Nothing-to-envy

„Ако погледнете нощни сателитни снимки на Далечния изток, ще видите необичайно тъмно петно“. Надали би могло да има по-добро встъпление за книгата на Барбара Демик „Нищо за завиждане“, която по неизвестни съображения е представена на български под заглавието „Химн на смъртта“. За пръв път прочетох книгата в оригинал (на английски език) през декември 2011 година, когато светът научи за смъртта на тогавашния лидер на Корейската народнодемократична република (КНДР) Ким Чен Ир. Тогава мнозина се питахме дали севернокорейците плачат искрено по загубата му, или се преструват, и след спорове в интернет пространството някой ми препоръча да прочета тази книга. Едва няколко седмици по-късно ИК „Прозорец“ издаде книгата на български език и не можех да се лиша от удоволствието да я прочета отново. Препрочетох я на един дъх.

Two-koreas

Северна Корея е тъмна. Икономиката на страната се срива в началото на 90-те години с глобалния крах на социализма. С края на СССР вече няма кой да дава евтини суровини на „народни цени“ на Северна Корея. Партийното ръководство отказва да реформира държавата по образец на Китай, нито да се откаже от властта. Режимът оцелява, но днес е трудно да научим каква е цената за това оцеляване. Севернокорейските лидери упорито се опитват да убедят света, че Северна Корея е просперираща държава и хората живеят щастливо, възхвалявайки великия лидер Ким Ир Сен и неговия скъп наследник Ким Чен Ир. Днес е възможно туристи да посетят големия град и столица на страната Пхенян, заедно с културните му забележителности, но туристическото пътешествие е строго контролирано и е ограничено само до определени места. През последните няколко години туристите споменават, че по улиците на Пхенян се движат автомобили, хората говорят по мобилни телефони, а гигантският небостъргач – хотелът „Рюгьон“ е облицован отвън и официалното му откриване ще бъде факт съвсем скоро. Подобен пръв поглед към Пхенян като че ли може да убеди дори антикомунист, че нещата вървят добре.

Книгата на Барбара Демик ни запознава със съдбите на шестима души, живели някога в третия по големина град в Северна Корея- Чхонгджин които и впоследствие са избягали в Южна Корея. От нея научаваме суровите истини за живота на севернокорейските жители. Столицата Пхенян служи единствено за фасада и лъскава маска пред света, там живеят единствено отбрани хора, които са много високо в социалната йерархия. Барбара Демик разказва, че Ким Ир Сен е взел най-лошите елементи на Конфуцианството, смесил ги е със Сталинизъм и е създал най-ужасяващия режим в целия свят. Режимът, изглежда, оцелява благодарение на факта, че диктаторът е със статут на бог-слънце. Книгата разкрива една любопитна негова тайна – той бил роднина на протестантски пастор. Ким Ир Сен е използвал дори религията, за да създаде своя култ. А неговите подчинени, жителите на Северна Корея, са обединени в ужасяваща йерархия – като най-долу стоят неговите врагове. В тази йерархия е невъзможно да се издигнеш нагоре. Пътят ти е възможен само надолу. Греховете на родителите се предават до трето поколение.

„Химн на смъртта“ обаче не е просто документална книга, а разкрива трагедията на шест човешки съдби. По тази характеристика тя по-скоро прилича на художествен роман, в който обаче героите са истински, а описаните събития – реални. Най-разстърсваща е любовта между двама младежи от Чхонгджин – Ми-ран и Джун Санг. Двамата се срещат тайно, в севернокорейския мрак, по време на големия икономически срив. И докато мнозина от белия свят ненавиждаме моментите, когато няма ток, когато не можем да работим на телевизора си и компютъра си, в Северна Корея младежите са се научили да обичат мрака – той им дава възможност за лична свобода, да избягат от любопитните съседи и тайната полиция, която е много по-ужасяваща от нашата Държавна сигурност или източногерманската Щази. Ми-ран и Джун Санг не бива да се виждат заедно, защото са от различни прослойки. Ми-ран е дъщеря на южнокорейски войник (т.е. дъщеря на враг на народа), а Джун Санг е по-високо в социалната йерархия –  потомък на бежанец от Япония с корейски произход – подлъгал се по лъскавите лозунги. С развитието на историята Джун Санг е приет да учи в Пхенян, а Ми-ран е приета в педагогически колеж в Чхонгджин.

Постепенно и двамата осъзнават, че живеят в лъжа. След завършването на университета Ми-ран става учителка и е принудена да гледа как децата й умират от глад, докато в същото време пее с тях революционни песни. Когато няма ток и няма храна, севернокорейският режим храни хората с лозунги и с революционни песни. От книгата „Химн на смъртта“ осъзнаваме, че в Северна Корея лозунгите все още работят, а когато Ким Ир Сен умира в разгара на дълбоката криза, хората плачат. Истинска ли е скръбта им? Барбара Демик е убедена, че мнозина страдат искрено – те не знаят в каква мизерия живеят, официалните новинарски източници не обрисуват живота извън Северна Корея в добра светлина. Тези, които се съмняват в режима и не могат да плачат, трябва да се преструват. Един от преструващите се е Джун Санг, който осъзнава, че цялата му кариера зависи от способността да плаче. Джун Санг започва да придобива критично мислене в университета. Там има достъп до книги, които описват причините за краха на социализма. По-късно се сдобива с телевизор, на който настройва нелегално каналите, за да гледа Южнокорейска телевизия.

