1000 души. Толкова души се абонираха за Фейсбук страницата на КОСМОС БГ от началото на създаването на групата до месец юли тази година. Това число има голямо значение за мен, защото от една страна се чувствам доволен от себе си. По някаква причина – било то поради моя труд, било то поради характеристиките на социалните мрежи, около уебсайта, с който се занимавам в продължение на повече от 5 години, се оформи най-голямата он-лайн група от космически ентусиасти. Но от друга страна числото 1000 може да има двояк смисъл. Това все още е незначителна бройка хора, интересуващи се от космос, на фона на над 7 милиона жители в България. Грубо казано, на страниците на КОСМОС БГ са се събрали около 0.01% от българите. Аз отказвам да приема, че такъв е процентът на всички хора, които се интересуват от космос у нас. Според мен те трябва да наброяват поне 100 000 души. Разбира се, не всички от тях биха били удовлетворени от работата на уебсайта, съществена част от тях биха предпочели други източници. Това е напълно разбираемо.

Но числото 1 000 за мен е много съществено. Няма друга космическа общност в България, която да отчете толкова много абонирани и следящи космически новини на български език! И тук бих искал да отбележа следното – може би не заслужавам дори и половината от тях. Ако трябва да съм коректен – дори и самият аз не съм се държал винаги достойно с някои от хората, които са били в диалог с мен. Независимо от всичко, искам да ви уверя, че за мен всеки един от тези вече станали (през август) повече от хиляда читатели е изключително ценен. Всеки един от тях, вярвам, крие потенциал да промени нещо в тази държава. Именно заради това пиша тази публикация. Пиша я от свое име.

1000 души вече е достатъчно голяма общност, за да може да съществува като един жив организъм. Някои от тези хора продължават да се развиват и образоват в областта на астрономията или космонавтиката. Други започнаха да практикуват други професии или хобита и просто отпаднаха. Трети решиха да помагат, но всъщност работиха подмолно, зад гърба и подриваха каузата. Те също отпаднаха. А четвърти, казвам го с огромна тъга, вече не са на този свят и съм научавал за това с голям шок, след като са отсъствали от дискусиите за известно време. Като човек, който е съпричастен към голяма група от хора, ще се осмеля да кажа няколко думи относно състоянието на космическите дейности у нас.

Ситуацията през последните две години по отношение на космическата популяризация, космическото обучение, както и прякото развитие на космическа дейност у нас, определено е по-добра, отколкото беше през 2008, 2009 и 2010 година. Е, разбира се, за някои неща като членство в Европейската космическа агенция изобщо не могат да се хранят кой знае какви надежди. Но пък в други отношения, като изключим успешната популяризация на космонавтика от КОСМОС БГ, в България вече има поне три неправителствени космически организации. Вече има напредък върху работата с балони с научна апаратура, които ще изучават горните слоеве на атмосферата и близкокосмическото пространство. За пръв път се заговори за нови български изкуствени спътници, за приемници на сигнали, излъчвани от спътниците и „Международната космическа станция”. В България вече има космическо обучение и литературни конкурси с космическа тематика. Това е напредък.

Но от друга страна ситуацията с космическия напредък е представителна за България и българското ни общество като цяло. Много е сходна например със спортната ситуация в България. Има отделни въгленчета, които тлеят, но не може да се разгори голям огън. Липсва единност. Някои биха казали, че българите сме си просто такива. Че си заслужаваме съдбата. Не мога да се сърдя на тези, които мислят по този начин, защото нещата си изглеждат точно така.

Преди два дни приземяването на марсохода „Кюриозити” на повърхността на Червената планета се оказа зашеметяващ успех. Аз и много космически ентусиасти не можахме да спим качествено от вълнението и още рано сутринта се събрахме пред компютрите и телевизорите, за да наблюдаваме подобно събитие, невиждано от епохата на „Аполо” до ден днешен. Да, колкото и да е невероятно – има много хора, които преди голямо космическо събитие са обхванати от големи вълнения. Космосът е това, което ни обединява. Но…само дотук.

Влезнем ли в една космическа група, веднага се набиват на пръв поглед различията и споровете около тях. Някои са русофили, други са русофоби. Някои са с лява политическа ориентация. Други с дясна. Някои са атеисти. Други са ревностни християни, трети изповядват ислям. И дотук говоря само за „земните” ни различия. Дори и когато говорим за космическите ни предпочитания, ние нямаме единомислие. Някои от нас мислят, че трябва България непременно да стане член на Европейската космическа агенция. Други са на обратното мнение – трябва да сме максимално независими от бюрократични структури и космонавтиката да е изцяло в ръцете на бизнеса и НПО-тата. Някои считат, че България трябва да търси начин да изпрати апаратура до „Международната космическа станция” или дори да се търси начин да се пращат наши дозиметри към повече междупланетни мисии. Други са на мнение, че трябва да се обръща внимание на строежа на малки спътници CubeSat. Да не изброявам още.

