pilloryСлед 180-годишно прекъсване, публичното засрамване се завръща обратно в обществото като наказание благодарение на социалните мрежи.

На 20 декември 2013 година се случва историческо събитие в историята на гражданската авиация – 40 години след аварията на „Аполо 13“, общественото внимание отново е приковано върху летателен апарат, който се завръща след полет.

В случая, това е пътнически самолет, в който пътува Джъстин Сако – 30-годишна жена, директор на пиар отдела на голямата корпорация IAC.

В същия този ден тя лети на 11-часов полет от Англия до Южна Африка. Малко преди да се качи на самолета, тя пише в Туитър към своите 170 последователи: „Отивам в Африка. Дано не хвана СПИН. Майтапя се, бяла съм“. Вероятно тя си е мислила, че това, което пише, си остава в неин тесен приятелски кръг, подобно на множество сходни шеги, които хората казват на маса. Но този път тя сбъркала.

Популярен журналист попада на нейния статус и го споделя със своите 15 000 читатели. В рамките на минути статусът е споделен навсякъде в публичното пространство. Мигновено се разбира, че автор на статуса е шеф на IAC. Започват призиви за уволнение, а от компанията без много-много да се замислят, наистина уволняват Сако. През това време тя кротко си пътува в самолета, без да знае, че на Земята е станала интернет знаменитост. Предстои да бъде изненадана в момента, в който телефонът й влезе отново във връзка с глобалната мрежа, а на летището я очакват дори папараци…

Безмълвен наблюдател на събитието е журналистът Рон Джонсън, който по-късно ще напише книгата – „И така, ти си бил публично засрамен“.  До настоящия момент Джонсън не се е замислял много за подобни случки, даже той си признава, че е участвал в такива. Но сега следи развоя на събитията с нарастващ ужас. Осъзнава, че не е свидетел просто на справедлив гняв. А на хищническо следене относно това, което предстои да се случи със жертвата. Вижте я, вижте я! Тя пътува кротко в самолета, може би дори в момента спи. Нейният живот е съсипан от постъпката й, а тя не знае още това. Но скоро ще го разбере, о, да, скоро ще го разбере! Сега ще гледаме в реално време как тя слиза от самолета и го разбира! Наистина, №1 популярен хештаг в Туитър в същия ден, е #hasjustinelandedyet. Дори и днес, две години по-късно, тагът продължава да е активен в социалните мрежи и да се обновява почти ежедневно. Същевременно Сако остава без работа, без възможност да си намери партньор в живота поради лошата популярност, дори семейството й се отрича от нея, защото нейни роднини се оказват активисти от партията на Нелсън Мандела, която се е борила за правата на чернокожите в Южна Африка.

Джъстин Сако е само една от личностите, които са били подложени на феномена „публично засрамване“ по интернет. В последно време подобни случки се случват почти всеки месец. Да не забравяме за зъболекаря, който уби лъва Сесил и се снима с него. Или пък за унгарската журналистка, която бе уволнена след като бе хваната в кадър как удря бежанци. Почти винаги резултатът е отхвърляне от обществото, оставане без работа и петно, което стои за цял живот.

Вярно е, че гореспоменатите хора често пъти са вършили големи злини, но въпреки това въпросът стои – адекватно наказание ли е интернет засрамването?

Публичното засрамване има дълга история, още от библейско време. Изкарването на площада и убиването на нарушителя с камъни не е просто случайно. Нито пък разпъването на кръст. И в двата случая се цели следното – човекът, който предстои да умре, трябва да бъде показан на цялата общност, да претърпи публично унижение за постъпките си. Малко или много подобни практики са съществували през цялата история на човечеството. През 18-ти и началото на 19-ти век  в Америка са били особено популярни позорните стълбове. Писателят Даниел Дефо и автор на романа „Робинзон Крузо“ също е изтърпявал наказание на такъв стълб, подложен на публично унижение.

Повечето хора си мислят, че позорните стълбове са изчезнали по естествен начин поради голямата миграция от селото към града и те просто са станали неефективни с увеличаване на числеността на населението. Журналистът Рон Джонсън също е мислел така, но попаднал на други източници. Още през 1787 година е имало движение срещу публичното унижение. Тогава лекарят Бенджамин Ръш, един от съоснователите на САЩ и един от хората, подписали Декларацията за Независимост, написал следното : „Позорът се счита в универсален мащаб за по-лошо наказание от смъртта“. Това е една от основните причини наказанието да се прилага по-малко, защото с практиката е установено, че от осъдения вината започва да се прехвърля и на неговите приятели и сподвижници, а освен това поради лепнатото петно на името на човека същото това наказание продължава да стои вечно.

