Ректорат

Днес се завърнах в Ректората. Отново.

С гръм и трясък.

Преди една седмица се бях разочаровал тотално. Мислех си, че със студентската стачка е свършено, че вече няма надежда. Но през последната една седмица нещата се развиват към по-добро. Не знам дали това се дължи на това, че Ранобудните студенти разбират от критика – но взаимоотношенията между студенти и общество като че ли са започнали да се постоплят.

Доста размишлявах относно това дали трябваше студентите да публикуват онзи видеоклип с надутите и пияни професори. Установих, че съм съгласен със студентите. Всичко трябваше да се види. Съвсем друг е въпросът дали това, което се видя, трогна хората. По-скоро видеоклипът доказа, че обществото ни е болно. Оказа се, че част от преподавателите ни не са преподаватели. Де да беше само това. Отиваш при преподавател – той се държи грубо. Отиваш в болницата – сестрата намръщена. Отиваш в магазина – продавачите са намръщени. Преди една година четох потресаващ разказ за един емигрант, който от дълги години живее в Япония. След голямото земетресение и аварията във Фукушима той решава да се завърне в България. Но не изтрайва дълго. Малката му дъщеричка казва: „Не ми харесва тук, продавачите са намръщени“. Човекът се завръща обратно в Япония – при радиацията и земетресенията, но далече от нашенския манталитет.

Ако Ранобудните студенти искат да предоставят отражение, в което обществото да се огледа, мисля, че успява. Съгласен съм, че това, че двамата преподаватели са били пияни, е най-малкият проблем. Непристойното им поведение и това, че се осмеляват да обиждат колегите си, е нещо съвсем друго. Има някои неща в обществото, които са неприемливи. И ако много от хората се правят, че не виждат нищо нередно в клипа, значи прагът на търпимост към ненормалните явления е опасно висок.

И така, днес се завърнах в Ректората. Точно една седмица, когато бях публикувал остра критика към Ранобудните студенти.

Приеха ме доста добре, макар че очаквах, че от самото начало ще ме изгонят. Всъщност, аз им обясних защо така постъпих. Доколкото виждам, те ме разбират. И аз ги разбирам. Искат да странят максимално от политически партии, не искат да се обвързват с никого друг, искат да са си те. Окей, добре. Говорех днес много с най-различни представители. Дори отидох при Ивайло Динев и дискутирахме по точки от предната ми статия. Аз не съм се отказал от мнението си, че според мен те допускат много сериозна грешка да странят от всички. Според мен всички трябва да работим заедно за #оставка на правителството на Орешарски. Те са съгласни с това, но аз отивам по-напред и ги съветвам, че трябва да работят съвместно с всички, които се обявяват против правителството – Протестна мрежа, Реформаторски блок, а защо не и ГЕРБ?  Надявам се, че в един момент ще послушат хората като мен и ще осъзнаят, че политическото представителство е нещо, което младите хора трябва да имат.

Тук вече Динев каза, че през 2010 година е участвал в протести срещу ГЕРБ. Но аз също съм участвал! Аз също участвах в студентските движения, когато орязваха бюджета за образование и наука. И аз скандирах лозунги „Искаме да учим“.  Всъщност – ако трябва да съм честен, аз изобщо не харесвам ГЕРБ, както споменах миналата седмица и имам дълбоки лични причини да не гасувам за тях. И сега, когато говорих с човека, смея да си върна някои от думите назад. По-скоро виждам в такива млади хора идеалисти, които имат своите основания да странят от политическите партии. Но аз, за разлика от много от тях, не съм чак такъв идеалист. Сега, когато съм почти на 27 години (навършвам ги след три дни, на 5 декември), виждам частичка от миналото си в тях. И аз бях идеалист на 19-20 години. Но вече не съм до такава степен. Аз съм прагматик, може би прагматизмът ме е променил безвъзвратно…  За мен не би имало никакъв проблем ако Ранобудните студенти работят съвместно с Реформаторски блок. Или с Протестна мрежа. Няма да се цупя дори ако с ГЕРБ направят нещо съвместно. Практическите стъпки като че ли повече ми харесват, отколкото идеалистични идеи. Ако ли пък не признават нито една от партиите, да създадат ново движение.

Бях доста впечатлен от това, което става в Ректората. Има много хора, които остават да спят там. Дюшеци, спални легла… Някак си продължава да цари една оптимистична атмосфера. Успях да си върна една известна част от вярата в Ранобудните студенти, която бях изгубил – само наблюдавайки атмосферата около Аула Магна.

Това, което като ме грабна днес, бяха двете изложби – едната, посветена на студентските стачки през 89-90 г., а другата, посветена на академичния „ъндърграунд“ през 80-те години в изкуството. Понятие – оксиморон на пръв поглед, но въпреки това описва промени в изкуството, които характеризират преход от социализъм към едно съвременно изкуство.

В 19:00 ч. в самата Аула Магна се проведе дискусия относно новия закон за МВР. Подготвя се и голям протест на 5 декември, вдъхновен от събитията в Украйна (в положителен смисъл) и от самия закон за МВР (в отрицателен смисъл).

Хареса ми и не съжалявам, че днес се върнах в Ректората.  Успях да се запозная с проф. Близнашки и му стиснах ръката (на много малко хора от БСП бих направил това, но той се доказа, че е на страната на протестираките). Запознах се и с много други студенти сред Ранобудните, които споделят моите възгледи и дори казаха, че са съгласни с редица от критическите ми забележки в предходната статия.

Най-важното за мен си остава това, че последните публични изяви на тях (през последната седмица) ме радват. Днешното облепяне на Ректората с изявлението на киевския ректор беше много добро попадение. Да се видят къде стоят нашите ректори…

Надявам се, че ще продължат да печелят доверие в обществото и ако е възможно, да си възвърнат и изгубеното. Но пак казвам – наистина ми се иска повече прагматизъм. Мечтите и идеалите са хубаво нещо, но само с тях не може…

Advertisements