Светослав Александров

На пръв поглед отговорът е ясен. Трудно е, защото в новия Парламент нямаме дясно мнозинство. Имаше три реалистични варианта: 1. ГЕРБ имат пълно мнозинство и управляват сами, 2. ГЕРБ+Реформаторски блок събират 121 мандата и управляват заедно, 3. Нито една от двете формации нямат 121 мандата за мнозинство. Тъй като се случи третият вариант, ГЕРБ и Реформаторски блок не могат да сформират правителство без трети партньор. А изглежда нито една от двете страни няма особено желание за подобно съвместно управление.

Но защо ГЕРБ и Реформаторски блок в продължение на толкова време не успяват да се разберат? През септември-октомври месец миналата година, когато протестът вече беше поувяхнал и хората се бяха разочаровали, въпросът стана особено актуален. В началото на протестите (през юни-юли) в съзнанието на много протестиращи беше абсурдно дори да се допусне такава мисъл („А как може така, нима свалям това правителство, че да се върнат предишните, които също бяха свалени?“). Лека-полека упорството на управляващата коалиция и отказът на Орешарски да си подаде оставката доведе до промяна в съзнанието на някои протестиращи („Борисов най-малкото си подаде оставката на втория ден“, „Абе онези бяха нагли, ама тия са по-нагли“, „Дали не е по-добре да вземат да се разберат ГЕРБ и Реформаторския блок“). Месеци по-късно, след краха на втората окупация на СУ, тогавашните окупатори поискаха среща с опозиционни партии като ГЕРБ и Реформаторски блок. Тогава мнозина се бяхме наплашили – след две неуспешни окупации и тотална изолация на България от Европа, отчаянието се превърна във вопъл: „Докога ще чакаме ГЕРБ и Реформаторите да се разберат, не виждат ли, че страната е в опасност?“

И в един момент изглеждаше, че ще вземат да се разберат. Лека-полека (не стана изведнъж), двете формации започнаха да си протягат взаимно ръце. Плахо, колебливо. Една ръка се протяга, отсрещната се дърпа. Две се протягат, докосват се, след което се дърпат като опарени от горещ котлон. Пак се протягат, опипват се … и пак се дърпат гнусливо.

Накрая нервите и от едната и от другата страна изглежда не издържаха … Казаха се много неща, каруцата се преобърна, а сега съвместно управление между ГЕРБ и Реформаторски блок изглежда като далечен мираж, дори и ако по някакъв магически начин получим нов Парламент, в който двете формации получават нужните мандати.

Защо е така?

Защото двете формации имат коренно различно виждане затова как да изглежда бъдещото правителство.

Реформаторски блок настоява бъдещата коалиция да бъде скрепена с документ, който ясно да определя управленските приоритети и реформите, които трябва да бъдат проведени. Документът трябва ясно да очертае ангажиментите и да зададе срокове за тяхното изпълнение. И това, което е най-важното според някои от партиите в Реформаторски блок – заради ерозията на доверието в институциите – постовете министър-председател и вътрешен министър трябва да се заемат от хора, които преди това не са заемали тези постове.

Симпатизантите на Реформаторски блок посрещат тази идея със смесени чувства. Някои отричат подобна идея напълно („С ГЕРБ? Никога!“). Една друга част я приема („Няма лошо, нека има писмен документ, който ще задължи ГЕРБ да се ангажира с реформите и ще попречи на футболно-магистралния популизъм да се вихри“, „Важното е хора като Цветанов да ги няма, че да не сме свидетели отново на полицейщина“). Бихме могли да кажем, че подобна идея вече се приема с доста широко съгласие сред известна част от привържениците. Все пак Реформаторски блок няма мнозинство за самостоятелно управление, но с подобни мерки биха могли да задължат управляващите да гарантират прозрачност по въпроси като Южен поток, да извършат тъй-належащите реформи в съдебната система и да тласнат страната към модерно здравеопазване. Такива мерки, казват Реформаторите, са нормална практика за Европа, там е задължително коалициите да бъдат скрепени с документи, а не както е у нас – само за самата идея да има управление, а никакви ангажименти да не бъдат поети.

