soul

В науката, казано накратко, има три големи битки. Една от тях се е водила в миналото, една се води днес и една предстои да се води в не чак толкова далечното бъдеще.

Първо, Николай Коперник през 16-ти век разбива завинаги илюзиите, че Земята е тази, която е в центъра на Вселената. По-късно Галилео Галилей успява със своите наблюдения да утвърди хелиоцентризма и се стига до момент през 1616 година, когато Инквизицията обявява това за това за ерес. Днес, векове по-късно, хелиоцентричния модел е утвърден и приет от обществото, църквата също го е асимилирала и макар че все още се срещат геоцентрици и дори плоскоземци, те са малцинство. Първата война е спечелена от науката.

Второ, идва времето на Чарлз Дарвин през 19-ти век и еволюционната теория. Тази втора война все още не е спечелена от науката. Макар че се срещат много сериозни богослови, които утвърждават, че няма конфликт между еволюцията и християнството, опозицията в днешно време е много силна, особено в САЩ.

Предстои времето на третата битка. Нейният час решително наближава. Вече се надигат гласове – първоначално плахо, после по-смело… и става ясно, че тази велика битка ще се води в областта на невронауката. Когато все повече учени започнат смело да твърдят, че няма такова нещо като „душа“, че всичко, което наричаме духовно, може да се обясни изцяло от биохимични и биофизични процеси в нашия мозък.  О, каква люта битка предстои! Какви спорове, какви караници! Как така нямам душа? Кои сте вие, че ще ми кажете? Аз усещам своето „себе“, своето „аз“! Няма как тази битка да бъде спечелена. Дори и вече масово хората да не вярват в богове,  голяма част от тях приемат съществуването на душата.

И въпреки това науката все още не се е произнесла ясно и категорично…

През 1994 година се провежда една знакова конференция в Университета Аризона – конференция, която по-късно се превръща в знакова за проблема относно съзнанието. Философът Дейвид Чалмърс изнася доклад, който по-късно ще му донесе световна слава. Той разделя проблемите, свързани с мозъка по следния начин – има доста лесни проблеми, които, ако учените разполагат с достатъчно време и ресурси, ще ги разрешат. Науката лесно може да установи как се съхраняват спомените. Лесно може да се установи какво ни кара да си отдръпнем ръката, когато я залеем с вряла вода. Това са лесните проблеми. Има само един-единствен труден проблем във връзка със съзнанието – защо, за Бога, всички тези сложни мозъчни процеси се усещат като нещо, което идва изотвътре? Защо не сме просто поумнели компютри? Защо имаме такъв комплексен вътрешен живот? Как мозъкът се справя с всичко това? През 2016 година най-доброто обяснение е, че човешкото съзнание е продукт на внимателно балансиран хаос в мозъка. Обяснение, което надали може да удовлетвори търсачите на отговора на въпроса. А дори и да отговорим на въпроса за това, което поражда съзнанието, още по-трудно можем да отговорим на въпроса за САМОсъзнанието, това, което ни кара да кажем думичката „Аз“.

Cogito ergo sum – „Мисля, значи съм“ – твърди френският философ Рене Декарт, който твори през 17-ти век. Същият този Декарт формулира проблема „разум-тяло“ – т.е. има два вида субстанции – духовна и материална. Духовната няма пространствено измерение, а материалната съответно не може да разсъждава. Разумът очевидно не може да се наблюдава отвън, той може да се наблюдава само отвътре, от съзнателния човек. Поради това Рене Декарт е на мнение, че разумът е нематериален дар от Бог.

Това схващане доминира сред човешкото общество докъм 20-ти век. Дотогава почти всички, както християни, така и нехристяни, учени и лаици, почти всички смятат, че разумът и тялото са две различни неща. През втората половина на 20-ти век и началото на 21-ви век обаче се налага друг светоглед. Науката открива, че активността на мозъка и активността на разума са изключително тясно свързани. Невроучените твърдят, че знаят много добре кои части на церебралния кортекс са отговорни за паметта, зрителното възприятие, емоциите, езиковия усет. Но това, което е още по-сериозно, е че в случай на определено мозъчно увреждане, учените много ясно могат да предскажат точно кои умствени способности на човек ще бъдат увредени. Именно поради тази тясна връзка между мозъка и ума много учени са започнали да приемат схващането, че няма такова нещо като „нематериална душа“. Раждаш се, живееш и когато умреш и мозъкът ти си замине, ти също така изчезваш, при това завинаги. А какво усещаш? Нищо, защото нямаш с какво да усещаш. Ще е както преди да си се родил.

