Dajdoven-protest-2-ri-Oktomvri

Кадър от „дъждовния протест“ на 2-ри октомври 2013 г.

Днес попаднах на една много интересна публикация в блога gradinko.bg . Публикацията е с име „Загубихме“. Съветвам ви да я прочетете, както и да прочетете коментарите под нея.

Започнах да чета въпросната публикация с гняв. Е как така сме загубили ние, които ходим на протест? Нали отделям по минимум два-три дни всяка седмица, за да отида на протест? Нали все още има протестиращи всяка вечер? Нали все още има надежда – докато има и хора на улицата? Нали правителството се ползва със 76% недоверие според проучвания?

Но като я прочетох, установих, че съм съгласен с основните становища. Защото не можем да си затворим очите пред очевидната истина – протестиращите се стопиха от над 10 000 през лятото докъм 500 през есента. Или грубо казано, протестът загуби над 95% от участниците – и тук е въпрос на интерпретация да гадаем дали става въпрос за умора, дали на хората просто им е скучно вече да обикалят, или пък са се разочаровали.

Моето мнение е, че голяма част от тези 95% се оказаха непостоянни. Един от коментаторите към горепосочената публикация каза, че сред от най-срамните факти беше и този, че допускахме дъждът да проваля протестите. А именно дъждът изяви една от най-големите слабости – непостоянството. Спомням си за един юлски ден, в който заваля дъжд. Нищо, викам си – ще изляза, защото протестът не трябва да прекъсва. Когато отидох на площада, видях, че протестът се беше стопил докъм 1000 протестиращи. Манол Глишев, един мой приятел от протестите, беше направил много точен коментар в блога си (справка – тук). Неговите думи бяха: „Това, че малко вода може да откаже когото и да било от най-важната кауза в България, говори страшно зле за гражданите“.

Да – протестиращите в голямата си част са красиви, високообразовани, обичат да четат книги, усмихнати са и придават невероятна красота на този протест. Но непостоянството, едно лошо качество, се оказа това, което бетонира тази власт, заедно с нерешителността за по-твърди действия, тоест блокади на Парламента, за да бъде показано на депутатите, че са нежелани от народа и не че бива да стъпват в Народното събрание, тъй като не ги щем. Особено тъжни бяха сутрините, когато едва няколко десетки идваха на кафе. Случвало ми се е да разговарям с хора от провинцията, които ми казват – „Ако в една двумилионна София не можете да изкарате 50 000 протестиращи в работно време, които да обградят Парламента – всъщност, за какво излизате изобщо?“

Да стигнем и до прословутата „нощ на Белия автобус“ на 23 срещу 24 юли. Знаете ли защо се случи тя? Аз знам, защото бях там. Дойдох някъде между 16:30 и 17:00 часа и останах докъм 23:30 часа. Точно тогава гласуваха скандалния заем и точно тогава депутатите не можеха да се разберат помежду си, което наложи тяхното оставане до късния следобяд. Докъм 18:00 часа ние не знаехме дали ще има достатъчно хора, които да обиколят Парламента. Хората се питаха помежду си – ще има ли още, които да дойдат след като свършат работа… дали изобщо ще бъдат експедитивни, че да се довлачат навреме. Да, хората се довлачиха накрая и блокадата успя.

Успя един-единствен път. На другия ден хората бяха абсолютно убедени, че е достатъчно само едно-единствено повторение на тази нощ – и властта е АУТ. Конец. Край. Но познавайки непостоянството на хората, властимащите бяха достатъчно разумни, за да осигурят нашите невероятни представители да идват на работа в 10:00 часа (дотогава протестиращите са напуснали площадите и са отишли на работа) и да си тръгнат преди 16:00 часа (преди да свърши работното време). Оттук насетне изходът беше предначертан – Парламентът щеше да си работи до голямата отпуска, когато хората щяха да си тръгнат, но пък това можеше да отвори възможност да дойдат едни други хора – за които престоят в София е една добре-дошла екскурзия. Туристите послужиха за оправдание, че властта има подкрепа – и … това беше.

Днес пространството пред Министерски съвет все още се пълни. Все още идват няколкостотин души – и много от тях все още са красиви и усмихнати. Но вече не е същото. Големият момент беше изтърван. Забелязвам и други факти, които са в подкрепа на тезата ми, че 95% от хилядните протестиращи бяха непостоянни. Тези няколкостотин, които остават днес, си остават непроменени и в слънце и в дъжд и продължават да идват упорито. С много от тях съм на „Здравей, здрасти! -Как си, пак на протест? -Да, виждам, че и ти си тук, хубаво“. Другите  95%, които не идваха и през лятото по време на дъжд, ги няма и днес.

Ядосвате се, че Орешарски още не е подал оставка? Гневни сте, че скандалите продължават? Не обвинявайте другите – провокаторите, че са разделяли протестиращите, или пък БСП и ДПС, че не слушат хората. Обвинявайте себе си. А има защо – протестите не се правят само във Фейсбук с писаници на „Оставка“ на стената. А е имало десетки случаи, когато сте направили компромис със себе си и сте се оправдали, за да не отидете на протест и не сте осигурили реално присъствие.

Дотук – нещата са ясни, къде е надеждата?

Част от надеждата е в зимата. Възможно е тя наистина да се окаже тежка. Възможно е управляващите да не успеят да я избутат с международни заеми, а сметките за ток и парно да скочат главоломно, отново изкарвайки десетки хиляди на улицата.

Част от надеждата лежи в Борисов. Не, не спирайте да четете и не затваряйте браузъра от яд, че съм написал нещо подобно в блога си. Да, това е същият този Борисов, който строеше магистрали и спортни зали и се тупаше в гърдите за това. Това е същият този Борисов, който щеше да остави обсерваторията в Рожен да изгние, докато нямаше проблеми да подпомага футболни отбори. Не сме забравили гафовете му. Никак даже.

Но сега, като опозиция, тактиката на Борисов да бламира заседанията в Парламента, използвайки ловки ходове, за да покаже откъде на БСП и ДПС им идва всъщност подкрепата, се оказва много печеливша. Подозирам, че много хора сега тайно възлагат надежди на Борисов, макар и да не биха ги споменали гласно – защото това, което искат 76% от хората, е Парламентът да не работи. Когато Парламентът не работи, правителството ще падне. Няма да има значение кой ще подложи прът в тази добре смазана машина. Ако Борисов е този, който го прави, аз съм ЗА.

Хайде да си го признаем най-накрая. Днешната картинка в Парламента изглежда горе-долу по следния начин – някакви клоуни се опитват да разиграват някакъв цирк, обаче този цирк не им се получава, защото една футболна агитка вдига шум и пречи. Ако това е начинът, по който седЕнкЯта може да се развали, защо не?

Advertisements