В САЩ позорните стълбове са забранени през 1839 година. Постепенно те изчезват от полезрението, но днес с напредъка на Интернет и появата на социалните мрежи, това древно и варварско наказание започва да се завръща тихомълком, без да го усетим. Просто глобалната мрежа и социалните услуги правят света да изглежда по-малък, отколкото е. Изведнъж се оказва, че знаем всичко за всички и няма нищо скрито-покрито. А ако кажем нещо, то наистина е пред всички. Като в едно голямо село.

Когато видим нещо нередно – например ловец, който се е снимал с рядко животно като трофей, или мъж, който удря жена, нормалната реакция у нас е гняв. Нормалната реакция у нас е да поправим злините на света. Това е човешко и е заложено в нас. Ние можем да се разгневим тихомълком, но може и да споделим снимка на злодея и да го обругаем във Фейсбук и Туитър. Нормално ние не изпитваме угризения за това – ние сме добрите и виждаме, че отсреща това, което се случва е лошо, следователно действаме от добри подбуди. Проблемът в глобалната мрежа е, че много хора ще действат по същия начин. Резултатът, погледнат отстрани, не е красив – разгневена тълпа, готова да линчува един-единствен човек. Лошото е, че обикновеният човек не разбира колко деструктивна сила може да бъде отприщена. „Снежинката никога не чувства нужда да е отговорна за предизвиканата лавина“, пише журналистът Рон Джонсън.

Затова, макар и да осъждам деянието на зъболекаря, убил Сесил, макар и да не съм съгласен изобщо с расистките шеги, не смятам, че наказанието, което са получили, е съобразно тяхното извършено. В случая те са станали интернет знаменитости по лошия начин. Където и да отидат на хотел, те могат да се сблъскат дори с отказ от обслужване и с протеста на персонала. Домовете им биват нападани, надрасквани със спрейове, изписвани с вулгарни изрази. Бизнесът се срива. Остават без работа.

Цялото правосъдие почива на два основни принципа. Единият е, че човек трябва да отговаря за престъплението си съобразно извършеното деяние – т.е. дори и да може да има око за око и зъб за зъб, не е допустимо да има око за две и зъб за чене. Другият принцип е следният – човек е невинен до доказване на противното. В момента, в който е обвинен в престъпление, той трябва да има възможността да отговори и да се защити – дали го е извършил или ако го е извършил, какви са мотивите да го извърши.

Публичното засрамване, включително интернет „правосъдието“, не отговаря на нито един от тези критерии. Гневната тълпа е в състояние да заклеймява човек и да му създава лош имидж в продължение на неопределен период от време. Твърде дълго, за да съответства на извършеното дело, особено ако става въпрос за някакво недообмислено изказване.  Освен това тя не допуска нарочения да се защити правилно. Да, той може да напише извинителен статус и да има своята трибуна, но често пъти и извинението му се изопачава и поругава от гневната тълпа, без да е осмислено.

И въпреки това не е чудно защо интернет „правосъдието“ е толкова популярно – защото все пак то е изиграло и някаква положителна роля.  Тълпи в интернет са в състояние да заклеймят тези бизнес организации, които вредят на околната среда. Тълпи в интернет са в състояние да се самоорганизират и да свалят диктатори. Ако не беше ефектът на интернет вайръла, никога нямаше да има #ДАНСWithme, никога нямаше да има големи протести през 2013 година, никога нямаше да излязат делата наяве на лошите олигарси в България. От друга страна интернет „правосъдието“ заема много важна ниша – тази на нуждата от незабавна реакция. Когато има проблем с човек, извършил престъпление, той винаги може да бъде подведен по съдебна отговорност, но съдебната система е тромава, делата се точат с години…

Макар и да е изиграло своята положителна роля, аз въпреки това се смущавам понякога от това, когато обикновени хора попаднат под ударите на интернет „правосъдието“ и се чудя дали понякога няма да пострада някой, който изобщо не го е заслужил. Никога не е късно за това враговете на всеки един от нас да ни направят по фалшив профил в интернет, откъдето злонамерени извършители ще пускат глупави статуси от наше име. Тогава ние ще сме в ролята на тези, които ще трябва да доказват, че нямат сестра…

 

 

 

Advertisements