За повечето атеисти това е напълно достатъчно. Вярно е, че науката все още не може да обясни ясно какво представляват съзнанието и самосъзнанието, но пък знаем, че мозъчната активност е тясно свързана с умствената активност. Малко е като в епизод на Саут Парк:

  1. Има мозък (който е отговорен за нашата умствена дейност)
  2. ?????????????????????????????????
  3. Има съзнание (което е свързано с мозъка)

Така де, знаем 1. и 3., но не знаем какво стои зад 2. Някои по-лековерни християни веднага биха опонирали – „Е, ние не знаем 2., науката няма как да обясни това, следователно там е Бог“. Мнението ми обаче е, че трябва да сме доста по-внимателни към подобно радикално изказване, защото това се доближава до провалената теология „Бог на дупките“. Всъщност този термин „Бог на дупките“ е измислен не от атеисти, а от богослови (не, Ричард Докинс не е измислил термина в „Делюзията Бог“) – още през 19-ти век евангелистът Хенри Дръмонд се кара на тези християни, които обичат да сочат с пръст все още необяснените от науката неща. Който твърди, че Бог се намира в тези „дупки“, все още необяснени от науката, той ще остане неприятно изненадан – в един момент науката ще обяснява все повече неща и божественото все повече ще отстъпва на обяснимото. Ще остане ли място за Бог?

И въпреки това покрай целия този спор има някои неща, които много трудно биха могли да се впишат в дефинирания от науката свят. „Аз съм толкова заклет привърженик на радикалния рационализъм, колкото и поредния материалист – нео-Дарвинист“, пише д-р Джеси Беринг. „През годините аз трябваше да сложа под „карантина“ (поради липсата на по-добра дума) някои аномални личностни събития, които инатливо нарушават моето собствено логическо разбиране за тях“. Беринг в случая ни разказва за т.нар. „терминално проясняване“. Зад този сложен термин стои интересен феномен. Защо се случва някои хора, които са болни от тежки невродегенеративни заболявания, моменти преди смъртта си да получат неочаквано проясняване, по време на което могат да разговарят с близките си и да си вземат последно сбогом? Доста по-сериозна статия (не научно популярна, а научна, публикувана в рецензирано списание) има в Archives of Gerontology and Geriatrics (източник). Списанието е престижно, има импакт фактор 1.97. Явлението е изключително любопитно особено при пациенти с Алцхаймер. Алцхаймер е много тежко заболяване, то води до видимо увреждане на мозъка и до тотално разрушаване на личността. Говорим за хора, които в продължение на години не показват никакъв признак, че отговарят на стимули. Не разпознават близките си. Не говорят. Нищо не правят. Просто лежат и вегетират. И изведнъж тези пациенти получават проясняване преди смъртта си. В гореспоменатата научна статия например пише това: „However, a few minutes before she died, she started a normal conversation with her daughter, an experience for which the daughter was unprepared and which left her utterly confused.“ Но как е възможно при такава степен на мозъчно разрушаване да има каквото и да е проясняване?

Лично аз се сещам се поне за няколко случая, с които съм се запознал в моя живот, при които броени мигове преди смъртта се случват странни неща, които много трудно бих могъл да обясня с пощурялата биохимия на умиращия мозък. Няма да влизам в конкретика, защото това биха били само мои думи и нямате никакво основание да ми вярвате. Затова ще ви огранича с горните две статии, научната и научно-популярната. Но заради ей такива подобни случки ми се чини, че алтернативната идея, която конкурира материалистичната, не е за изхвърляне – мозъкът сам по себе си не поражда съзнание. Той е негов приемник. Ако, разбира се, има мозъчно увреждане, това би довело до нарушения на личността, но зад всичко това все още може да стои нематериалната – нека да го кажем така – душа.

Това, че има корелация между мозъчната активност и умствена активност, не значи, че те са напълно идентични. Можем да направим следната аналогия: Извънземни попадат в стар дом, в който има прашасал телевизор, свързан с антена. Понеже извънземните нямат опит с такова устройство, те решават да проучат как то работи. Единият започва да бърника от задната страна на телевизора, а другият гледа на екрана и наблюдава ефектите. След известно време те стигат до извода, че ако махнат определени жици, изчезва синият цвят, ако махнат други жици, няма звук от високоговорител. Извънземните са категорични, че има перфектна корелация между активността и увреждането на определени жици и качеството на картината и звука. Изводът: работата на телевизора може да се обясни изцяло по начина, по който работят електрическите компоненти вътре. Но този извод би бил погрешен  – това, което извънземните не разбират, е че там някъде, скрито от тях, има телевизионна станция, която е отговорна за предаването.

