“Процесите – партията срещу църквата” не е просто книга за репресиите срещу християнските общности по време на дългата 45-годишна комунистическа нощ. Макар и основно фокусирана върху процесите срещу евангелските пастири, книгата включва и общи сведения относно комунистическия терор – в това число и детайлно описание на условията в комунистическия концлагер “Белене”.  Тази книга пресъздава точно и ясно облика на българския комунист. Той е безбожник. Той е безродник.  Безмилостен към враговете си, но безмилостен и към своите си (врагове с партиен билет). Четейки страниците на тази книга, човек не може да остане безучастен към човешките съдби.  Авторът се е постарал да се спре на отделните репресирани поименно – със снимка, автобиография и по какъв повод те попадат под ударите на комунистическата власт.

Авторът всъщност е един от признаните репресирани – лежал е в затвора, след като е бил влючен като обвиняем при последните процеси през 1985 година. За човек като мен това се е случило твърде отдавна – аз съм роден цяла година след въпросните процеси. Но дори и това са последните процеси. Гоненията започват твърде отдавна – през 1949 година са първите процеси, съвсем скоро след установяването на комунистическата власт.

Внедряването насилствено на атеизъм е било част от политиката на БКП. Целта на партията е била просто да няма църква и това според книгата е трябвало да се осъществи в рамките на няколко стъпки. Първата е като бъдат осъдени пастирите, свещениците и други духовници които се считат за “заплаха” за комунизма. Именно това е основната тема на “Процесите – партията срещу църквата”. Книгата отчита и репресиите не само срещу протестантизма, но и срещу католицизма и православието. Затова – като казвам, че политиката на БКП е била просто да няма църква – означава да няма никаква такава – ни православна, ни католическа, ни протестантска.  Протестантските църкви обаче са били трън в окото на комунистическата власт поради приятелските контакти със “злия и империалистичен” западен свят. Именно на базата на това се скалъпва обвинението “шпионаж”, а самопризнанията, които дават пастирите, са изтръгнати след неописуеми мъчения, които целят принизяваването на човека до степен, до която загубва всичко човешко в себе си. Именно това човек да признава неща, които не е извършил, е запазена марка на комунистите и техните мъчения. Комунистите са знаели как точно да процедират спрямо пастирите – тяхната цел е била не просто да ги пребиват от бой – ако са процедирали по този начин, християнските пастири са щели да се превърнат в мъченици, а християнството да затвърди своите позиции и комунизмът е щял да претърпи сериозен крах.  Някои от репресираните в книгата на Куличев ]казват, че боят е бил десерт с сравнения с другите мъчения. Пастир Харалан Попов и автор на книгата “Изтезаван заради вярата си” обръща по-детайлно внимание върху тези мъчения – изправян срещу бяла стена, човек е бил принуждаван да гледа на едно място – и това в комбинацията от глад и жажда е довеждало до халюцинации и полудяване. В такова състояние човек е можел да признае всичко, което се изисква от него. Така комунистите са изтръгвали фалшиви самопризнания и с това не са допускали репресираните да се превърнат в мъченици на вярата,  а техният публичен облик е бил опетнен.

След процесите започва един период на затишие, по времето на който обаче действа агентурния апарат на Държавна сигурност – което е втората стъпка, целяща елиминирането на християнските общности. В църквите започва внедряването не на истински християни, а на послушни марионетки на ДС. Книгата “Процесите – партията срещу църквата” засяга една малка част от тази тема и в нея авторът разказва за личните си преживявания, когато са се опитвали да го премахнат от Първа евангелска като легитимен пастир и да наложат Павел Иванов – агент на ДС.  С лоялни послушници на репресивния апарат на комунистическата власт българските църкви са щели да просъществуват известно време фиктивно, без да привличат нови хора, и когато последните възрастни измрели, църквата в България е щяла да изчезне – това поне е планирала Българската комунистическа партия да постигне до 2000 г.  За машинациите на ДС, наложените пастири-агенти обаче се споменава само бегло в книгата “Процесите – партията срещу църквата”, като истината за това кои са ченгетата в храмовете излезе чак в началото на 2012 година. Счита се, че машинациите на ДС и пастирите-агенти ще бъдат тема в бъдеща книга на Христо Куличев или на младия пастир от ХЦ “Сион” Ангел Пилев, който е един от съвременните активни антикомунистически духовници в България.

Христо Куличев, макар и пастир на малка евангелска църква, определено заслужава повече внимание, отколкото вече компрометираният Свети синод, представителите на който се оказаха ченгета в расо. Куличев нарича нещата с истинските си имена. Преходът след 1989 година е дирижиран от БКП. Съвременната политическа партия БСП не е много по-различна от БКП и като нейна наследница все още не се е извинила за зверствата.  Филип Боков се изказва по изключително гнусен начин – че БСП би поела вината само с мезета.  Дори това твърдение не е убягнало от зоркия поглед на Куличев.

Но Христо Куличев вярва, че има Бог и че той се е проявил по чуден начин в живота му. Според неговата книга репресираните, колкото и много да са пострадали, са надарени по-късно с дълголетие и повечето от тях живеят дълги години след като излизат от затвора. Не такава е съдбата на техните сатрапи и мъчители, които си отиват от този свят по-рано. Дори споменатият по-горе Боков пострадва изключително и в пресата днес пише: “Черна прокоба тегне над семейство Бокови“.

Някой трябва да поеме сериозна отговорност за зверствата, извършени от комунистите.  Някои от тях са описани в книгата “Процесите – партията срещу църквата”, че човек трудно може да чете от тях без премрежени от сълзи очи или най-малкото да не е равнодушен към съдбите. Изключително потресаваща е съдбата на п-р Янко Иванов, който поради претърпяна травма в детството остава с един крак по-къс и по време на затворническия му период комунистите се гаврят с неговия недъг и се опитват да удължат болния му крак, или го карат да стои дълго време на здравия крак. Още по-жестока е съдбата на пастир Марин Глухаров, който получава травма на гръбначния стълб след нанесен нему побой… обездвижен е в краката, след което е принуден да се влачи в калта на остров Персин (главният остров на лагера “Белене”) на ръце, подпирайки се на “ръчни налъми”. Да – комунистите са успели да превърнат този човек във влечуго.

Книгата на пастир Христо Куличев е като лъч светлина, озаряваща зверствата, настъпили в България по времето на черната комунистическа нощ.  Тя внася и яснота днес защо в България малко са духовниците, които активно осъждат комунистическия режим – просто защото истинските духовници са лежали в затвора, а след това са отстранявани от служба, като на тяхно място са идвали назначени марионетки от ДС.  Днес, след като много от делата на режима стават ясни, предстои и да прочистим църквите от въпросните десари стоящи на амвоните, като ги уволним – или ако това не е възможно, пастирите, които се разграничават от режима и които са без досие, да се разграничат от самите десари. Но няма как това да стане, ако днешните млади хора, които държат бъдещето на България, не са наясно в пълнота с истинските измерения на комунистическите репресии. Затова книгата на пастир Куличев е и ярко наследство за бъдещите поколения. За да можем ние, младите хора, душевно изтерзани и съпричастни със съдбите на такива, които са се влачили на разранените си ръце в калта на Белене, да извикаме и да изразим ясно своята позиция:

НИКОГА ВЕЧЕ КОМУНИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ!

Advertisements