?????????????????????????????????????????????????????????

Не бих казал, че българският народ винаги е оценявал по истинско достойнство труда на учителя. Още Петко Славейков е трябвало да получава по-ниска заплата от говедаря и логиката била, че даскалът е на сухо и топло през цялата година, докато говедарят се пече на къра или го вали дъжд. Но в историята е имало времена, когато към учителите са се отнасяли с голямо уважение. Учителят, попът и кметът са били личности с авторитет и тяхната дума е тежала много. Когато учителят е влизал в час, децата са ставали и са сваляли шапка.

По мое време (през 90-те) ние все още се изправяхме, когато учителят влизаше преди началото на часа. Все още ни възпитаваха да не стоим с шапка в час. Така беше в началното училище. По-късно, когато бях в гимназията, към този „ритуал“ се отнасяхме с известно пренебрежение и почти не го спазвахме.

„Демокрацията е виновна“, въздишат някои баби и дядовци. „Едно време при Бай Тошо имаше ред и дисциплина“. Но дали? Хората са се отнасяли с почит към учителя далеч преди да настъпи комунизмът, а неуважението към учителите се превръща не просто в наша черта, но е световна тенденция.

В съвременното общество се забелязва срив на авторитетите. Хората не се отнасят с уважение и почит не само към учителя, но и към всички, които традиционно са се считали да имат по-голям авторитет. Човек вече не изпитва нужда да почита Бог и не, не говоря за атеистите – тенденция сред самите християни Бог да заема роля само на приятел, но не и на цар и господар. Масово деца не уважават родителите си. Масово младите не уважават и не почитат възрастните. Защото съвременният либерализъм издига „Аз“-ът в култ. Аз съм този, който е важен и не приемам никой да стои за по-горен от мен. Да, всички хора сме добри по природа, всички сме ценни, но същевременно всички сме равни и когато оценявам взаимоотношенията си с даден човек, на първо място са важни моите чувства. Не бих приел да считам другия за по-горен от мен (както ни учи Исус), защото така аз няма да се чувствам добре и ще се възприема като недооценен. Така мисли нашият съвременник, който е повлиян от неолиберализма.

И съответно стигаме до днешната ситуация, в която най-известният и най-успелият учител в България, Теодосий Теодосиев, може да бъде изгонен от собственото си училище. Няма значение, че се е доказал като кадър, няма значение, че от неговата школа произлизат световни олимпийци, които прославят нашата държава (май това е една от последните останали състезателни житейски области, в която България все още се прославя). Защото учителят си имал любимци, защото не се държал с всички деца поравно, защото не оценявал достойнствата на другите, защото, защото, защото…

Затова аз се чувствам длъжен да представя една защита не просто за учител Теодосиев, но и за Учителя като цяло. Защита от гледната точка на консерватизма и през призмата на отдавна забравени ценности.

Но да тръгнем още по-отдалече: какво е училището и каква е неговата роля?

Ако попитаме един грамотен и либерален учен, училището е място, където децата трябва да се запознаят с достиженията на световната наука и където трябва да се научат на критично мислене. Разбира се, когато говорим за малките класове, това е и мястото, където всяко дете трябва да научи основните умения, за да оцелява в съвременния свят – да чете, да пише, да смята. Но това ли са единствените роли на училището?

За един консервативно мислещ човек, училището (освен гореспоменатите роли) има и още една, важна роля: да предава ценности, характерни за културата на дадена държава, от възрастните към младите. По този начин не просто самите ценности и традиции се запазват, но отделният човек бива приобщаван към самото общество.

Това е особено трудно за разбиране не просто за световното „Аз“-поколение, където отделната личност е най-важното нещо, но особено за българина, където всеки опит да бъде приобщен към общност среща яростна съпротива – „ама чакайте, каква общност, това е комунистическа прищявка“. Не, напротив – принадлежността към общността не е комунистическа, а консервативна ценност, особено в традиционно християнски държави като България. Важно е да бъде напомнено, че църквата (ἐκκλησία) не е сградата, а общността между хора, които са едно в Христос.

Но тук има и още един акцент, който внимателно искам да подчертая – взаимоотношението учител-ученик: учителят предава знания и културни ценности -> ученикът приема. Характерът за това взаимоотношение автоматично изключва дори и най-беглото предположение, че можем да поставим знак на равенство между учителя и ученика. Учителят и ученикът не може, а и не бива да са равни поради различия в ролите. Това обаче в никакъв случай не трябва да се тълкува (както биха изпищяли модерните либерали), че по този начин дехуманизираме учениците и че отнемаме тяхната индивидуалност. Напротив. По никакъв начин наличието на подчиненост не гарантира деиндивидуализация, което е утвърдено и от традиционното християнство. (Странична вметка – погледнете консервативното богословие, правят ни голямо впечатление интратринитарните (вечните) взаимоотношения между отделните лица на Бога – Отец, Син, Святи дух. Имаме един Бог (само един) в три лица. Трите лица не са три различни бога, а всяко едно от тях е Бог. Но докато Синът е на земята, има специфични, индивидуални взаимоотношения, които са в подчиненост. Отец има воля и поставя на Сина да върши неговата воля (Йоан 6:37-39). Синът прави това, което Отец му е заповядал (Йоан 14:31).) Съответно консервативният учител не остава неподчинен. Той е подчинен на схващането, че съществува обективна Истина, обективна Красота и обективно Добро. Съответно и ролята на консервативния учител е да предаде това на своите ученици, както и да им помогне да живеят според горното схващане.