Това, разбира се, е просто аналогия, която лесно би могла да бъде напълно погрешна. От една страна можем да се успокояваме с факта, че науката все още не може да даде ясна дефиниция за това какво представляват съзнанието и самосъзнанието. А можем и да потърсим комфорт в идеята, че мозъкът е просто приемник. Това ще ни вкара в известна уязвимост, защото лесно могат да ни обвинят: „Докажете, че мозъкът наистина е приемник“. Засега можем да се измъкнем – да, ние не можем да посочим такава мозъчна структура и Декарт е грешал, че това е епифизата – но пък и вие не можете да докажете какво точно представлява самосъзнанието.

Ние обаче не бива да се плашим от това, което съвременната наука ще открие, колкото и страховито да звучи. Не е задължително да се приема, че в необяснените от науката неща се намира Бог и така да попаднем в клопката на „Бога на дупките“. Далеч по-разумно е да приемем ограниченията, с които науката работи и че тези ограничения трябва да се спазват.

Науката е базирана на методологическия материализъм и това е най-сериозното й ограничение. Това е рестрикция на метода – накратко казано, не трябва да се правят предположения за наличие на нематериално. Всичко, което наричаме духовно, лежи отвъд обсега й. Преди време един мой колега-биолог и бивш съученик ме беше обвинил в лицемерие – как хем така съм се занимавал с наука, хем съм бил проповядвал. Това, че се занимавам с наука и прилагам материалистическа методика по никакъв начин не ме обвързва с философския материализъм, при който се отхвърля съществуването на свръхестественото, Бог и духовното измерение. Философският материализъм е частен случай на материализма. В историята на науката е имало много изследователи – Исак Нютон, Грегор Мендел, които са вярвали в Бог и трансцедентна реалност, но същевременно са прилагали материалистическата методика в научната си практика. Днес също има много учени, които са методологически материалисти при изучаването на Вселената, без това да им пречи да бъдат теисти. Типичен пример – астрономите във Ватикана. Поради тази причина съм скептичен към обвиненията на колегите, че т.нар. „нематериалистична невронаука“ е псевдонаука. Да, тя не е наука, но лично аз бих предпочел по-неутралния термин „ненаука“, тъй като в термина „псевдонаука“ отдавна се влага доста негативен смисъл. Има сериозни имена в академичния свят, които са напълно отворени към духовната реалност – напр. Марио Бюригард, PhD, Univ. of Arizona Някои от тях са на мнение, че дори е време да се придвижим към етап на пост-материалистична наука.

„Научният метод е неутрален относно въпроса за наличието на Бог, винаги е бил и винаги ще бъде“, казва проф. Алистър Макграт. Аз бих допълнил с това, че можем да разширим обсега към голяма част от нещата, които в живота определяме като духовни. Включително и за наличието на дух и душа. Науката може да се опитва да обясни какво представлява съзнанието. Философите могат да спорят дали то е обективно или субективно. За мен не е проблем да приема, че съществува нематериална намеса от Бог, който „прожектира“ души в нашите тела. Това е лично мое предположение, но нека не забравяме, че самото богословие не се е изказало категорично за съдбата на „душите“ след смъртта. Мартин Лутър, великият протестантски реформатор, е вярвал в т.нар. „спяща душа“ – след смъртта ти изчезваш напълно и се възстановяваш като личност с ново тяло в момента на Второто идване на Христос и Възкресението в Съдния ден.

Атеизмът и Християнството – това са две от множеството гледни точки, чрез които се мъчим да обясним защо светът е такъв, какъвто е. Атеистите лесно могат да кажат – ето, можем да обясним всичко посредством материализма, и няма нищо духовно. Но според Християнството нещата стоят по друг начин – това, което християните наричат на църковния жаргон грехопадение, всъщност представлява акт, чрез който хората са се отчуждили от Бога (Lennox, Has Science Buried God?). Атеистите дори не желаят да допуснат подобна вероятност. Преди акта на грехопадението човеците са имали възможност да виждат и да осъзнават Бог чрез своите собствени сетива – той е бил във видимото. След момента на грехопадение Бог и духовният свят са преминали в невидимото.  Духовният свят може да се преплита периодично с материалния и днес, но същевременно може и да остане скрит за науката – дори и само поради факта, че голяма част от тези преплитания са спорадични и неповторяеми. Ето защо всякакъв опит да търсим Бог, душа или нещо подобно чрез науката ще се посрещне с неуспех, без това да оспорва централните твърдения на християнството. А за останалото – който иска да вярва, да вярва. Който не иска – да не вярва. Негов избор.

Advertisements