we-don-t-need-no-education

Преди няколко седмици, докато си сърфирах във Фейсбук, вниманието ми беше приковано към разгорещен спор в групата „Атеисти“. Реших да хвърля едно око на дискусията. С няколко думи, ставало въпрос за училище, в което вероучението било задължителен предмет. В началото си казах – окей, може би все пак е хубаво да има такова нещо. Но проследявайки дискусията по-задълбочено, аз разбрах, че историята не приключва до тук – въпросното вероучение се преподавало от поп с расо, който водил децата под строй и ги карал да целуват икони.

Всички, които ме познават, биха разбрали, че тази история ме смути дълбоко. Все пак аз съм евангелски християнин и дори и да съм привърженик на християнските ценности, не одобрявам подобни практики. Стигаме до първия голям проблем, с който се сблъскваме – може да не ни харесва, но живеем в мултикултурална среда. Не просто среда, в която живеят християни, мюсюлмани, будисти и атеисти – но мултикултурална среда, в която дори християните не са наясно как точно трябва да се преподава вероучение, защото различните християнски практики са различни.

Но това все  още не е черешката на тортата! Когато се включих в спора, атеистите ми показаха един учебник по вероучение за деца, от който косите ми настръхнаха – такива неща, разминаващи се с богословието като цяло, такива откровени глупости отдавна не бях чел.

Разбирам опасенията, че там, където се преподава вероучение, то се преподава по крайно неправилен начин. Нормално е в това обществото да съзира известна опасност. Мисля обаче, че трябва да направим разлика между въпроса: „Трябва ли да се преподава вероучение?“ и „Как точно да се преподава вероучение в училище?“. Преди да отговорим на втория въпрос, трябва да си отговорим на първия.

Смущава ме факта, че този спор не се води по задълбочен начин. Той се води най-често на първично, емоционално ниво, като всеки замерва всеки  с някакви лични впечатления, лични преживявания, лични мнения… но рядко попадам на нещо наистина смислено и стойностно. Днес ми изпратиха запис по bTV на предаване, в което някакви гости (един от които май беше Любен Дилов) дебатираха по темата. Изключих предаването на втората минута, защото общата шумотевица и непрестанните прекъсвания между водещите и спорещите ме изнервиха.  Не това е форматът, не това е начинът, не по този начин ще се разреши проблемът.

Запознах се изцяло с позицията на атеистите – те смятат, че в училище трябва да се преподават само ясни, утвърдени от науката факти. Всички религии са еднакво неточни, всички религии са еднакво недоказуеми и за тях няма място в училище. Не може да се преподава само християнство, защото има деца на мюсюлмани, защото няма обективен критерий, на който да предпочетем християнското вероизповедание пред други вероизповедания.

Но какво всъщност трябва или не трябва да се учи в училище?

Трябва ли да се учи само за достиженията на съвременната наука в училище? Какво да кажем за други въпроси: „Съществува ли Бог?“, „Съществува ли абсолютно добро и зло?“, „Ако не съществува абсолютно добро и зло, какъв е смисълът да правим добро?“, „Има ли живот след смъртта или не?“ Това са въпроси, които децата задават и биха задали. Според мен мястото на тези въпроси е точно в училище. И учителите, които преподават на децата, трябва да са подготвени за това да изкажат подробно и аргументирано становище.

Много съвременници смятат, че вярата в Бог и науката са две противоположни, изцяло несъвместими неща. Това е позиция, която е твърде удобна, за съжаление както за атеистите, така и за вярващите. За много от консервативните християни модерната наука и материализмът са едно и също нещо – виждане, което се подпомага от дебатите за произхода на човека и за еволюцията. Тези християни възприемат науката като някакво алтернативно богословие и затова подкрепят креационизма като конкурентно, истинско богословие. Цели църкви в САЩ, а и в Европа, базират своята обществена дейност на това схващане.

Лесно е да разберем и какво смятат съвременните атеисти: те са абсолютно убедени, че науката е на тяхна страна, когато вярата в Бог изглежда да е в конфликт с нея – например, че вярата в чудеса е несъвместима с научната концепция за природните закони, че вярата като основа за светоглед е в противоречие с научното схващане за познание, че вярата в това, че Бог е сътворил човек по свой образ и подобие е в конфликт с научното обяснение посредством еволюционната теория.

Но ако разгледаме въпроса в рамките на гореописаната рамка, възможно е да сме на погрешен път. Известният аналитичен философ Алвин Плантинга смята, че има „привиден конфликт, но дълбоко съгласие между науката и теистичната религия и същевременно привидно съгласие и дълбок конфликт между науката и натурализма“. Чрез термина „натурализъм“ философът описва гледната точка, че единствено светът, който се описва от природните науки, е този, който действително съществува.

