Сигурността като християнска потребност и като комунистическа пропаганда

Около 55% от всички българи оценяват позитивно Тодор Живков.  Сред младите, 18% са тези, които заявяват, че биха живели във времето на Тодор Живков. Това са проучвания съответно на Алфа Рисърч и НЦИОМ. Всеки път когато излезе подобно проучване, започва критика как това са били не социологически, а социалистически агенции, пристрастни, необективни, че не е възможно хората да са толкова неориентирани. Също както по времето на първите демократични избори, когато комунистическата партия ги спечелва, започват да се редят хипотези за фантомите, балоните … Но колкото и да сме идеалисти, все ми се струва, че подобни социологически нагласи се доближават съвсем близко до реалността.

Днес в България безспорно има носталгия към социализма. Дали става въпрос обаче за носталгия от страна на по-възрастните или става въпрос за мечта от страна на младите да живеят в „по-спокойния“ байтошов свят, това поведение се характеризира от един основен белег.  И в двата случая става въпрос за копнеж по сигурността. „Навремето“, казват комунистическите пропагандатори, „имаше сигурност. Имаше работа, нямаше безработица, заплатата беше сигурна, почивката по морето беше сигурна и болничната помощ беше сигурна – нямаше шанс да останеш без лечение, дори и да си беден“. И така, заключват те. Някога е имало сигурност. Дошла демокрацията и тази сигурност изчезнала. Поради тази причина тогава е било добре. Сега е зле.

Именно затова избрах да пиша днес по тази тема. Нима темата за сигурността е толкова важна, че измества темите за репресиите, за забраната да говориш това, което мислиш, за идеологическата диверсия, за побоищата в мазетата на Московска 5, за Скравена, за Белене, за хилядите, избити от т.нар. Народен съд?

Психолозите оценяват сигурността като една от шестте основни човешки потребности. Другите са чувството за значимост, нуждата от промени и динамика, нуждата от любов, нуждата от развитие и нуждата от това да си полезен на другите. В този ред на мисли, всеки човек иска да се чувства сигурен по някакъв начин.  Това е дълбоко вложено в човешката природа и нормално е да очакваме, ако сме вярващи, че е с божествена същност, вложена дълбоко от Бог в нашите сърца.

Митът, че по времето на социализма е имало гарантирана сигурност, е много устойчив.  Дори и по-неутралните политически хора се обединяват около тезата, че ако в условия на социализъм се стараеш да се впишеш в правилата, не разказваш политически вицове, не се набиваш с лошо око … ще си имаш една прилична заплата, всяка година осигурена почивка до морето, след години ще успееш да дочакаш ред или за кола, или за апартаметче, ще успееш да се снабдиш с нов телевизор. Детето ти ще се възползва от безплатното образование, а ако се разболееш, ще се възползваш от безплатните здравни услуги. Дори и критично мислещият, но не особено запознат с историята човек ще си каже: „Абе какво толкова, ако режимът е сравнително добър, няма какво толкоз да говориш срещу него, значи неговите критици са били заблудени.“

Грамотното поколение обаче знае, че независимо от пропагандата, сигурността е била по-скоро имагинерна, илюзорна.  За да се възползваш от безплатното социалистическо образование, да влезнеш в университет и да завършиш, не можеш, без да си комсомолец и без да участваш в „доброволните“ комсомолски бригади. Запознати от „оно“ време разбиват и мита за здравеопазването – и при соца, казват, болниците са били в трагично състояние, имало е дефицит на лекарства, лекарските грешки са се потулвали и от ухо на ухо, но никога недоказано, се е говорило за премахнат здрав бъбрек, вместо болен… Но големият кошмар, казват те, е ако ти се случи да си болен от рядко заболяване и имаш нужда от чуждестранен медикамент или да се лекуваш в чужбина…  И не само това – по-често срещани болести като хепатит и диабет са били кошмарни за боледуващите – Комитата пише, че специалните диети са изисквали понякога доставката на стоки от черния пазар или Кореком (достъпен само за тези, които имат чужда валута или които работят в чужбина)…

Илюзорна или не, липсата на сигурност днес е основният проблем, който тормози възрастните носталгици и по-младите любопитни.

Неслучайно  протестантските евангелизатори имаха такъв бурен успех в ранните години на социализма. Неслучайно църквите събираха стотици, хиляди души. След като една система бе рухнала, система с елементи на религиозност (вярата в сигурността под формата на непоклатимостта й), отворилата се празнина трябваше да бъде запълнена. Мнозина намериха смисъл във вярата в Бог.

