Diado-dobriДядо Добри

През последните няколко дни нашумя новината, че дядо Добри е решил да се оттегли от светския живот и да заживее в Кремиковския манастир. Очевидно това е мястото, където 102-годишният човек, олицетворяващ правилно християнско поведение, е решил да прекара сетните си мигове.

Поводът да напиша тази статия е учудването ми от факта, че ако трябва да се замислим за примери за християни-образци в България, рядко бихме могли да се сетим за някой друг, освен за дядо Добри. Защо такива като него са толкова малко? Защо масовият образ за свещенослужител е лицемерен човек, който проповядва за скромност, а се кичи със златни ланци и кара скъпи коли? Защо бабата, която всяка неделя първа пристига на входа на църквата, е толкова злобна?

Приех християнството като житейска истина през далечната 2006 година, но почти веднага се разочаровах. Не толкова от трудните житейски въпроси като „защо има зло?“, „кому е нужно да има рай и ад?“, а най-вече от поведението на християните. В църквата видях умопомрачителни неща. Гледаш ги хората – едни такива мирни, хрисими, а същевременно злословят за теб, забиват ти нож в гърба, мъчат се да те разделят от най-близките ти приятели, осъждат те за щяло и за нещяло, никога не те изслушват. Виждал съм дори агресивни типове, които се наричат християни и могат да те заплашат и да ти налетят на бой. Това, което видях, беше достатъчно да ме отврати от всичко, което е свързано с християнската вяра, в продължение на близо 5 години.  Днес, когато отново съм в мир със себе си и верските си убеждения, аз не виждам много от нещата да са се променили. Лицемерието и клюкарството все още съществуват. Хората в църква в много отношения не са по-добри от светските. Тези, които не са посветени в християнството, се карат помежду си, християните също го правят. Хората от света се женят и се развеждат, но виждаме и християнски бракове да се разпадат.

Разсъждавайки по темата не можем да обърнем внимание на един логически парадокс. Да смяташ, че християнството е невалидно, защото християните не живеят според ученията на християнството и това само по себе си омаловажава самите учения на християнството, е абсурдно. Ние мерим делата на хората спрямо ученията на християнството. Защо трябва да отхвърляме мярката поради това, че мнозина не успяват да се вместят в нея? В мярката ли е наистина вината?

И все пак трябва да се намери причина за това защо християните като цяло не винаги са толкова добри, колкото на другите им се иска. Защо те не успяват да се впишат в мярката.

Първо обаче трябва да подчертаем, че трябва да се прави разлика между очакванията на хората за поведението на християните и самите библейски изисквания относно това какво трябва да бъде това поведение. Защото разлика има. Най-общо казано, хората очакват християните да са кротки, да говорят меко, да бъдат по-скоро овчедушни и да не бъдат настъпателни (защото нали Исус ни учи като ни плеснат по бузата, да се обърнем на другата страна). Това съвпада и с общата представа за Исус – масово хората си мислят, че Исус е бил един благ човечец, гушкащ агънца, и понеже е бил твърде благ и родил се в мракобесни времена, затова са го разпънали на кръст. За това вече съм говорил в този блог (източник). Но Исус Христос определено не е бил мекушавичък.  Мекушавите хора не ги разпъват мъченически на кръст. Да, Исус е бил чувствителен, състрадателен, прощавал е на хората и е обичал децата. Но не е бил нито мек, нито любезен. Напротив, бил е твърде радикален. Никога не е търсил консенсус или средно мнение. Бил е абсолютист. Нещо повече – той е бил най-големият враг на религиозното лицемерие и никога не се е свенял да нарича свещениците „лицемери“, „змии“ и „рожби ехидни“.