Знакът на неравенство се задълбочава и поради още един фактор – учителят има житейски опит. Оттук можем да изходим и за важността на уважението към по-възрастния. Неслучайно съществува минимален възрастов праг за някои длъжности като президент. Напълно възможно е ученикът да надмине учителя си по натрупани знания. Напълно възможно е един човек на 18 годишна възраст да има по-голям запас от теоретични познания от един човек на 40. Но има твърде много факти от живота, които не се (или поне много трудно) се усвояват от учебник и са достъпни главно чрез житейския опит. Брачният живот, съвместното съжителство, съвместното преминаване през трудности, отглеждането на деца учи човек на неподозирани неща за същността на човешката природа. Е, не е задължително – възрастта не винаги е гарант за мъдрост и някои хора си остават незрели. Но много често възрастните са носители на определен тип житейска мъдрост.

Както казва Едмънд Бърк, съществува освен гореспоменатото и колективен интелект, който се натрупва с вековете. Има древна мъдрост, която културата запазва и предава. Този обществен, колективен интелект, трябва да бъде събран и предаден към следващите поколения. Това също е много важна роля на учителя. Кое е това, което ни прави българи? Кое е това, което ни запазва като народ? Не можем да отречем, че запазването на българското по време на петвековно робство е изключително постижение. Не можем да отречем ролята на православната църква, колкото и да не се иска на атеистите. Първите училища са били килийни. Първите будители са били силно религиозни. Не можем да отречем и ролята на протестантството, тъй като преводът на Новия завет от д-р Лонг, Ригс и П.Р. Славейков през 1867 г. е един от първите и най-добри преводи на новобългарски език, достъпен за всеки един човек. Всичко това е част от нашата история и дълг на българския учител е да го запази и да го препредаде на поколенията.

Сега … да се спрем на още един въпрос. Основна критика, отправяна към към физика Теодосиев, е че той не се отнася с учениците по равно. Контекстът беше следният – децата били добри, били отличници, само той се заяждал и нарочно пишел тройки. Физикът непрекъснато подчертаваше, че при него оценките оценяват и ще продължат да оценяват реални знания и няма да има инфлация от тип „днешната шестица се равнява на четворка“. Проблемът обаче е по-дълбок. Не можем да говорим за равенство – самият Бърк напомня, че хората не си приличат. Те нямат едни и същи качества, един и същ интелектуален капацитет, един и същ талант. Напълно нормално е хората да са неравни.

Когато говорим за ученици, важно е да напомним, че самите те не са еднакви – те имат различна мотивация, различни нужди, различни причини затова да не се държат възпитано, различни мечти и различни цели в живота. Поради тази причина не е възможно за учителя да се отнася с всички ученици по равно – просто стратегията ще е обречена на провал. Равенство не е възможно. Това, което може и което трябва, разбира се, е той да се отнася с всички честно и справедливо. Нека не приравняваме горните понятия като равнозначни. Аз няма да отида на лекар ако той ми лекува главоболието по равен начин с другите пациенти – защото причината може да е както настинка, така и тумор. По същия начин – самият аз не съм склонен да се доверя на учител, защото той е решил да санкционира двама ученика по еднакъв начин – особено ако единият е демотивиран и незаинтересуван от предмета и е предпочел да играе игра на компютъра, а другият е трябвало да помага на родителите си в работата.

През последно време се обръща доста внимание на финландския модел в нашето общество – от една страна, той работи там и наистина процентът на неграмотност във Финландия е нисък, но от друга страна някои хора се страхуват от него, защото бил по-либерален, разхайтен, давал твърде много свобода на учениците и те си играели повече, отколкото пишели домашни. Най-забавното е (източник), че американски консерватори намират същия този модел за много по-консервативен от местния (американски). От гледна точка на България, обаче, не би било удачно да копи-пействаме нито единия, нито другия. Ние си имаме собствена култура и собствени традиции, които трябва да се отчитат. Можем да се поучим от другите модели, но не и да ги копираме дословно.  Едно обаче е важно – трябва да се научим да обръщаме внимание на човешкия елемент, а не на числата. Майките в България трябва да се отучат от това да очакват децата им да имат шестици по всичко. Ето това е комунизъм. Всички сме учили като деца следното стихотворение на Асен Босев (член на БКП):

Осми март е ден на мама

но какво да й даря,

та за грижата голяма

аз да й благодаря?

Огърлица от шестици

ще й дам за тоя ден.

Нека всички ученици

да направят като мен!

… но така не става! Учениците имат различни таланти. Оценките трябва да изразяват реални знания. И това, че някой се справя добре по писане на литературно интерпретативно съчинение и се проявява като отличник, не означава, че същият този човек трябва да притежава талант и във физиката. Нито пък означава, че трябва да има шестица по този предмет.

Тази статия се оказа прекалено дълга. Мисля да спра дотук. Надявам се, че съм накарал някои хора да се замислят по проблема, макар че дълбоко се съмнявам да променя точно свръхамбициозните родители, които не само избиват комплексите си върху децата си, но и искат чрез комплексарщина да влияят върху образованието и да доведат до уволнението на едни от най-блестящите преподаватели, които България е имала.

Светослав Александров е биолог, доктор в областта на растителните физиологии, автор на две книги – „Сред пясъците на Саркания“ и „Космическа колонизация – неосъществената мечта“. Списва електронното издание КОСМОС БГ.

Advertisements