Kniga-na-geniite

Едно от нещата, в които като биолог съм абсолютно убеден, е че стремежът на човек към безсмъртие е дълбоко заложен в нашата природа. И докато в българската история има хора, които съвсем сериозно са бъркали разни отвари, за да станат безсмъртни (за един от които – Христо Лобошки – става въпрос в същата тая книга), повечето от нас бихме се задоволили да бъдем запомнени поне с делата си. Макар че това е донякъде тщеславно желание, защото ще останат само и единствено въпросните дела („Какво тук значи някаква си личност?!“, както е възкликнал Вапцаров), а всичко друго – спомени, характер, съзнание … всичко това ще изчезне… И никога, никога вече няма да се появи на белия свят в същия си вид. Поетът-фантаст Агоп Мелконян го е изразил най-добре, преди да почине от смъртоносна болест:

Във всичко в този свят ще се превърна,
ще се включа в кръговрат голям.
Но никога като Агоп не ще се върна –
по-тъжно нещо от това не знам.

Във всяка една област на човешкия живот се трудят неуморно хора, които мечтаят именно това – да оставят своята следа. Така е в науката, така е в политиката, така е и в изкуството. И във всяка една област ги има тези, които са сбъркали призванието… От тази последна извадка пък най-дразнещи са тези, на които им липсва всякаква самокритика – напротив, убедени са, че са абсолютни таланти. Всички сте ги виждали – в риалити форматите за музика това са например тези, които не могат да пеят изобщо, но които продължават да се натискат, колкото и да им казват, че просто нямат талант за тая работа. Поради което биват осмивани.

В литературата същите тези хора са известни под названието „графомани“. Авторът на тази „Книга на гениите“ – Росен Тахов съвсем правилно твърди, че не всички бездарни писатели са графомани. Трябва да се прави разлика между тях и тези, които пишат за пари. Не са графомани и тези, които пишат по конюнктурни причини – такива са творците, които са се подмазвали на тоталитарната власт. Една съществена част от слабите автори знаят, че са слаби и знаят докъде им стига талантът. Графоманът е нещо съвсем различно.  Той е убеден, че създава шедьовър и нищо не може да го убеди в противното.

Доколко обаче самият Росен Тахов съумява да начертае границата? Голяма част от описаните персонажи са точни попадения. В стремежа си да покорят литературни върхове чешитите са правили какви ли не подвизи – Лобошки със своите отвари за безсмъртие поне е експериментирал върху самия себе си. Но в историята на литературата си имаме дори убиец. Става въпрос за Станислав Вихров, който след 9-ти заличава един от критиците си и замалко не затрива и Елин Пелин. Истината е, че мнозинството от графоманите отговарят точно на определението „побъркан и непризнат гений“. Мнозина са били самотни и са търкали гащи по площади и заведения, за да продадат книжките си, но са получили само присмех. Неразбрани, те са се възпявали в собствените си творби. „Защо ме, майко, ти създаде, на тоз нещастен за мен свет, в който аз виждам как страдае с вериги обвързан поет„, пише Славейко Трепетликов. Дончо Майсторски пък е издал книгата „Гениални Стихове“.  Преди смъртта си Димитър Сливков е възкликнал: „Тази къща ще бъде музей“.

Творбите на мнозина от описаните творци в книгата са просто уникални.  Десетилетия преди Тутурутка да изпеят иконичната си песен „Магазин“ с текст: „Зрял фасул, зелен фасул, юфка, червен пипер, ябълки, домати, карантия, бакпулвер“, поетът Димитър Сливков вече е описал атмосферата на българското село в „Идилия“ в същия стил:

„Чаши за кафета, за сладка буркани,

лъжици, лъжички с’ стъклени панички,

легени, махмузи, чугунени сахани, 

пъстени съдове: гювечи, тавички“.

Днес ние се смеем на такива произведения, а авторите им са дълбоко забравени. Но мнозина са били твърде известни за времето си. Може би най-големият куриоз по продажби бил Михаил Енев, автор на пиесата „Проклет да бъда, гдето не застраховах добитъка и посевите си“. Поради култовото заглавие целият тираж е изчерпан за отрицателно време. Текстът също е гениален – всички жители на едно село решават да застраховат имота си, само Иван Дебелоглавов решава да не харчи от скъпоценните си пари. Следва апокалипсисът – гръмотевици, бури и градушки, за които Михаил Енев публикува наръчник как това да се играе в театъра – с боб или царевица върху тенекия може да се получи достоверния шум на градушката. А пък „шумът от вятъра се получава с уста, като се изтласква въздуха от устата със сила и шум“.  След апокалипсиса Иван Дебелоглавов и неговото семейство остават гладни, но добри съселяни, които са се застраховали предварително, го спасяват от злата участ. Конец.

