше допуснато той да бъде използван за нуждите на тяснопартийни интереси.  Спомням си много ясно какво се случи през септември 2013 година, когато Цветанов с група депутати от ГЕРБ излезе пред загражденията. Това доведе до крайна дистанция на една съществена част от протестиращите и тотално нетолериране на политизирането от страна на ГЕРБ.

Но да се върнем на Реформаторския блок и неговото възникване по-рано през лятото на 2013 година. Това е моментът, който проф. Янакиев пренебрегва и тук трябва да обърна внимание на това. Гражданският борд не беше просто „гарант“, че десните политически структури ще изпълняват волята на протестиращите (източник). Той беше и „свръх“ това. Редно е да напомня, че ранният реформаторски блок беше много различен от добилия впоследствие коалиционна структура – то беше едно ударно обединение на всякакви опозиционни партии – не само ДСБ, не само ДБГ и СДС, но и партията Нейнски – Синьо единство, както и дори „Зелените“. Идеята беше при незабавно възникнали предсрочни избори да има нещо като силен юмрук, който евентуално да влезе в Парламента и да разбие модела на останалите партии, крепящи статуквото. Но има и още нещо – протестът като цяло не подкрепяше Реформаторския блок и неговите лидери – те също бяха под общия знаменател на провалилия се елит. И за да не се сбъдне най-големия страх на мнозина – да стане Гошо, че да влезне Тошо, да реанимираме стари и провалени лидери на прехода, „свръх“-ролята на Гражданския борд се състоеше в това да гарантира, че Реформаторският блок ще бъде доминиран и управляван от ГРАЖДАНИТЕ, а политиците от старото поколение са просто ПОКАНЕНИ – те могат да участват като експерти, с безценните си съвети и опит, но не и да са в центъра на парада.  Не е нужно да напомням, че тази визия не се случи и че някои от старите политици преядоха с власт при кабинета Борисов 2.

Аморфният характер на протеста беше неговият голям плюс – никой не може да обвини протестиращата общност, че служи на една или друга партия. Имаше и някаква странна, непозната за протестите от новата българска история непоносимост към това да се издигат лидери и да им се дава трибуна – амбициите на кандидат-лидерите бяха набързо-набързо порязвани. Но този аморфен характер носеше и свой голям минус – неполитизирането доведе до провал в основното искане и не се стигна до навременна оставка на Орешарски. Скептиците непрекъснато задаваха въпроса – „Добре, тези ги сваляме, а кой ще дойде на тяхно място?“. Нежеланието да се даде категоричен отговор на питането доведе до много витиевати и неубедителни обяснения – даже, ако правилно си спомням, Калин Янакиев беше поддръжник на идеята, че един цикъл от нови избори и постоянната смяна на властта не е нещо лошо – ако на тези избори не се появи нов играч, то ще има нови избори, и след това пак нови избори – в един момент играчът ще се появи на сцената и смяната на властта ще стане естествено.

Осъзнаването, че премахването на БСП и ДПС от властта не може да стане без участието на ГЕРБ, дойде на по-следващ етап. След като Орешарски протакаше оставката в продължение на месеци, след като си задавахме непрекъснато въпроса „докога ще стоим на тоя площад?“, „докога ще обикаляме?“, не се стигна спонтанно до извода, че ГЕРБ може да са направили големи прегрешения, но са незаобиколим фактор – няма как, трябва и с тях. Всичко стана бавно и полека. Много късно Реформаторският блок започна да допуска, че единствен коалиционен партньор би бил ГЕРБ, но… при условия, ако се подпишат ясни споразумения и ако Борисов не бъде премиер, защото и той е участвал във властта и носи отговорност. Това бяха изисквания, продиктувани не от Реформаторски блок, а презумптивно дефинирани от дадената месеци по-рано диагноза през февруарските и утвърдена от юнските протести – че елитът се е провалил. Така формулирани нещата, изглеждаше, че граждански-дефинираният Реформаторски блок трябва да реализира само едни некордиални, дистанцирани отношения с ГЕРБ, отношения по принуда, при които трябва да бъдат предотвратени гафовете с Борисов 1 и да бъдат стимулирани само позитивите. Възприе се дори идеята, че в случай че ГЕРБ забави или провали опитите за реформи, Реформаторски блок трябваше да е достатъчно силен коректив, за да може да каже „край“ и да свали правителството. Ето защо поведението на късния Петър Москов, не говоря само за оставането му в правителството след бламирането на съдебната реформа, но и кордиалните и топли отношения между него и Борисов оставаха неприятен привкус. Реформаторският блок вече не може да използва нито опита, нито визията на Москов – той вече се предефинира като политик от ГЕРБ и има реализация само в рамките на ГЕРБ.

Поради горепосочените причини не мога да се съглася с проф. Янакиев, че най-голямата вина за настъпилите по-късно деструктивни процеси носят именно ДСБ и Радан Кънев. Радан, при всичките му грешки, които допусна през годините, беше най-верен на оригиналните идеи на протеста. Той най-последен се съгласяваше на компромиси именно поради презумптивно вдигнатата много висока летва от протестния дух. Не е ли по-добре да прескочим летвата, вместо да я смъкваме непрекъснато? Затуй мисля, че смъртта на Реформаторския блок започна в оная изборна нощ през 2014 година с признанието, че изискванията в стил Борисов да не е премиер е било предизборен трик. Оттук насетне РБ тръгна само надолу.

Но тук се връщаме към ГЕРБ. Не са ли те все още най-голямата партия? Нямат ли те правото да изберат премиер когото поискат, а качествата на Борисов като комуникатор с хората са безспорни, харизмата му е безспорна и може да говори неща, които се харесват на народа в най-широкия смисъл на думата?

