Jesus-on-the-Cross

Вчера, на 25-ти септември, Св. Синод на БПЦ направи специално обръщение по т.нар. „бежански проблем“ в Европа. Позицията веднага даде плод на поредния спор дали БПЦ се е намесила правилно или не.

От едната страна на спора са Св. Синод, тези християни от БПЦ, които смятат, че Синодът, какъвто и да е (агентурен, развратен, скандален) е авторитет, защото духовната власт на митрополитите е от Бога. Проблемът от тази страна на спора е наистина свързан с агентурното минало на много от митрополитите, поради което много от българите не дават нужното доверие не само на Синода, но и на БПЦ като цяло. И дори и позицията на Синода да е богословски правилна, тя се посреща с враждебност, само и само защото митрополитите са ни агенти. За нуждата от лустрация в църквата съм писал отдавна и продължавам да настоявам, че това е тумор, който трябва да бъде незабавно изрязан, за да може църквата (и това се отнася както за православните, така и за протестантските общности) отново да започне да се възприема като авторитет. Доверие се дава трудно.

От другата страна на спора са атеисти, апатични към вярата общественици, но и християни, които са разочаровани от агентурното минало на Св. Синод. Съответно медиите бяха наводнени със статии за пореден път колко лицемерна е църквата, колко лицемерни са християните като цяло, как не сме се поучили от думите на Исус за ближния и от притчата за добрия самарянин, как на думи сме много милостиви, но не и когато става въпрос за дела…

Нека да го кажа ясно – като християнин аз съм стопроцентово убеден, че ние, християните, наистина трябва да помагаме на отрудените и обременените. Хуманитарната дейност като глобален ангажимент и личната грижа към тези, които са гонени, е наш върховен дълг! В това няма спор! Но това е само част от цялостната картина и именно изказванията на атеистите и на обществениците, които критикуват позициите на БПЦ, са тези, които силно ме притесняват. Две са причините за това. Първата – когато цитираме думите на Исус, без да отчитаме конкретния контекст в Библията, както и историческата обстановка, в която са казани, можем да изпаднем в много опасни крайности. Не е тайна, че посланието на Библията лесно може да се изопачи и да се извърти, само и само да послужи в полза на доказването на каквото и да е твърдение или идеология. Втората причина е свързана с това, че докато християните са длъжни да обгрижват отрудените и обременените, самите християни същевременно имат нужда от една по-специална, специфична грижа – това е пастирската грижа. Църквата (еклесията, общността от християни) е сравнена със стадо. И макар че е писано, че портите адови няма да надделеят над нея, макар и да е казано, че църквата е поставена на канара, самото стадо трябва да бъде пазено от вълци – включително и на такива, които са в овчи кожи – преструващи се на християни, а отвътре са грабители.

Ще се върна на това след малко, но първо да разгледаме притчата за добрия самарянин. Перифразирано, в нея се разказва за един човек, който е пребит от разбойници. По пътя случайно минали трима души. Един свещеник, който не оказал помощ и си продължил по пътя си. И един левит също минал, но и той нищо не направил. Един самарянин обаче оказал помощ, както е разказано в Лука 10:30-33.

Да се тълкува тази притча в съвремието, особено от т.нар ню атеисти (това не са съвременните философи-атеисти, които са такива по убеждение и добре познават човешката история, а модерните им аналози, които са тесни специалисти и са много грамотни в тяхната си област – примерно, брилянтни биолози са, но не знаят нищо за историческия контекст), крие много сериозни опасности. Ако решим да приложим тази притча в съвременния свят буквално и започнем да поставяме нас самите или мигрантите на мястото на свещениците, левитите и самаряните от Исусовите притчи, рискуваме да подменим целия контекст, в който е поставена и да извлечем поука, която няма нищо общо с Исусовите учения.