Съгласен съм с тези, които твърдят, че натурализмът не е религия. Понеже според неговото гледище съществува само този свят, който можем да възприемем с нашите си сетива и нищо отвъд него, той изключва наличието на богове от само себе си. Модерните атеисти описват самите себе си по този начин: „Нашият атеизъм не е религия. Ние не вярваме в атеизма. Вие, християните, сте атеисти по отношение на Аллах или Буда, защото не вярвате в тях. Така и ние – просто вярваме в един бог по-малко“.

Оттук обаче тръгват моите проблеми с атеистичния светоглед. Но и много християните са на погрешен път. Най-често християните обвиняват атеистите с обвинението : „вие не щете вероучението, но сами налагате вашата религия, наречена атеизъм“, на което атеистите просто се смеят, защото те не смятат, че атеизмът е религия, а отсъствие на вяра в богове. Далеч по-подходящо би било да се каже, че съвременните атеисти настояват за това в училищата да се налага един-единствен философски възглед – натуралистичното схващане – докато останалите философски възгледи просто нямат място там. Това е истинският проблем. И това са атеистичните претенции, с които по никакъв начин не бих могъл да се съглася. Изучаването на ВСИЧКИ възможни философски гледища е нещо, което трябва да се разглежда в училище. Категорично.

От друга страна не бих могъл да потвърдя, че атеистите винаги се осланят на рационалното. Всеки един човек е емоционален. Всеки един човек е мотивиран – мотивиран да се докаже в работата си, мотивиран да докаже възгледите си – и е готов да ги отстоява. Атеистите обожават да обвиняват християните, че са закостенели и не биха се отказали от „безумните си вярвания“. Това обаче не значи, че атеистите не са мотивирани да докажат собствения си атеизъм. Имам щастието да познавам много учени и знам колко страстно спорят. Понякога съм наблюдавал груби спорове. Особено сред систематици от по-старата генерация, класически биолози. Те цял живот са работили по систематика на растения или животни. И понякога излизат нови молекулярно-биологични изследвания, които опровергават техния труд. Повярвайте ми, на такива люти спорове никога не сте присъствали. Нима тези хора, които цял живот са работили по дадена проблематика, са готови да признаят, че са сбъркали в преценката си? Нали се чувстват, че така биха се отказали от каузата на живота си? Имам убеждението, че дори и един християнин да не иска да се откаже от християнството си, независимо колко рационални доводи му биват предлагани, същото се отнася и за атеистите.

На мен като вярващ човек ми се струва, че някои неща са допуснати нарочно да се случат, за да си проличи кога две спорещи страни са се запънали като магаре на мост и нито една от тях не желае да отстъпи. Може би и двете трябва да направят взаимни компромиси. Както пише републиканецът Майкъл Герсън, който е бил в екипа на Джордж Буш (младши) – „Проблемът съществува, когато материализмът отрича възможността за съществуване на всички други типове познание – тогава човешките същества биват принизени до една съвкупност от химикали, в която всички мечти, надежди и любови са принизени до действието на нервните клетки. Или когато религията надвишава собствените си граници и постулира, че Земята е на 6 000 години. И в двата случая проблематичният грях е един и същ – арогантната и първокласна претенция, че познаваш реалността“.

Да се върнем на въпроса – има ли място вероучението в училище? По мое мнение има – дори и само защото е неправилно да се преподава един-единствен доминантен философски възглед. Пак казвам- това е отговор на въпроса „Защо?“, а не „Как“. В тази статия въобще не засягам по какъв начин да се преподава, в кой клас да се преподава, коя възрастова група е подходяща и т.н. Но децата трябва да са запознати с идеята за наличието на Бог, с различните философски възгледи (натурализъм, деизъм, теизъм), с концепцията, че има религия, която по своята същност поставя любовта в центъра на идеологията си. И колкото и да не ви харесва, това е нещото, което прави християнството по-специално от останалите религии!

Атеистите дълго време са обвинявали християните, че вероучението в училището е форма на индоктриниране и че ще убие желанието на децата да се занимават с наука. Аз не съм толкова убеден в това – в историята много учени са били християни и са били водени от мисълта, че има Законодател, който е поставил законите – те просто са искали да изучат кои са тези закони, да разгадават Божието творение. Говорим за гениални учени.

Но да, аз не отричам, че ще има хора, които ще си кажат : „Бог е създал света и точка“… и няма да се интересуват от това как той функционира. Със или без вероучение в училище такива хора е имало и винаги ще има. Но винаги ще ги има и любознателните, които искат да научат повече за света, в който живеем – това не зависи дали в училище има вероучение или не.  Поне за мен като малък, една част от любознателността ми включваше и въпроса дали има Бог. Сега, когато съм стигнал до извода, че той съществува и вярата в него не е интелектуално самоубийство, не съм по-малко любознателен и продължавам да се интересувам от устройството на света. Това се отнася и за много съвременни учени. О, ще се изненадате колко колеги познавам, които изповядват християнски ценности. Те са брилянтни в своите области и някои от тях имат доста наукометрични показатели.

В крайна сметка има богословски университети и богословски факултети към много от известните световни университети. Нищо не пречи богословие да има и в училище.

Advertisements