Тук мнението на Янакиев се припокрива и с моето, а и с това на бившия депутат от ДСБ Борис Станимиров. ГЕРБ действително е партия на властта. Тя наистина има много силни позиции, много силни местни структури, ясна харизма, която „диша през властта“. Обещанието за власт привлича хората, а не толкова идеологическия й профил. Не можем да отхвърлим с лека ръка и непримиримите антикомунисти, които гласуват за ГЕРБ само за да не дойде БСП на власт. Все пак гаврите на лица от БСП преди последните избори, репресирането на дядовци от ДС, липсата на дълбоко покаяние, което събуди стария травматизъм и принуди тези антикомунисти да гласуват за ГЕРБ – това е нещо, за което проф. Янакиев е абсолютно прав! Но дори и ГЕРБ да има огромен потенциал, той е много далече от този, който имал някога СДС-ОДС. Не можем да отречем, че има огромен брой хора, които не просто не харесват ГЕРБ, но дори поставят тази партия наравно с БСП – и това се дължи на присъствието на лица в нея, чието отношение към комунистическия режим не е еднозначно. Много голяма част от тези хора изобщо не гласуват, те не подкрепят традиционно десните партии, понеже изпитват силна непоносимост към извършените в минало компромиси, колаборационизма, безкрайните скандали, провалените избори, миналите политики.  Отричането, че такива избиратели съществуват, е много сериозна грешка. Никой не обича да е изолиран и да няма представителство.

И тук стигаме до темата на дневен ред, коя постави протестът и произлезлите по-късно от него  организации и партии като „Правосъдие за всеки“, като „Протестна мрежа“, а и по-късно „Да, България“… Протестът постави като изискване провеждането на много дълбоки реформи, в конкретика радикална реформа на съдебната система.

Но радикалните реформи предполагат прилагането на радикални мерки, големи неудобства, риск от обществени сътресения, изправяне срещу конкретни лобита. Може ли ГЕРБ като партия на властта да изпълни тези реформи?

Аз съм голям скептик. Разбира се, радвам се, че при последните избори през 2017 година се стигна отново до формулировка, която изключва БСП и ДПС от властта. Колкото по-дълго са в опозиция – толкова по-добре. И поради това пожелавам успех на новото правителство и му давам ограничен (няколкомесечен) толеранс. Това по никакъв начин не променя скептицизма ми – волята за смели реформи изглежда отсъстваща, а Борисов като човек с нюх към дългото участие във властта надали би предприел нещо, което сериозно би разклатило стълбовете на обществото.

Не смятам обаче, че поставените искания от протестите през 2013 година са вече остарели и неактуално. Вярно е, външнополитическата през 2017 година е твърде различна от тази през 2013 година. Тогава все още не беше започнал конфликтът в Украйна, анексацията на Крим и военните действия в Донбас. Европа все още не се беше изправила пред сериозната бежанска криза. Режимът на Ердоган в Турция още не се беше бетонирал така здраво. Признавам, че тези сериозни промени поставят поне на дневен ред някаква форма на стабилност у нас, още повече, че в сравнение със Западна Европа, ние сме географски погледнато много по-близо до горещите точки. Може би това предполага засега и отстъпление от модела „избори до дупка с оздравителна цел, докато се появи нов играч“. Това не променя факта, че нашите проблеми си стоят и колкото повече стоят, толкова повече ще си стоим „недооправени“. Сегашното правителство прави заявка за 4-годишен мандат, но не вярвам, че това е реалистично. То се ползва с голямо доверие на Западния свят и на съществена част от избирателите, но ще може ли да постигне диалог с онази будна част от гражданите, които през 2013 година поискаха сериозни реформаторски мерки?

Все си мисля, че без нов играч на сцената трудно може да се стигне до положителна развръзка. Разбира се, „нов играч“ е твърде разтегливо понятие – какво означава това? Задължително ли думата „нов играч“ предполага нова политическа партия, ново политическо обединение от партии, нов надпартиен проект? За някои хора това е така и трябва да се започне наново и аз съм донякъде привърженик на тази идея. Но не можем да отречем, че е пълно с провалени проекти, като в последно време добавяме Реформаторски блок и (да, смея да го сложа в класацията) дори „Да, България“. За създаването на нов проект са нужни средства, време и усилия, изграждане на структури по места, печелене на обществено доверие. Всичко това е сложен процес, а резултатът (ако има такъв) идва бавно. От друга страна българските избиратели тласкат политиката към възобновяване на двуполюсния модел в стил ГЕРБ-БСП, дори и той да е базиран на осите „комунизъм-антикомунизъм“, „Европа-Евразия“. Това вероятно кара някои хора да смятат, че промяната ще настъпи постепенно и то не през разклащане на установения модел, а чрез утвърждаване на положените от него механизми. Подозирам, че и това е причината (или поне една от причините) за преливането на някои хора към ГЕРБ (Тома Биков) и Патриотите (Петър Николов) и смятам (трябва да призная), че е донякъде основателна причина и не трябва да сме чак толкова бързи да обвиняваме хората в партийно номадство.

Времето ще покаже кой е прав и кой е крив. Аз се чувствах длъжен да изложа своята гледна точка и се надявам, че път напред има. Но нека не забравяме откъде сме тръгнали. Младите кадри, напиращи да влизат политиката, трябва да познават добре и историята на България, но и своята лична история, защото иначе ще се превърнат в съвременно копие на Христофор Белокровский, който стига до висините на властта, но не помни времената, когато като дете се е качвал на прасето. Добре, да кажем, че 90-те години бяха нашето детство. От друга страна 2013 година беше нашето политическо тийнейджърство, нашият политически пубертет. Време е да излезем от него.

Advertisements