Neshtata-na-koito-ne-ni-uchat

И така, тези дни научавам, че Емил Конрад бил издал нова книга. И отново имало опашки, и отново имало разгневени родители и морализатори, които настоявали книгите му да не се купуват и прочие. Ясно е обаче, че Емил Конрад продължава и ще продължи да пише. С поведението си сякаш показва на всички виртуален среден пръст и ни заявява: „Вие си коментирайте, аз ще си пиша, ще си издавам и ще се продавам“.

Купил съм си първата му книга – „Нещата, на които не ни учат в училище“ и имам строго отрицателно мнение за нея, което съм публикувал в социалната мрежа за книги Goodreads. Ясно е защо тази книга се продаде толкова бързо. Ясно е също така, че е абсолютно бездарна. Талантът не е еквивалент на продаваемост. Други са пазарните критерии, които диктуват дали дадена книга ще се купува или ще събира прах по складовете. Тези пазарни критерии нямат нищо общо с това дали авторът може да пише или не може да пише. Хубавото е, че в един момент пазарът започва да отсява бездарието. Тези от нас, които са си купили първата книга и са я намразили, никога няма да си купят втората. Лошото е, че отсяването на бездарието става твърде бавно.

Няма да ви занимавам с това. Днес ще ви занимая защо изобщо има такова явление „Емил Конрад“ и как това се връзва с положението на родното образование и некадърните опити за неговото реформиране.

Ясно е, че децата не искат да четат задължителната литература в училище, но пък се тълпят да четат Емил Конрад. Безспорен факт е. Ясно е и също така, че соченето на пръст и масовото отричане на явлението „Конрад“ и призивите за бойкот да не му се купуват книгите няма да помогне. Напротив, от ЕГМОНТ са си направили сметката, че няма такова нещо като лоша реклама и че скандалната популярност ще допринесе до още повече продажби. Ако искате да знаете защо изобщо има Емил Конрад на пазара, трябва да сте наясно с първопричините.

А те са повече от ясни, но слепци в България дал Господ бол…

Родителите и учителите настояват децата им да залягат над уроците. Децата (и тийнейджърите) искат да се забавляват. Не знам защо повечето хора приемат, че едното и другото са абсолютно противоречиви понятия и ти не можеш да учиш, забавлявайки се. Може би защото същите хора са ги тормозили като малки, но са приели този тормоз като част от естествения кръговрат на живота и щом така е било, така трябва да бъде и занапред. Предположението ми се потвърждава от това, което се случва покрай споровете около „История славянобългарска“ и „Даваш ли, даваш, балканджи Йово“ и дали трябва да се изучават или не. Всъщност първоначалното предложение на министерството не беше те да се премахват от учебната програма, а просто да се преместят в по-горен клас, защото ще са по-разбираеми на по-горна възраст. Този проблем съществува, защото езикът не е нещо статично, той се променя във времето а днешният език, на който говорят децата, е твърде различен от езика, на който са писали и Паисий Хилендарски, и Иван Вазов, и Пенчо Славейков. Без да съм специалист в тази област смея да изкажа предположението, че езикът ни се е променил повече в периода от 1989 до 2016 година поради краха на комунизма и навлизането на високите технологии, отколкото в периода между 1878-1989 година. Докато стари интелектуалци и доайени на мисълта се усетят, в езика ни навлязоха масово чуждици, най-вече за неща от света на компютрите, за които няма български еквивалент. Децата днес говорят на друг език, а в училище продължава да им се говори на език, близък до черковнославянския, както е било от Освобождението насам. И всеки един опит да се промени образователната ни система към това да стане по-отворена към модерното води до истеричния крясък на беге-мамите и до квиченето на дежурните оплаквачи, че ни махат Левски, Ботев и турското робство.

На фона на всичко това се появява един Емил Конрад. По-скоро – появява се явлението „Конрад“, както споменах по-горе. Ако не беше Конрад, рано или късно щеше да се появи някой друг, който да заеме тази ниша. Но факт е, че това е Конрад. Противно на литературните качества на неговите книги (а те са нулеви, както правилно отбелязват критиците), те са на ясен и достъпен език (ХЕШТАГ #Сподели, да му се не види). Те засягат теми за марихуаната, гей браковете, защо хората умират и защо е лицемерно да си казваме „Моите съболезнования“. Тийнейджърите се интересуват от такива теми и съответно купуват книгите на Конрад (който, преди да стане писател, вече е набрал своята аудитория със своите видео блогове – т.нар. „влогове“). Но това, което е може би най-важното, е че Конрад не им говори с назидателен тон (като родител и учител). Той е на 26 години, с десет години по-голям от средностатистическата възраст на аудиторията, но говори приятелски и дружелюбно.

Какво правят родителите и учителите? Те отново почват с назидателното говорене – „трябва така, а не иначе“. Но с това „трябва“ децата няма да спрат да си купуват Конрад. Нито ще започнат да се интересуват повече от турското робство, а не от темата за марихуаната, само защото „трябва“. Малко познания по човешка психология не са излишни.

Междувременно книжките попаднаха в ръцете на родителите и в ръцете на литературните критици. Тук моят приятел Божо леко се хлъзва и в блога си „Пещерата на неандерталеца“  се възмущава от дежурното хейтене. Божо, не! Оставете на мира хейтърите и хората, които не харесват Конрад. Аз участвам в западната социална мрежа Goodreads за четене и обсъждане на книги. На Запад има също толкова хора, които се възхищават на книгите, колкото и у нас, както има толкова хора, които оплюват книгите. Даже на Запад има дежурни хейтъри, които още преди да излязат новите книги, им нацъкват по едната звездичка. Това е напълно нормално и е част от великата игра, наречена ИЗКУСТВО. Животът е сцена, а ние сме актьори – с каквото и изкуство да се занимаваме. По времето на Шекспир театрите са били не просто място, където гледаш постановка, а после ставаш и си тръгваш. Не е имало само ръкопляскане, а и мятане на гнили плодове 🙂

С риск да скандализирам аудиторията си, струва ми се, че единствената съществена разлика между Шекспир и Конрад е, че Шекспир има талант, а Конрад – не. На друго ниво като че ли приликите са повече – Шекспир също се е възползвал от съвременните тенденции в изкуството, даже по него време театрите са се считали за място на излишен разврат и забавления, които са изкушавали хората да не ходят на църква. Чрез театрите Шекспир е натрупал слава, също както Конрад го прави чрез влоговете си. Знам, че за това си становище ще разкрякам отново бегемамите, но сърце юнашко не трай 🙂 Я вървете да си четете „История славянобългарска“, защото знам, че не сте я чели от корица до корица, а знаете да цитирате само „о, неразумни и юроде“ (при това с грешки).

Лично аз се надявам, че скоро в България ще се появят и тези писатели, които не просто успяват да намерят своите пазарни ниши, но са и талантливи.

Светослав Александров е биолог, доктор в областта на растителните физиологии, автор на две книги – „Сред пясъците на Саркания“ и „Космическа колонизация – неосъществената мечта“. Списва електронното издание КОСМОС БГ.

Advertisements