Какъв е резултатът от всичко това? Меко казано,  между космическите ентусиасти в България едва ли има някакво общо разбирателство, защото всеки дърпа чергата за себе си. Грубо казано, през последните години аз имам своите големи грехове към други космически ентусиасти. И те към мен. И не само към мен. И не само аз. Между мнозина съществува не просто безразличие, но с огромно разочарование трябва да призная – и открита неприязън. Каквато не би следвало да има!

Представете си. В България има общо три неправителствени космически организации и между тях няма почти никаква връзка. Не говоря за сътрудничество. Говоря за това, че няма никакъв диалог. Всеки опит за каквато и да е форма на диалог е обречен да завърши с фиаско.

В България понастоящем съществува една прекрасна инициатива – да се пратят балони в горните слоеве на атмосферата, близо до космическото пространство – заедно с апаратура. Това, което умът ми не го побира, е как липсва каквато и да е диалогичност между „Циолковски” (ръководната организация) и хората, които могат да осигурят популяризация на тази прекрасна инициатива. Колкото и да е странно, за последните бюрократични спънки, които попречиха на изстрелването на апаратурата, беше отразено само в „Електронен вестник”. Обикновените хора не научиха. Сред тях – поне 1000-та читатели на моя уебсайт. Просто тъжно и жалко, че в една малка България малкото активни хора, които дават мило и драго за развитието на космонавтиката в България, не могат да се сработят.

Изключително ми е неприятно, че ми се е налагало да седя на една маса с космически ентусиасти, с които вместо да се поздравим като нормални хора и да се замислим какво може да се направи за подобряването на положението у нас, се гледаме сякаш сме куче и котка. И резултат – никакъв.

Младежки страсти, биха казали някои хора. Дребнави дрязги. Други биха го обобщили: Българщина. Затова сме на това дередже, затова в България никога нищо не върви. Можем ли да им се сърдим на тези, които мислят така? Не. Време е да се замислим – кой къде стои, кой какво може, кой с какво е помогнал и кой и по какъв начин ще продължи да помага. И най-важното е : време е да бъдат направени съответните стъпки и да се знаят какви са отговорностите. Аз имам отговорност към тези минимум 1000 души в уебсайта, които съм длъжен да ги информирам какво е новото в космонавтиката. Пред тях аз съм готов да призная: Да, през тези вече повече от 6 години активно популяризиране на космонавтиката, направих много грешки. Бих искал да върна времето назад и да подходя по друг начин, но не е възможно. Но съм готов в името на една такава благородна кауза да протегна ръка и да продължа да работя с всички останали космически ентусиасти в България.

Не ме разбирайте погрешно – моят призив не е да забравим всичко, да се прегърнем по братски и да станем най-близки приятели, побратими ако може. Колкото и да съм  все още идеалист, реализмът в мен взема връх и знам, че подобна развръзка граничи с чудо. Защото има твърде много неща, които стоят между мнозина от нас и които нито могат да бъдат простени, нито забравени. Моят призив не е за това. Но моят призив е следният: нека да работим заедно, доколкото изобщо е възможно. Да можем да сведем негативното до възможния минимум до такава степен, че да можем да работим заедно. В една служебна работна атмосфера двама души могат да работят – при това много ефективно, дори и без да бъдат много близки.

Аз вярвам, че ние, космическите ентусиасти сме достатъчно разумни и интелигентни, че да можем да надмогнем, доколкото разбиранията ни позволяват, вътрешните противоречия и различия и някак си ще можем да работим заедно. Настоящата ситуация в България е следната: ние, космическите ентусиасти в България сме твърде малко. Толкова малко, че не просто е недопустимо да се делим, но е грях да се делим. Грях е, защото от тези разделение може да пострада не само нашето поколение, но и поколението, което идва след нас. Не надценявам нито себе си, нито хората около мен – но знам със сигурност, че ако обединим усилия, ние ще можем до такава степен да популяризираме космонавтиката, до такава степен да обучим ученици и студенти, до такава степен дори да създадем някаква технология (всекиму според усилията), че някой ден нашият труд ще бъде признат на национално равнище.

Ако ли не успеем и не донесем промяната – тогава вече ще бъде извън абсолютно всякакво съмнение, че ние, българите, напълно си заслужаваме съдбата, щом дори и за такава благородна кауза не успеем да се обединим.

Advertisements