Но как гледат политиците на ГЕРБ на подобна идея? Строго отрицателно. Повечето от тях отхвърлят подобни мерки, които биха гарантирали прозрачност. Достатъчно е да цитираме думите на Бойко Борисов от интервюто му през месец август: „А премиер, който ще ходи да се отчита в Банкя и Драгалевци, няма да допусна“. Реформаторите недоволстват: „Един премиер не трябва да се отчита в Банкя и Драгалевци, но трябва да се отчита пред обществото за свършената работа и да върши работата си прозрачно, а не задкулисно“. Симпатизантите на ГЕРБ от своя страна имат много силни забележки към изискванията от Реформаторски блок – смятат, че искането за коалиционно споразумение е „извиване на ръцете“, а към искането премиер и вътрешен министър да се заемат от нови лицето отвръщат: „Как е възможно да искате премиер от типа Орешарски №2, та той ще е марионетка на новата коалиция? Не осъзнавате ли, че реформите трябва да бъдат извършени от човек със силна ръка, който да има смелост да го направи?“

Всъщност това, което ГЕРБ и в частност неговият лидер искат, е да самостоятелно управление – цитат от изборната нощ – „Искам да управлявам лично аз“. Като няма пълно мнозинство, нека да е управление на малцинството. Нищо, че ГЕРБ нямат и 90 депутата в новия парламент. Бойко Борисов знае най-добре как да преведе страната през кризата. Той има в главата си готовия кабинет. Пък ще преговаря с останалите партии по реда на броя депутати, които получават. Първо с БСП, после с ДПС и чак тогава с Реформаторски блок. Може да раздаде някое и друго министерство – и на БСП ще даде, ако трябва. Важното е да се намери начин за мнозинство в Парламента. Симпатизантите на Реформаторите казват, и то с право, че подобно управление – дори и в замяна на това едно или две министерства да са в ръцете на Реформаторски блок, е крайно недопустимо. Един от тях се изрази вчера във Фейсбук, че това няма да е коалиция, а ще е задкоалицие. И е напълно прав.

Мисля обаче, че е пределно ясно, че подобно управление, каквото търси Борисов, няма да е дясно. То няма да е реформаторско. Против съм да се използва ефвемизмът „кабинет на малцинството“. Не, това няма да е кабинет на малцинството. Това ще е съвместно правителство между ГЕРБ, БСП, ДПС и там още който се върже.

Достатъчно писах по темата. Какъв е изходът от този порочен кръг?

Компромиси, бе хора“, казват страничните наблюдатели. „Преглътнете егото – и едните и другите“. Това за компромисите се превръща в клише. Но е вярно, че без компромиси не може. И колкото и да ми е неприятно, май ще се наложи да преглътнем някои неща. Надявам се да не се наложи да преглъщаме Борисов да е премиер, а Цветанов – министър. Но нищо не може да ме изненада в родната политическа реалност.

Но дали Борисов е готов на компромиси? Дали ГЕРБ като партия са готови на компромиси? По думите на Лиляна Павлова „правителство на малцинството е най-големият компромис“. Не, това не е компромис. Това е нещото, в което Борисов обвинява реформаторите, само че в случая се касае за него. Това е извиване на ръцете. Той иска да получи такава подкрепа, каквато няма. Ако имаше, народът щеше да гласува така, че да има пълно мнозинство.

А всъщност хората, които висяха една година по протести, знаят много добре какви компромиси трябва да бъдат направени. Те са напълно наясно как трябва да бъде ориентирана България – към Европейския съюз, а не към Евразийска путиния. Но ако ще бъдем в Европейския съюз, трябва да се научим да управляваме страната си като европейци. Европейска и нормална практика е дадено коалиционно споразумение да бъде скрепено с документ.

Това е пътят напред. Друг няма. Дори и само заради това, че страната ни не може да си позволи да стане заложник за политическите амбиции на един човек. Независимо колкко преуспял се вижда в очите на някои хора, заедно с всичките му титли като генерал-лейтенант, доктор на науките, футболист на годината и т.н.

Advertisements