Що се касае до учението за това „да не се противим на злото“, да „обръщаме другата буза“, както казва уважаваният професор Калин Янакиев (източник), това са най-неразбраните, най-изопачаваните, най-взиманите извън контекста думи на Исус Христос. Напротив, неговото искане „да обръщаме другата буза“ или като ни съблекат, да дадем и другата дреха, не представлява пасивност и примиренчество, а парадоксален тип активност със съвсем различен смисъл от този, който вменяват светските хора. Т.е. ударят ли те, ти не се примиряваш, а правиш нещо „свръх“ това, обръщаш другата буза. Ние разглеждаме Библията като съвкупност от стихове и притчи и смятаме, че те са достатъчно обяснителни сами по себе си, но това не е така. Трябва да се има предвид целия контекст на цялостното евангелие и цялостния образ на Исус Христос. Както вече подчертах по-горе, той не е бил просто кротък човек, гушкащ агънце. Бил е дълго търпелив, но не и вечно търпелив. Преди време ми бяха разказали една притча за невярващ, който решил да изпита един християнин доколко е последователен. Отишъл при него и му ударил бузата. Оня си обърнал другата буза. Невярващият го ударил и по другата буза, а вярващият изведнъж станал и почнал да го бие. „Защо ме биеш, бе, нали в Библията така пише?“ Оня казал – „Пише, че като ме удариш по едната буза, трябва да обърна другата, но не пише какво трябва правя, ако ме ударят и по другата буза“. Действително дълготърпението не е вечно, а и самият Исус Христос го познаваме в една доста по-особена светлина, когато определени граници бъдат прекрачени – четем за него в Библията, че в храма той е взел камшик и почнал да гони търговците от него.

В едно са прави някои от критиците на християнството – християнството действително има твърде високи изисквания, които много трудно могат да бъдат спазени. Както пише Николай Бердяев, „християнското човечество е извършило в историята си тройна измяна към християнството. Отначало то извращавало Христовото учение и го осъществявало зле, после съвсем отпаднало от него и най-накрая, което е било и най-голямата низост, започнало да проклина християнството за злините, които само вършело в християнската история.“ (източник).

Но неспазването на строгите изисквания не ги прави невалидни, както подчертах по-горе. Хората вероятно очакват, че християните ще изпълняват предписанията в Новия завет дума по дума. Няма лошо в това. Но когато не се случи, това не е повод да погребем тези предписания.

Нито пък да се откажем самите ние, християните, от това да се усъвършенстваме. Да, ние трябва да се стремим да сме по-добри. В това няма спор и не бива и да има!

„Църквата не е музей за светци, а е болница за грешници“. Този цитат се приписва на много църковни деятели- Блажени Августин, Йоан Златоуст, още който се сетите… Освен това приемането на Христос не е еднократно лекарство. Християнството представлява дълго пътешествие, което продължава през целия живот, а и отвъд него. Но християнският живот не прилича на експоненциална крива – колкото повече време минава, толкова повече вървиш прогресивно към цялостно съвършенство. Вероятно при някои хора като Дядо Добри е точно така. Но при повечето християни прилича по-скоро на синусоидна крива – заедно със своите пикове и спадове. Моменти, в които се справяш с предизвикателствата по-достойно и моменти, в които се проваляш страховито. Моменти, в които чувстваш, че Бог е с теб и заедно преодолявате големи препятствия. И моменти, в които се чувстваш толкова далече от него, в които се съмняваш в него и в неговите намерения към теб и в които си абсолютно неефективен в делата си.

В християнския живот, казано накратко, има три типа грехове. С едните от тях се справяш много бързо, дори още в момента на приемането на Христос. Другите обаче се влачат в продължение на години и все не можеш да ги изкорениш. Третите изобщо не ги забелязваш, докато някой не ти обърне внимание, а и тогава можеш да не ги видиш и да ги приемеш за грехове. Ето например, когато в началото приех християнството, започнах повече да слушам това, което хората казват и да уважавам повече мнението им. Това стана почти незабавно. Но и до ден днешен не мога да се справя с един проблем – ако нещо ме изкара извън нерви, да не се хвърля върху някого наблизо „с рогата напред“ и да не започна с обвиненията за това как точно е виновен за случилото се. Както се изразяват други приятели-християни – „абе пада ми пердето пред очите и не мога да се обуздая“. Но както пише апостол Павел, „Защото не доброто, което искам правя, а злото, което не искам, него върша. А щом върша това, що не искам, не аз го върша вече, а грехът, който живее в мене.“ (Римляни 7:19, 20).  Не искам да съм такъв, но много често съм такъв. Защото ние сме под влиянието на греха и той често ни владее.

