Jesus-on-the-Cross

Твърде много хора ми задават следния въпрос: Добре де, защо е било нужно Бог да чака не-знам-колко-хиляди години, за да изпрати своя син Исус Христос на Земята? Или пък този въпрос: А колко време ще чакаме Исус да се върне?

На което отговарям: колкото трябва.

И причината не се крие в това, че Бог е твърде мързелив, или е пасивен наблюдател отстрани, или пък е просто садист, на когото му харесва да наблюдава как хората се мъчат наоколо. Причината се дължи на факта, че обществото не е готово да приеме Божиите идеали.

Божиите идеали са едни и същи и са заложени както в Стария, така и в Новия завет. Те включват, но не са ограничени до: да няма войни, да няма болести, да има мир, всяко човешко същество има своя стойност и трябва да бъде ценено, но съответно всеки човек има своя морална отговорност. Това са все хубави неща, но за съжаление те не могат да бъдат постигнати само с човешки усилия. Има едни такива хора, които казват: „Ние не щем вашия рай на небето, ние ще изградим рая тук, на Земята“, тези хора се наричат „комунисти“ и опитът им да създадат този рай се увенча с грандиозен провал, след като почти всички комунистически строеве рухнаха в началото на 90-те години. Божиите идеали могат да бъдат наложени само и единствено от Бог.

Но той не може да ги наложи на цивилизациите сега, веднага, защото те не са дорасли за това. Ако Бог наложи веднага своя стандарт за живот на хората, те ще го отхвърлят. Затова той е предприел следното: бавно, полека, подготвя почвата за изкупление на човечеството в рамките на много различни епохи. Множеството от хората никога не са били готови да приемат нещо ново и различно, но тук-таме са се срещали различни люде – като Авраам, като Моисей, като Давид. Тези хора не са били идеални, дори не са били светци. Моисей е имал проблем с говора, но това не му е пречило да бъде водач. Други са имали доста порочен морал – цар Давид  убил Урий и е похитил неговата съпруга Витсаве.  Въпреки ясните недостатъци както на обществените системи, така и на хората, склонни да работят с Бог, той не се е отказвал и дори е допуснал някои закони – примерно закона за разводите, въпреки неговата воля, поради коравосърдечието – нещо, което Исус признал в Новия завет. Това не са били зли закони – напротив, законите са били добри за тогавашното време и са работили в тогавашната епоха. Идеята ми е, че Бог изрязава желание да работи бавно, полека и методично с човечеството, докато е готово да научи някои истини.

Но всяка една епоха е имала своите предизвикателства и трудности пред приемането на Божиите идеали и принципи.

По времето на Стария завет хората са имали много сериозен проблем с идолопоклонството. Разбирате ли, трудно им е било да възприемат, че има само един Бог, който се намира в невидимото, но който може да се намесва и във видимото и да дарява изобилие. За тези хора им е било много по-лесно да си направят фигурки от дърво или камък, да нарекат тези фигурки „богове“ и да започнат да им се кланят с надеждата нивите да са плодородни или овцете да дават повече мляко. Цялата история на древен Израел представлява разкази за това как народът непрекъснато се кланя на идоли, след което следва наказание и след наказанието – възстановяване и простителност.

По времето на Римската империя и раждането на Исус най-накрая се стигнало до консенсус по този въпрос в рамките на израелските земи – тогава доктрината за един-единствен Бог е била вече доминираща сред хората. И въпреки това епохата си е имала други проблеми – религиозните хора абсолютно, убедено, тъпоумно са настоявали, че Бог може да работи само в определени рамки и закони и ако нещо се случи извън тези закони, то не е от Бог. Исус изцелява в събота? Не може така, не се работи в събота.

В ранната християнска църква дошло време на преследването. Следваш Исус – отиваш на смърт. Отричаш се от него – живееш.  Въпреки че това са най-ужасяващите времена (а днес те още съществуват на места като Северна Корея например), някак си тогава е много по-лесно да направиш разграничението – кой къде седи, кой на какви позиции е, кой е малодушен и предпочита да си трайка и да направи компромиси пред себе си. Лесно е в такива времена да преброиш себе си и себеподобните.