Днес, когато ни трябва информация, често прибягваме до електронните енциклопедии „Британика“ или „Уикипедия“. За битови въпроси ползваме пък Беге Мама… През 30-те години на миналия век България си е имала енциклопедиста Михаил Гребенаров, който пише за „Начин да се отървем от пръднята“. Рецептата може да прочетете в книгата на Росен Тахов.

Но абсолютният графоман, №1 в българската история си остава авторът на първия български роман – Нягул Семков. Четири години преди Иван Вазов да публикува „Под игото“, българите са прочели до буква „Ничтожна фамилия и въздушна природа“. Това произведение е толкова уникално в своето послание, че самият аз не мога да намеря адекватни думи да изряза преклонението си от космологията на Семков. Доколкото успях да схвана, Бог е създал света като огромно въздушно кръгло кълбо, а в него е създал човека. Следват размишления относно фундаментални въпроси: „Человек защо има глава?“, „Защо человек има уши върху главата си?“, „Защо на человека главата е валчеста?“, „Защо има человек нос и текат саполи?“, „Защо человек има по очите засъхнало и по носът?“ Все важни въпроси от фундаментално научно значение, на които Семков пръв е дал отговор.

Например, по въпроса „Защо има человек нос и текат саполи?“, той дава следното обяснение: „Като е под очите и както казахме человек, че са вдлъбнати и има сълзи, които изтичат изпод земята и стаят реки, то носа изтичат от награждението, очите да разсеняват и затова изтичат„.

Макар че книгата изобилства от такива примери и безспорно това е най-големият труд относно българската графомания, аз имам чувството, че за някои творци Росен Тахов се е изсилил. Не съм убеден, че е било редно да лепва етикета „графоман“ на Стоян Ватралски. Предполагам, че той е изходил оттам, понеже историята го е запомнила като пророк – следователно това е поредният самозванец с прекалено високо мнение за творчеството си. Истината е малко по-различна. Ватралски е бил евангелски вярващ. В протестантските църкви открито се акцентира върху духовните дарби, заложени в Библията – включително пророкуването. Мога да се обзаложа, че случая с Ватралски е бил такъв – не за да се тупа в гърдите и да се кичи колко е велик, а защото това е била общоприета практика в неговата общност. Поетът е бил един от най-образованите българи за времето си – той е първият българин, който е завършил Харвард!  Днес той все още е известен сред евангелските среди като автор на химни, но е отхвърлен от мнозинството преди всичко заради протестантската вяра. Не мисля, че това, което Росен Тахов прави – да се позове върху рецензията на комуниста и атеист Гео Милев, е много коректно в случая.

Имам още няколко забележки относно книгата, поради което не мога да й дам повече от 3/5. Освен че пропуска някои посредствени поети, за които не съм убеден, че наистина отговарят на определението „графомани“, книгата разравя не само историята на графоманията, но и мътната история на родната българска литература.  Интриги, дрязги, обиди между авторите не просто уронват престижа на набедените за графомани. Има и факти, които самият аз бих предпочел да не знам за общопризнатите автори, тъй като вече гледам на тях с други очи.

Как аз като автор-прощъпулник, който вече се е осмелил да публикува първата си книга, гледам на тази книга? Считам я за изключително полезна и съм на мнение, че всеки, който претендира да се занимава с писане, трябва да я прочете. Задължително. Но лично аз се почувствах леко демотивиран и то не защото съм се разпознал в някой от графоманите. Мисля си, че всеки автор трябва да има известна доза самочувствие и мотивация, за да намира стимул изобщо да се занимава с тая неблагодарна работа. Трябва да има и известна доза вяра, че това, което прави, има някакъв смисъл и ще бъде оценено поне от неколцина. Струва ми се, че именно тук лежи тънката граница между писателя и графомана. Писателят се терзае от съмнения, че това, което пише, не е достатъчно добро. Той вижда собствените недостатъци на произведението си. Графоманът – не. Надявам се и в бъдеще да не загубя (лично аз) връзка с реалността и да не си повярвам прекалено. Обещах обаче да кажа какво точно ме демотивира – същите тези дрязги между отделните писатели, очевидно пристрастните рецензии на някои рецензиращи, както и идеологическите/политическите причини, поради които някои книги потъват в забрана. Питам се самият аз : „Как бих могъл да бъда сигурен, че собствените ми творения ще бъдат оценени обективно от историята, независимо от това как ще бъдат оценени (като слаби или добри)?“

Пак казвам – книгата има много добри попадения. Не са пропуснати дори днешните титани Йоло Денев и Юлиан Вучков. И въпреки това ми се струва, че на моменти пристрастията на Тахов си проличават. Да се лепне клеймо „графоман“ върху даден творец крие риск да бъде очернен някой, който не го заслужава…

Оценка: 3/5

Advertisements