Защо по-късно обществото ни не тръгна по този път, питат се мнозина? Защо хората са обезверени, апатични, безбожни?

Причините са много.

От една страна, тук са старите пастори-ченгета на ДС. Голям грях тегне над тях, че разяждани от собствени амбиции, нанесоха тежка вреда на църквата.

От друга страна, тук са привържениците на евангелието на просперитета. Това са тези, които обещаваха, че чрез вяра можеш да забогатееш, че реки от мед и масло ще потекат. Те също претърпяха крушение.

От трета страна, имаме и фактора (с огромно съжаление отбелязвам) на вина от страна на традиционната десница.  Тя не изигра достатъчно силна роля в това да върне обществото ни към старите, изначални християнски ценности. Наместо това се наложиха ценностите на западния либерализъм. Неприятно ми е да констатирам това – все пак съм част от ДСБ, част от традиционната десница, но за да бъда обективен, редно е да споделя, че има допуснати грешки от нейна страна в началото на прехода. Десницата допусна да се забърка в скандала покрай евентуалното агентурно минало на патриарх Максим… след което бе подхлъзната, употребена от онези „духовници“ от Държавна сигурност, които стояха в основата на разкола.

И все пак – все още не е късно. Все още имаме шанс за нашето общество да се върне към традиционните ценности. Време е десницата да се превърне точно в това – в морален коректив, да се откъсне от секуларния либерализъм и да си възвърне достойнството.

Както казах, според мен идеята за сигурността не е плод на комунистическата пропаганда. Тя е дълбоко вложена в човешкото сърце, бих казал дори – има дълбоки християнски корени. В Библията се говори за „увереност, която идва от разбирането“ (Колосяни 2:2), „увереност в надеждата докрай“ (Евреи 6:11), „пълна увереност във вярата“ (Евреи 10:22).

Човешкото сърце дълбоко се бунтува срещу несправедливостите на живота. Всички искаме да имаме сигурност, че ще сме здрави… че ще надживеем децата си, че няма да се наложи да погребем нито едно от тях. Всички искаме да имаме сигурност, че децата ни ще успеят в живота. Всички искаме да имаме сигурност, че няма да изпаднем в дъното на обществото.

За съжаление никой не може да даде тази сигурност. Съгласно цинизма на секуларния либерализъм единственото сигурно нещо на този свят е смъртта – това е единственото, от което не можем да избягаме. Всичко останало е несигурно. Кой може да даде надежда?

Отговорът, разбира се, е ХРИСТИЯНСТВОТО. Но не по начин, по който си представят много от хората. Според едни циници християнството не обещава нищо друго, освен мъки в този свят за сметка на вечно блаженство в рая. А пък рая я го има, я го няма. Според други циници пък обратното – християнството обещава реки от мед и масло, но не осигурява нищо.

Истинската християнска позиция е съвсем различна. Християнството не обещава лек живот. Нито пък обещава само разплата за злините, които сме извършили, в пъкъла, или пък за добрините – блаженство в рая. Християнството има конкретни обещания за настоящия живот, тук и сега… Имаме обещанието за Божията подкрепа по време на трудностите, обещания, че ще срещнем добри хора, които ще ни помогнат да преодолеем трудностите, обещания, че в реалния живот ще имаме награди…

С други думи, християнската концепция за сигурност се свежда до следното:

1. Увереност в нашето спасение и в нашия вечен живот.

2. Увереност, че за злото ще бъде отплатено.

3. Увереност в настоящия живот, че ще имаме подкрепа и помощ в случай на трудностите, както и възнаграждение, ако бъдат минати успешно.

От друга страна, аз не съм привърженик на твърдението, че нашето щастие трябва да зависи само и единствено от нашето вътрешно усещане за сигурност. През живота си съм срещал хора, които минават през какви ли не трудности, но които същевременно не се страхуват от утрешния ден и са щастливи.

Според доклад на Колумбийския университет в САЩ България е сред 10-те най нещастни държави (източник). При това, без да умираме от глад както в Африка…

Време е най-накрая да скъсаме категорично с тоталитарното си минало – не просто икономически, не просто политически, но и духовно. Нека сянката на някогашната илюзорна сигурност изчезне.

И нека намерим смисъл в християнството, във вярата на нашите деди.