we-don-t-need-no-education

Ако има нещо, което ме притеснява около разцепването на т.нар. Реформаторски блок, то това не са опасенията дали определени министри или депутати ще си подадат оставките или не. По-голямото ми опасение е свързано с това, че за да тръгнат напред нещата, трябва да се говори за доста по-смели реформи, отколкото са публичните позиции на нашите реформаторски представители в управлението. Днес в тази статия ще ви разкрия моето виждане за образователна реформа, което задължително минава през смяна на шестобалната система за оценяване.

Идеята ми е за отпадане на оценъчната система изцяло до четвърти клас (тъй като децата все още са твърде малки, за да разберат какво означава смисълът на думите „успех“ и „неуспех“), а за по-горни класове: приемане на нова оценъчна система – десетобална, която предоставя много повече възможности за обективно оценяване на знанията на учениците в час.  Първите четири оценки (от 1 до 4) са отрицателни, с тях не е възможно да се мине в по-горен клас, останалите (от 5 до 10) са положителни.

Нуждата от тези мерки е обусловена от отношението на учителите, родителите и обществото като цяло към настоящата оценъчна система. Шестобалната система всъщност не е истински шестобална – тя е петобална, с оценки от 2 до 6, като оценка Лош (1) има само възпитателна цел – за преписване и подсказване. Не си спомням някога да се е използвала. Петте ефективни скали са взаимствани по руски маниер (източник). Дори и това, че никъде не се пише „Лош (1)“, не променя факта, че някои учители се опитват да използват оценяването за възпитателна мярка, като нарочно пишат по-ниски оценки. Съществува и проблем, свързан с „инфлацията на оценките“, както се изразява учителят Теодосий Теодосиев (източник), който подготвя кадрите ни за международната олимпиада по физика. Инфлацията има множество изражения – много учители пишат шестици за знания, за които се дават четворки (често пъти поради натиска на свръхамбициозни родители). Оценката Среден (3) почти никога не отразява, че човек е усвоил половината от необходимите знания, а най-често означава „пускам те по милост, да ми се махаш от главата“. Изключваме факта, че много родители записват децата си в частни училища с намерението, че давайки пари, те приемат едва ли не за гаранция, че успехът на детето ще е по-висок – т.е. все едно имаме легално купуване на оценки. Не е чудно, че хората се страхуват да отидат на лекар, защото е ужасяващо да попаднеш на някого, на когото масово по време на следването му е писано Среден (3) по милост. Ще го разбереш едва когато вече ти е съсипал здравенцето!

Бележкарството в България е издигнато в култ. Не си давах сметка, че проблемът е толкова сериозен, докато не видях интервю с родители, които събираха подписи да уволнят учителя Теодосиев, защото се осмелявал да пише оценки, различни от Отличен (6). Но не само това! Всички познаваме поне една съседка, която се фука: „Моята дъщеричка има само шестички“. Най-важното за едно дете не е да трупа знания за света, в който живее – най-важното е да отличник по всичко, за да е гордостта на мама! Как да не е иначе, като бележкарството е залегнало дори в родната литература. Да припомним стихотворението на Асен Босев:

Осми март е ден на мама

но какво да й даря,

та за грижата голяма

аз да й благодаря?

Огърлица от шестици

ще й дам за тоя ден.

Нека всички ученици

да направят като мен!

Бележкарството се корени в начина, по който вкупом учители и родители го използват под предлог да научат децата си. Когато родителят започне да го използва като стимул: „изкараш ли по-ниска оценка от шест, няма да ти дам джобни“ или пък „завърши с отличен срока и ще ти купя нов компютър“, целта на детето не е да трупа нови знания, а да изкара шестица. Освен че учителите могат да пишат ниски оценки, за да наказват учениците си, както вече споменах по-горе, обратното също е възможно. Ако едно дете няма заложби по даден предмет, учителят понякога пише висока оценка : „Какво като няма дарбата, важното е че полага усилия и аз ще го поощря за това“! Резултатът и в двата случая е оценка, която не отговаря на познанията.

Това, което предлагам, а именно десетобална система, ще даде възможности за повече вариации при оценяването – осигурява се по-голяма възможност за обективност. Оценките 9 и 10 ще са почти недостъпни – само за ученици, които проявяват изключителен талант или заложби по даден предмет.

Разбирам, че само със замяна на оценъчната система няма да се стигне до желания резултат- обществото трябва да е готово за промяната! Плашещ е фактът, че родителите възпитават децата си именно използвайки оценките за поощрения и наказания, вместо да им обяснят следното: Оценките са просто критерий доколко успяваш или не успяваш по даден предмет. А дори тези родители, които го правят, може би пропускат най-важното: понякога се случва да се провалиш, понякога се случва да успееш.

Тези дни бях въвлечен в много показателна дискусия на страницата на граждани за запазване на НАО Рожен. В тази страница, освен за обсерваторията Рожен, често пъти дискутираме различни теми за образователната и научна политика като цяло. Така влязох в спор с човек, който беше на страната на родителите, обвиняващи учителя Теодосиев, че е писал ниски оценки. Той каза : „Родителите са прави, не всеки ученик има наклонности по физика. Не е справедливо да имат двойки при тези условия…Да се искат определени постижения от деца, които нямат съответните наклонности е жестоко и несправедливо. За децата нямащи наклонности по физика това си е живо наказание и източник на постоянен стрес.“

Не, това не е така! Когато бях ученик, си спомням много ясно, че масово съучениците ми не се трогваха от ниските оценки. Убеден съм, че тези, които страдат, са техните родители. Ако родителите са на мнение, че детето им трябва да изкара пълна шестица по всичко и ако не го направи, то ще е некадърно и неспособно, детето ще страда покрай тях, защото ще е изкупителна жертва за техните комплекси. Такова дете, дори и да завърши училище като пълен отличник, няма да успее в живота въобще, тъй като няма да е усвоило най-важния урок на света – че понякога има успехи и провали, но провалът не е вечен и не е повод да се откажеш от целите си. Но ако родителят подходи по следния начин с обяснение: „Оценките са просто критерий за това до колко си успял в дадения предмет, стреми се непрестанно към успеха, но не се отчайвай от провала, това не те прави неспособен“, това дете би успяло много повече от останалите. Има ли такива родители? Сигурно има, но са малко. Те са въвлечени в общата образователна каша. Борят се за това децата им да са пълни отличници, за да не изостават от другите и да влязат непременно в „елитно училище“. Сякаш самото присъствие в елитно училище е стопроцентов гарант за успеваемост.

Разбирам трудностите, пред които моята идея се изправя, но съм убеден, че смяната на оценъчната система е едно добро начало. Лека-полека хората може би ще узреят за това. Моето най-голямо опасение е, че кризата на инфлацията все още не ни е връхлетяла напълно. Тепърва ще се сблъскваме с все повече хора, чиито знания не отговарят на това, което е написано като оценка в дипломата. Било то лекари, политици, юристи, може би просто работници, които назначаваме във фирмите си. Трябва ли обаче да стигнем до абсолютното дъно и чак тогава да вземем решение да тръгнем нагоре?

Advertisements