Тълкувайки притчата за добрия самарянин, винаги трябва да имаме предвид, че преди идването на Исус израилтяните са имали самочувствие за богоизбран народ. Те са изпадали в крайността да мислят, че само към тях Бог е проявил милост. Те не са харесвали друговерците и хората от други народности и са смятали, че Бог към тях не може да прояви милост. С притчата си Исус дава на тогавашните слушатели нагледен пример – това, че някой е израилтянин, спазващ законите, обрязан е, не го прави автоматично добър последовател на Бог и ако не върши добро, той не е ближен. Свещениците и левитите, които не биха помогнали на събрат в беда, не са ближни. Но самарянинът, макар и да не следва стриктно израилевите закони, макар и друговерец, ако върши добро, значи е ближен и има одобрението на Бог.

Много хора силно опростяват значението на тази притча в съвременния контекст и казват – ето, бежанците са като самарянина – неоправдани са, друговерци са, ние трябва да им помогнем. Мога да се съглася само до момента, в който наистина говорим за бежанци – за хора, които са избягали от войната и биха били доволни на всяка една помощ и на подкрепа. За съжаление не всички от т.нар. „бежанци“ се вписват в образа на добрия самарянин. Някои от тях са агресивни и замеряха камъни граничните полицаи. Други изхвърлиха водата и храната, които добри хора им бяха дали. Трети имат огромни претенции как точно да им бъде помогнато и къде точно да им бъде помогнато (Германия или не щем другаде). Не съм на мнение, че християнското разбиране за милост е приложимо и в тези конкретни случаи.

И сега да се върнем на случая, в който християнската общност (църквата) трябва да бъде опазена. В позицията на Синода има един конкретен параграф: „Искаме най-категорично нашето правителство да постави въпроса дали е налице религиозно прочистване на тези територии от християнството и как това се вписва в повелите за междуетническа и междурелигиозна толерантност. Искаме нашето правителство да постави пред международните организации въпроса как е гарантирана междурелигиозната толерантност в Египет, Сирия, Ирак и т.н. и какви мерки ще вземе световната демократична общност за гарантиране спазването на този принцип в тези страни.“

Никога не бива да пренебрегваме факта, че тези бежанци идват от общности, където християните са избивани! Това е нещо, което изглежда позабравено от медиите, които приковават вниманието на обществото към други резултати от войната – мъртви деца, които са изхвърляни на брега на морето, мигранти, които пътуват в камиони, натрупани като животни… Важно е да изпитваме съчувствие, когато говорим за тези случаи, не ме разбирайте погрешно! Но защо забравяме и за избитите християни в Близкия изток? Без да оправдавам агентурното минало на Синода, аз виждам, че по отношение на специалната пастирска грижа за Еклесията, БПЦ все още проявява такава – когато се касае за нещо, което застрашава самата Еклесия.

И още нещо – християнската вяра е изключително миролюбива. Дори и да отворим границите за всички мигранти и да ги приемем, това няма да премахне основния проблем – а именно за наличието на войни в световен мащаб. Войната е най-голямото зло, това е най-страшното наказание, което може да сполети един народ. Тогава всички страдат. В позицията на БПЦ се призовава за спиране на войните. В тази област, трябва да призная, БПЦ винаги е била последователна и тук атеистите не са прави, когато казват, че през годините църквата си е затваряла очите пред нашите, българските проблеми. През 2013 година, в разгара на големите протести, когато правителството на Орешарски се затваряше страхливо зад огради, група интелектуалци призоваха Неофит да отслужи молебен за мир. Църквата се вслуша в този призив.

Накрая, относно този призив: „И второ, да има грижата и да обърне внимание, че е добре бежанците, които евентуално бъдат приети по квота и за които Българската православна църква изразява готовност да помогне в полагането на грижи, да са такива, които биха се чувствали добре сред нас. И за които грижата, полагана за тях именно от една православна християнска общност, не би представлявала морален или друг проблем. Защото, ако те биха имали проблем да приемат подкрепа от християнска общност, то това ще означава, че християнската общност в бъдеще би имала по-голям проблем, отколкото в момента подозираме.“

Призивът е много точен и е на място – мигрантите, които пристигат тук, трябва да са наясно, че идват сред християнска общност и че те не биха могли да имат претенции към това. Позицията на БПЦ едновременно отчита, че има нужда на бежанците да им бъде помогнато, но и самата църковна общност (еклесията) трябва да бъде запазена, да има гаранция, че в новата геополитическа ситуация ще бъде защитена.

Това е което имам да кажа.

Advertisements