Petar-Moskov-dsb

Късната нощ на 12 юни 2013 година. Сряда. В Пирогов…

Нямаше как да си представя какво ще ме чака след броени дни – че още залитащ, причернявайки ми пред очите заради това, че бях отслабнал от престоя си в болницата, аз ще вея байраци на площада и ще протестирам срещу правителството на Орешарски.  Прочее, тогава не ми беше до политика, не ми беше до четене на новини, не ми беше до нищо… Просто исках да се махна от това място по-скоро. Но не се очертаваше. Лежах вече пет дни в това омразно болнично легло, с алергия. Всеки ден лекарите ме инжектираха с лекарства – сутрин, обед и вечер. И всяка нощ алергията се завръщаше с тежки обриви… и така на следващия ден – лекарства, инжекции… Смених всичките си съквартиранти по легло – някои от които идваха с алергии, други с ухапвания от оси, с натравяния от гъби … Всички те бяха стабилизирани за един-два дена, максимум три, и изписани. Само аз стоях, стоях … и не се оправях и не се оправях.

Същата тази нощ се опитвах да заспя. Мъчех се да се абстрахирам от това, че съм в болница. Мъчех се да си мисля, че съм на друго място. Но можеше ли да заспя? Онзи в съседната стая, с натравяне с… нещо си там, май метанол… кашляше, кашляше… ама така кашляше, както никога не съм чувал човек да кашля. Представете си пушач с напреднал емфизем, който има и вода в белите дробове. По-лошо е…

Ето какво стана:

Стискам очи и най-накрая се унасям…

ШУТ! Вратата се отваря. Няколко души се мъчат да вкарат човек в стаята и да го приковат за леглото… Оня  се дърпа и буйства. Накрая с триста зора връзват човека за леглото. Слагат му системите … и накрая се кротва и заспива. По чудо и аз заспивам 15 минути след него.

На следващата сутрин… идват да ни сложат термометрите, да се види дали имаме температура. Лека-полека се размърдват всички и се събуждат. Размърдвам се и аз, като внимавам да не тресна абоката в стената… какъвто съм с две леви…

Оня се надига от леглото.  Виждам го – човек от ромски произход (чудех се дали да ви спестя тази информация или не, но все пак реших – не защото вярвам, че това, че ако си от даден етнос си престъпник – а защото е пределно ясно къде има най-голям процент неосигурени лица). Гол до кръста, на ръцете му – няколко татуировки, направени от някой некадърен татуист. Кльощав, но с голям корем…

„Бате, къде съм“, пита ме.

„В Пирогов“, отвръщам.

„Кво правя тука“?

„Не знам, тази нощ те донесоха…“

След това се започва един час словесна тирада: „Леле, бате, кво направих сега. Ама нищо не помня. Къде съм пил, какво е ставало. Не помня, братче. И как попаднах тук, в Пирогов, божичко Господи… Такова нещо не ми се беше случило досега“.

Нарежда, хленчи… нарежда, хленчи.  Както казах, цял час…

Влиза една от санитарките.

„Душичко, ще ме развържеш ли?“, пита онзи…

„Нищо не мога да реша…“, отвръща тя.

„Душичко, ходи ми се до тоалетна…“

„Ох, душичко, душичко… целия миришеш на ракия! Цялото отделение замириса от теб!!!“ Което си беше истина, истина… в един момент ние почнахме да намираме основание да излизаме от стаята и да не стоим наоколо.

Излиза санитарката, съветва се там с този и онзи…  накрая решават да го развържат.

ГРУБА ГРЕШКА!!!

„Ох, искам да изляза… „, започва пак онзи.

„Изчакай малко“, отвръща един от съквартирантите по легло…

„Ти ли ще ми кажеш, бе? Знаеш ли кой съм аз, какви връзки имам?“.

И се започва… влиза пак санитарката. Оня: „Тебе аз те помня коя си. Знаеш ли кой съм аз, бе? Ей сега излизам и ще си търся правата в съда. Ще насъскам 10 човека, за по 5 лева ще им дам, ще те осъдят, ще останеш без работа ма!“

Санитарката излиза, оня почва да вилнее… Аз се притеснявам да не направи някаква беля на оборудването, да не бутне системите ни… Пулсът ми стига 180 удара в минута. Леле, какво ще правим?

Вратата се отваря. Успокоих се. Влиза полицай.

„Чух те какво говориш. Знаеш ли, че това, дето го приказваш, е наказуемо и мога да те подведа под отговорност?“, пита той.

Онзи се кротва и започва да хленчи пред него…

„Лична карта имаш ли?“, пита полицаят.

„Нямам бе, бате, не знам кво стана, аз как съм дошел тук, няма ми портфейла, няма нищо“.

„Осигуровки плащал ли си?“… пита някой отстрани.

„Какви осигуровки, безработен съм, не знам какво да осигурявам“,  отговаря…

Гледат там нещо, какво гледат, гледат – вече не помня добре, пулсът ми беше висок, главата ми мътна … не знам какво стана по-нататък, но стана ясно – здравно неосигурен.

Дежурната лекарка мига на парцали… санитарката мига също…

„Е какво ще те правим“, пита най-накрая някой от екипа, не помня кой беше. „Лична карта нямаш, неосигурен си.. как да те отчетем тук, че да те изпишем?“

И пак се почва – молби, викове, ругатни, заплахи (последните, когато полицаят не беше наоколо)…

Това продълава чак до малко следобяд.

Не знам какво станало после… Къде го закарали, как го отчели… знам само, че най-накрая се маха от полезрението ми…

Спомням си, че по-късно през деня отивам при лекарката:

„Доктор Еди-коя-си, това беше такъв тормоз, не знам как ще ме излекувате. То вие ме лекувате, ама от такива случки си вредя на цялото останало ми здраве“.

Лекарката ме успокоява: „Е, в края на краищата ще те изпишем дори и само заради това“. Медицинската сестра клати глава до нея и потвърждава – такива случки не са за пръв път…

Е, какво стана, питате? Болестта ми милостиво отшумя през следващите 24 часа и ме изписаха…

Е, как мислите, че реагирах, когато прочетох изказването на здравния министър Петър Москов – че линейките няма да ходят до ромски махали, ако не се гарантира сигурността им?

Подкрепям го, естествено.

Не ме питайте защо. За някои неща не можеш да кажеш с две-три изречения. Просто си го преживял – и знаеш, че така е редно…

А какво ли преживяват тези, които всяка вечер се излагат на риск по време на работата си?

Толкоз от мен.

 

 

Advertisements