Говорейки си за грехове, не можем да не обърнем внимание и на най-тежкото обвинение, в което ни обвиняват – лицемерието. И аз съм чувал това обвинение много пъти – „Всички християни са лицемери“. С акцент върху всички. Няма изключение. Всеки, който се нарича „християнин“, е лицемер. Той мисли едно, друго говори и трето върши. За огромно съжаление ние трябва да признаем, че поради описаното в горния параграф, в един или друг момент на живота си винаги изпадаме в състояние, което изглежда в очите на светските хора като лицемерие. Да се върнем на апостол Павел, който казва: „Искам да правя добро, но не го правя, а върша злото“. Това много лесно може да ни постави в ситуация на лицемерие. Искаме да правим добро, проповядваме правенето на добро, но не успяваме да го направим и дори вършим обратното на това. Това ни кара да изглеждаме в очите на останалите действително лицемерни. Много трудно бихме могли да оспорим това.

Намирам успокоение обаче, че Бог гледа на сърце, а не на лице. Струва ми се, че в съдния ден ще видим много спасени хора в присъствието на Исус Христос, които може да са изглеждали лоши в нашия поглед, но непрекъснато да са си казвали в ума: „Аз не искам да съм такъв, това, което правя, е по-силно от волята ми и аз се отвращавам от него“.

Поради това трябва да направим разлика между истински религиозното лицемерие и неуспехът да живеем спрямо Божиите стандарти, което ме кара да изглеждам лицемерен пред другите. Действително лицемерен ли съм аз, или само изглеждам такъв? Трябва да си спомним, че Исус Христос никога не наричаше последователите си „лицемери“. Това определение беше запазено за книжниците, фарисеите и първосвещениците. Защото те бяха тези, които си посипваха главата с пепел и демонстрираха пред останалите смирение, но вътре в себе си не бяха такива.  Те не искаха да се променят. Те изглеждаха праведни в своите очи. Но последователите на Исус са различни – дори и да правят нещо лошо, те не искат да го правят и вътрешно в себе си копнеят за промяна – просто греховната природа на моменти е по-силна от волята им. Това отличава истински религиозния лицемер от стремящия се, но провалящ се християнин.

Така че (и в това съм съвсем сериозен) аз наистина допускам, че дядо владика, който кара скъпи коли и се кичи с ланци, е възможно да преживява вътрешна борба в себе си. Т.е. бори се със сребролюбието си и това, което виждаме по него – примерно пет златни ланеца, да е резултат от дълга и упорита безсмислена борба – защото, иначе казано, ако не се бореше, щеше да си сложи не пет, а десет ланеца. Допускам, че това е възможно. Вероятно наистина изкушенията да си по високите етажи на църковната власт са страховити и трудно бихме им устояли, ако бяхме на мястото на тези владици. Но си запазвам правото в конкретния случай да не вярвам в тяхната нелицемерна вяра, понеже все ми се струва, че с течение на времето бихме видели някакви маргинални, но все пак осезаеми стъпки на вярата. Не вярвам и по други причини – много от тези владики не са били истински християни по начало, а внедрени агенти на ДС. И не виждаме да са се променили и отрекли от това. Вярно е това, което казва апостол Павел : „чрез благодат сме спасени“, но е вярно и това, което казва апостол Яков: „вяра без дела е мъртва вяра“.

Според мен няма лошо да се съмняваме в намеренията на хората – все пак това ни е предпазвало и ще продължи да ни предпазва в хода на житейския ни път. И все пак трябва да сме разумни в преценките си. Това, разбира се, се отнася не само за християните, но и за атеистите, които напоследък твърде много обичат да се изявяват като съдници на морал, без самите те да вярват в неговото обективно съществуване и обективното съществуване на добро и зло.

Advertisements