Кога осъзнаваш, че си живял в лъжа и че е време да се опиташ да избягаш, дори и с риск за живота си? Не всички са като Джун Санг, студенти в престижни университети и с достъп до чуждестранна литература. Г-жа Сонг (дъщеря на загинал в корейската война и сравнително високо в социалната йерархия) не се убеждава дори и след като е видяла просперитета в Китай, а нейната собствена щерка отива в Южна Корея. Тя има нужда от време, за да осмисли технологичния напредък – дълги дни след като наблюдава как работят автоматичните електроуреди размисля и накрая осъзнава мизерията в собствената й страна. Други хора са осенени от внезапно прозрение. Един севернокорейски войник, който се сдобива с чуждестранна нокторезачка, се изумява как тя може да реже ноктите му по такъв гладък начин – и как ако страната му не може да направи нещо толкова просто, ще съперничи на вражеските оръжия. За д-р Ким, която е лекар, дългогодишен член на партията и силно вярва в режима, прозрението настъпва, когато вече е в Китай и вижда на пода купичка ориз в първата срещната къщурка (първата мисъл била – кой изобщо би имал неблагоразумието да оставя ориз, при това на пода?) – кучешкият лай зад нея й действа отрезвяващо – в Китай дори и кучетата живеят по-добре от лекарите. Ми-ран вижда сивотата на своето бъдеще – йерархията не й позволява да се ожени за Джун Санг, следователно ще има някакъв друг съпруг, който не обича, евентуално и дете. Тя успява да избяга първа, за голяма изненада на Джун Санг. Двамата не са си споделили нищо за плановете за бягство. В Северна Корея не можеш да се довериш на никого, дори и на най-близките си. Не знаеш кой от тях ще те предаде.

Четейки за страданията на хората в книгата (глад, болести, невъзможност да излезеш по-нагоре в йерархията), читателят би останал с впечатление, че всичко това ще свърши в момента, когато те напуснат Северна Корея и през Китай намерят начин да стигнат до Южна Корея. Може би тогава и Ми-ран и Джун Санг ще се омъжат?

Оказва се обаче, че предизвикателствата тепърва започват в Южна Корея. Културните, езиковите и технологичните различия между Северна и Южна Корея са огромни – дори не могат да се сравнят с различията, които някога били между Западна и Източна Германия. Новопристигналите севернокорейци, макар и признати от закона като законни граждани на Южна Корея, се оказват чужденци в собствената си страна. Всеки един от тях преминава през обучение, но и то не е достатъчно, за да се приспособят. Всеки бежанец получава еднократна помощ от около 20 000 долара, но мнозина губят парите съвсем скоро след получаването, защото попадат на измамници. Комунизмът учи човек да разчита за всичко на партията си, докато в Южна Корея трябва да разчиташ само на себе си, за да се издигнеш. Направи ми голямо впечатление, че независимо от факта, че в Южна Корея никой не умира от глад, има севернокорейски бежанци, които въздишат по някои особености по режима – като безплатното здравеопазване (колко познато!), независимо с всичките му недостатъци. Дипломите от севернокорейски университети не се признават – всеки един трябва да започне образованието си отново. Някои бежанци се измъчват от вина – научават, че техни членове от семейството, които са останали в Северна Корея, им са арестувани и изпратени в лагери заради тяхното бягство. Макар че мнозина мълчат и малцина признават, но изглежда, че ако са знаели предварително колко трудности ги чакат в Южна Корея, никога не биха избягали – дори и заради недохранването, болестите и липса на антибиотици, цензурата и свободата.

Романтичната връзка между Ми-ран и Джун Санг завършва тъжно. Пристигналият години по-късно в Южна Корея Джун Санг научава, че Ми-Ран отдавна се е омъжила. Тяхната закъсняла среща, макар и в свободна държава, не се оказва щастлива – между двамата тежи взаимното обвинение, че никога не са си споделили един на друг плановете за бягство. Романтиката, подсилена от принудата да се криеш, не може да се разгори отново в света на мобилните телефони и интернет.

„Химн на смъртта“ е едно добро четиво за всеки, който иска да научи нещо повече за съсипани от комунизма съдби. Колкото и да е опорочен преходът в България, днес можем само да сме благодарни, че тоталитарният режим си е отишъл. Наша е отговорността да опазим свободата и дано никога онези мракобеснически времена не се върнат.

Advertisements