През средновековието предизвикателствата са били свързани с официализирането на християнската вяра, корупцията сред християнските владетели, лицемерието на духовните лица. При прехода Средновековие-Възраждане започва решителен сблъсък между религията и науката, което по-късно кулминира при Просвещението до поява на агностицизма и атеизма.

Какво е най-голямото предизвикателство пред съвременната епоха?

След преживени две световни войни не е чудно, че обикновените хора в Европа се фокусират твърде много върху мира, миротворчеството и предотвратяването на всякакви бъдещи конфликти. Изминали са близо седем десетилетия от края на последния мащабен военен конфликт на територията на Европа. Съвременният свят някак си е станал по-добър, по-толерантен, по-мил и по-нежен. Днес ние описваме близкото минало като мрачно, а по-далечното – направо като мракобесно.

Но за да запазим мира на всяка цена, с всички средства, обществото ни е започнало да приема недопустими компромиси. Дотам се е стигнало, че не е важно дали се казва истината – важното е да говорим меко, внимателно, да не обиждаме другите култури (защото всяка от тях има своите достойнства). Това особено изпъква в хода на събитията от последните няколко дни – в нощта срещу Нова година жени в Германия се оплакаха от сексуални посегателства, извършени от т.нар „бежанци“, но вместо да бъдат защитени и виновните да си получат наказанията, жените бяха успокоени с това, че всичко може да се предотврати, ако се обличат по-скромно.

Това ли е истината – да се държиш и да говориш това, което гали ушите на максимален брой хора около теб? Не, мекото говорене, което започнахме да обозначаваме в последни години с термина „политическа коректност“, не може да мине за истина.

Християнският евангелист Ленърд Рейвънхилд твърди следното – „Ако Исус проповядваше същото послание, което днешните проповедници проповядват, той никога нямаше да бъде разпънат“.

Съвременни либерални църковни деятели направиха всичко възможно, за да принизят образа на Исус до човек, който гушка агънце. Исус в съзнанието на мнозина е мил и нежен, любезен джентълмен, който никога не влиза в личното пространство на другите. Това е толкова залегнало в общественото съзнание, че на мнозина дори не им минава мисълта, че ако Исус наистина се държеше така, той нямаше да бъде осъден на смърт по такъв жесток начин.

Исус е бил радикален. Изобщо не му е пукало за това дали е любезен и дали не. Виждал е, че фарисеите са били лицемери – ми казвал им е, че са лицемери. Дори не се е опитвал да смекчи казаното- „Виж какво приятел, искам да ти кажа нещо, ама да не вземеш да се обидиш…“ Не. Говорил е с авторитет. Веднъж е имало случай, в който казал на човек, че трябва да се откаже от богатството си. Човекът се разочаровал и си тръгнал. Евангелията пишат, че Исус се натъжил. Но това, че се натъжил, не е било причина за да преосмисли поведението си и да говори отсега насетне малко по-меко. Нищо подобно. Даже Евангелията свидетелстват, че цели тълпи от разочаровани хора са си тръгвали. Само неколцина останали, след което Исус попитал: „И вие ли искате да ме оставите?“, а Петър отвърнал: „Господи, при кого да отидем – ти имаш думи на вечен живот“.

„Във времена на измама, казването на истината е революционен акт“, пише писателят Джордж Оруел. Няма спор, че живеем във времена на измама. Но това, че оправдаваме измамата под предтекст, че се налага да има мир на всяка цена, прави ли измамата по-малко измама?

Съвременното общество трябва да намери своя път към истината. Ние трябва отново да започнем да назоваваме нещата такива, каквито са. Как ще стане, не знам… За съжаление, ако историята е показател, промяната се случва само чрез преминаване през тежка криза. Дано не се стигне до там!

Advertisements